Фигурите на голямата военна шахматна дъска отново се раздвижиха, този път наистина драматично.
Турски F-16 свалиха преднамерено над територията на Сирия руски бомбардировач Су-24, след което Москва въведе обширна програма от санкции срещу Анкара.
Започна ескалация, зад която личи стремежът на САЩ, Англия, Франция и Израел да въвлекат Русия и Турция във военен конфликт, да се разшири войната срещу Сирия от север и от юг, да се ограби Европа, да се пусне в движение отново кюрдският проблем. Нова голяма война, в която залозите са много по-големи отколкото бяха вчера. Турция поддаде, Русия въведе С-400… Това е началото.
Всъщност свалянето на руския бомбардировач не беше изненада. Още преди два месеца предупреждавахме, че след свалянето на руския граждански самолет над Синай предстоят други провокации, този път откъм северната част на Сирия, което ще бъде съчетано с провокации на украинския фронт, например възобновяване на военните действия от киевската ционистка хунта срещу Донбас, и опити за саботаж в Крим.
Още на 23 октомври в някои медии също се появиха предупрежденията, че Ердоган планира да докара Турция до ръба на войната с Русия, че е получил заповед да свали руски самолети, действащи в Сирия, под претекста, че са нахлули в турско въздушно пространство.
С други думи провокацията срещу руския Су-24, определена като “удар в гърба”, би трябвало да очаква руският генерален щаб. Дали повярваха в собствената пропаганда, че борбата срещу тероризма обединява вече всички, че призивът “ние всички трябва да се борим срещу Ислямска държава” има не само пропагандна стойност, но и практическа. Това рикошира върху тях по много болезнен начин.
По този начин се връщаме отново към истинските причини за войната в Сирия. Тя не започна защото “народът на Сирия се вдигна срещу тирана Башар Асад”. Нищо подобно. Сирийската война беше започната от Запада през 2011 г., за да бъде свален Башар Асад, като част от войната на САЩ, Англия и Израел в така наречения Голям Близък Изток срещу страните, които не искат да се подчинят на техния диктат, в които опитите за цветни контрареволюции се провалиха и които избраха за съюзници Иран, Русия или Китай. Франция се включи във войната срещу Асад не защото иска да унищожи терористите, а защото има неоколониални амбиции спрямо Сирия, като неин бивш протекторат.
Другите също имат свои причини за агресията срещу Сирия.
Израел иска да фрагментира Сирия да я превърне в Сомалия насред Близкия Изток, да увековечи окупирането на Голан, където преди няколко дни, за всеки случай, съобщи, че са били открити “огромни залежи от нефт” с една американска компания, зад която пак е групировката Буш-Чейни и новото финансово ядро на САЩ Vanguard, да подпали територията между Израел и Турция в тяхната битка за регионално доминиране, да се пренесе войната в Турция и Европа, като се използват кюрдите. Израел искаше и някакво държавно образувание на сунитите – Ислямска държава, между него и Иран и Хизбула.
Катар, или по-точно стоящите зад него англоамерикански корпорации, искаше да построи газопровод до Турция през Сирия, като противовес на руските газови доставки за Европа. Но Башар Асад не се съгласи и подписа договор за газ от Иран.
Саудитска Арабия иска да елиминира Асад, защото е съюзник на Иран. Саудитите не искат алавити, като Асад, да управляват арабска мюсюлманска държава.
Турция, водена от налудничавата неоосманска идея на Ердоган и Давутоглу, иска да въдвори умерен ислямист в Дамаск, за да може да реанимира Османската империя. Заедно със Саудитска Арабия Ердоган иска Мюсюлманските братя да обединят арабите. Ердоган искаше да подкрепи бъдещия победител в Сирия, като беше убеден, че падането на Асад е въпрос на няколко седмици. Междувременно Ердоган се включи и в кражбите на сирийския и иракски нефт с Ислямска държава и се съюзи отново с най-големите врагове на Турция – Израел и САЩ.
Така изминаха четири години от началото на войната в Сирия и горните причини продължават да са валидни за всички участници в конфликта, даже в по-голяма степен. Западната коалиция, Турция и Израел похарчиха за тази цел огромни пари. И си мислеха, че са съвсем близо до целта.
