Ако в една държава успяват тарикатите, кой е отговорен за това – самите тарикати или тези, които ги толерират?
Като много българи и аз доскоро мислех, че българският тарикатлък се корени в обичайните първообрази на Андрешко и Бай Ганьо. Но една случка на детската площадка ме накара да се замисля, че може би основната причина е в страхливците, които го позволяват.
Докато децата се люлееха на люлките, една майка с пламък в очите се тупаше в гърдите как тя не се конфронтирала директно с друга майка, а действала подмолно. С лъжи и правене на коалиции, които да поддържат лъжите й, тя успяла да я изолира и унижи. „Аз съм Кардинал Ришельо!” каза тя и останалите майки одобрително поклатиха глави.
Стъписах се. Моята първа реакция беше, че манипулирането и унижаването на човешкото достойнство, и то без особена причина, далеч не е повод за гордост. После се успокоих, че случаят е частен, и не могат да се правят генерални изводи. Реших да сменя „публиката.”
На вечеря в пищен ресторант преразказах тези думи на преуспели бизнесмени, които постоянно се хвалеха с най-новия си мерцедес, закупен с пари, изкарани от внасяне на (не)качествени хранителни добавки за българския пазар. „Кога Кардинал Ришельо…. стана новият национален герой?” запитах аз и побутнах чинията със суши настрана.
Оказа се, че те също не намериха нищо нередно във величаенето на сивия кардинал, даже изразиха искрена радост, че има „ъпгрейд” на народния стереотип от дрипавия Андрешко до френски управник. След няколко неловко разменени погледи, една крупна бизнесменка ме погледна и каза: „Тази бенка, която имаш на гърбицата на носа си, защо е толкова голяма? Гориш ли я?”
Не съм първа красавица, но все пак ми се стори нередно да се коментират моите физически недостатъци пред други хора, при това съвсем извън контекст. Докато се чудех какво да отговоря, нейните бизнес партньори се ухилиха одобрително, и аз разбрах, че унижаването на човешкото достойнство всъщност е успешна и доходоносна бизнес практика. Колко ли подобни обиди са постлали дългия път на бизнесдамата до ултралуксозния й мерцедес?
Генералният въпрос, който изниква е: кой постави тарикатите в България на пиедестал? Разбира се, за пореден път можем да се скрием зад конвенционалните обяснения за турското робство и бедността. Oще Стамболов е констатирал, че „несъгласията, омразата, интригите и всички лоши лични качества, които са особено добре развити в една робска нация, са залегнали дълбоко между нас и парализират много добри дела на нашата нация” (Стамболов, цитиран от Фотев 2010, 22). И разбира се, Иван Хаджийски (2008, 115) е задал реторичния въпрос: „Защо нашата нация не приема и оценява другостта? По същата причина, по която не обича да чете – бедността”.
Струва ми се обаче, че освен бедността и турското робство, наред с размирния и объркващ преход към пазарната икономика, има още една категория, която предопределя възхода на тарикатите – категорията на страхливците.
Има (поне) четири типа страхливци. Има страхливци, които премълчават, защото търсят комфорт и искат да се впишат в колектива – като майките в парка. Има страхливци, които премълчават, защото тайничко се възхищават на предприемчивия дух на онзи доктор, който разкарвал онкоболни по безброй ненужни специалисти, за да направи услуга на колегите си.
Има страхливци, които премълчават, защото са се пречупили под натиска на тарикатите. Те са много тъжни и са най-опасни. Има страхливци, които премълчават, защото съвсем рационално са изчислили, че имат финансова изгода от дружбата с тарикатите. Както е всеизвестно, за да успее злото, е необходимо само добрите хора да не правят нищо.
Тезата за българския страх няма за цел да е снобска или моралистка. Бих искала тя да се нареди до онзи тип констатации, които Марко Семов определя не като плод на „антипатия към народа ни, а напротив – като резултат от сериозна загриженост да спрем да се въртим в омагьосания кръг, на който ни обрича днешният политически и духовен хаос, за да намерим онова място във времето на информационното общество, което бихме могли да заемем и без което просто ще изпаднем от каруцата на Бога, в която толкова ни се иска да се повозим още като народ…”