Но с качването на Русия на сцената Асад получи нов живот. Турция беше най-изненаданата, тъй като приемаше бежанците от Сирия, които препраща към Европа и поема по-голямата част от военните разходи за въоръжаване на Ислямска държава и така наречената “умерена опозиция” с оръжие. Срещу това Ердоган участва в източването на нефта от Сирия и Ирак.
Когато руснаците удариха нефтените конвои, турците удариха руския Су-24. Дали бяха вманеврирани или сами решиха е трудно да се каже.
САЩ, Израел подготвиха и организираха свалянето на руския самолет заради горните и някои други причини. Те искат да проверят военната готовност на Русия. Няма друг начин да се оцени силата на врага освен в битка. Това се отнася в най-голяма степен именно за Русия. Така беше и в разпаления от САЩ през 2008 г. военен конфликт между Грузия и Русия. Но Турция е много по-силна от Грузия и голяма или ограничена война между Русия и Турция ще е по-добра проверка на съвременната руска военна мощ.
Тези събития бяха част от веригата на новото активиране на южния и западния фронт, т.е. на фронтовете в Близкия Изток и Украйна – свалянето на руския граждански самолет над Синай, унищожението на Су-24, взривяването на електроснабдяването на Крим, терористичната акция в Париж, терористичната операция в Мали, в която бяха убити предимно руснаци и китайци. С една дума нов рунд на шахматната дъска на голямата война, в която залозите са много по-високи отколкото бяха вчера, т.е. от пролетта на 2014 г., когато Крим вече беше руски и гражданската война в Украйна едва започваше и много хора се надяваха, че най-лошото може да бъде избегнато, въпреки че налице бяха стотици признаци за опити за въвличането на Русия във война в Украйна, а още по-добре във война и в Близкия Изток, а най-добре – и в двете войни.
Оттогава не се промени почти нищо освен нарастването на залозите. През пролетта на 2014 г. САЩ и ЕС заедно въвличаха Русия във войната в Украйна, разчитайки, че тя ще изтощи руските ресурси и в удобно за тях време те лесно ще постигнат геополитическа победа. След това се оказа, че САЩ, в опита да въвлекат Русия в още една война, са готови да жертват своите съюзници в НАТО и ЕС, в това число Турция, Франция и Германия, като пренесат хибридната война и на Балканите.
Така се роди и турската провокация, в която нищо не отговаряше на официалните обяснения на Ердоган. Най-напред пилотите не знаеха кого са свалили. На премиера Давутоглу съобщават, че имат намерение да свалят някакъв неизвестен самолет, с което той се съгласява, въпреки че в района летят не само самолети на Русия, но и на САЩ, Франция и даже Канада. Няма само самолети на Ислямска държава. И най-важното, турските самолети били 10 пъти предупреждавали руснаците в течение на …17 секунди, като отгоре на всичко турският изтребител се оказа 2 км вътре в сирийска територия.
Ясно беше, че турците готвеха тази провокация, разчитайки на информационно политическо съпровождане от САЩ и НАТО, което не получиха, тъй като целта е да се стигне до военен конфликт между Турция и Русия, а още по-добре между НАТО и Русия. Тук Турция и НАТО нямат никакво значение за Вашингтон.
Да си зададем въпроса можеха ли турците сами да отидат на подобна провокация без съгласуване със старшия си партньор или дали именно той въвлече Турция в тази провокация, преследвайки собствени цели.
Ще припомним, че само преди 3-4 месеца, на 23 септември, Путин и Ердоган взеха участие в откриването на възстановената в Москва саборна джамия, на което присъстваха и главите на Татарстан, Ингушетия, Дагестан и т.н. Доверието беше взаимно. То не беше нарушено даже от подкрепата на Ердоган за лидерите на кримско-татарската опозиция Джамилев и Чуберов, което все пак не беше много приятно за Москва в общия контекст на Крим.
На 21 октомври Путин и Ердоган обсъждаха по телефона визитата на Асад в Москва, която не се харесваше на турския лидер, но това не можеше да стане повод за охлаждане на двустранните отношения. След свалянето на руския самолет над Синай, Ердоган изпрати на 31 октомври съболезнования с обръщението “Скъпи приятели”. Разбира се, Путин и тогава знаеше за помощта на турските специални служби за Ислямска държава, но считаше Турция за по-безопасна страна от Египет.
И изведнъж Турция свали руски Су-24 умишлено, Русия въведе санкции и ескалацията от двете страни се ускори. Турция влезе в Ирак… и т.н.
Най-простото обяснение е, че свалянето на Су-24 беше отмъщение на Ердоган и сина му за унищожението на нефтовозите от Ирак и Сирия. Но това едва ли е истина, тъй като въпреки общоприетото мнение нефтът в крайна сметка стига до… Израел. Турците вероятно получават своя процент от транзита през тяхната територия, но едва ли имаха за какво чак толкова да си отмъщават. Американците и израелците имаха много повече причини, тъй като нелегалният нефт, помпан от Сирия и Ирак, принадлежи на тях.
Защо внимателният Ердоган, който има достатъчно проблеми в страната си, създавани именно от САЩ и Израел, се съгласи да стане тяхно оръдие? Влизайки в конфронтация с Русия той не можеше да не се досеща, че от страна на Русия ще последват ответни действия.
Може би причината се криеше на друго място – разкритието на двама турски журналисти за турските оръжейни доставки за Ислямска държава. Вашингтон порица Анкара под предлога, че свободата на словото е гарантирано от Конституцията.
Двамата журналисти бяха обвинени в шпионаж за чужда държава. Арестувани бяха и 17 военни, правещи обиск на автомобилите, превозващи контрабандното оръжие. Дали зад всичко това Ердоган не искаше да прекрати завинаги доброто сътрудничество между турските и руски военни?
Но Ердоган може би не беше съобразил, че е манипулиран от англосаксонците и Израел, които са много по-коварни. Защото оръжието за Ислямска държава идва от САЩ. Турция е само завесата. Ердоган е само параванът на аферата “Нефт срещу оръжие”, т.е. нефтът от Ислямска държава срещу оръжието от САЩ, както преди години аферата на Буш-старши “Наркотици срещу оръжие” за контрите в Никарагуа.
Кой е собственикът на оръжието? Едва ли ще се изненадате, че тук отново се появява мафията Буш-Чейни – Vanguard.
И така, спусъкът на конфликта беше информацията, че Путин е дал маршрута и времето за преминаване на контрабандното оръжие за Ислямска държава на “политическата конкуренция” на Ердоган. И, че някой грижовно е подсказал на Ердоган, че това е направил неговият приятел Путин.
Разбира се, тези услужливи хора бяха американските служби. Само те знаеха точно кога и къде ще мине техният транспорт с оръжие за Ислямска държава и само на тях е нужно още по-голямо дестабилизиране на Турция. Те самите нищо не рискуват. На местопрестъплението бяха заловени хора на Ердоган.
Когато става дума за провокация със самолет ще припомним, това е най-обичаният метод на американските и израелски служби.
Защо Ердоган се съгласи да свали руски самолет? Кой му даде гаранции, че на него нищо няма да му се случи, още повече, че свалянето на руски самолет над Сирия е акт на война срещу Русия, и на агресия срещу Сирия? Индулгенция в стила “вие свалете самолета и нищо няма да ви се случи” може да дадат само Вашингтон и Тел Авив.
Но Вашингтон явно не можеше да разчита на “спонтанна реакция” на Москва. Да започне веднага война с Турция Москва не можеше, защото най-напред трябва да изведе оттам 100 000 свои туристи, след това да създаде групировка, която може да разгроми неслабата турска армия, да осигури логистика, в това число и срещу евентуално затваряне на проливите, и чак след това да премине към действие. Затова са необходими 2-3 месеца подготовка, даже половин година.
Заради това Вашингтон сега се опитва да разиграе отново кюрдите в Ирак, които, заедно с Израел, манипулира от няколко години.
Кюрдите мечтаят за Кюрдистан. Кюрдите в Сирия и Ирак имат автономия. В Иран кюрдите са по-малко и проблемът не е толкова остър. Но под контрола на Турция са около 50 процента от територията на потенциалния Кюрдистан. На нейна територия живеят 40 процента от кюрдите, а сега – заедно с бежанците, може би и 70 процента. Турция е единствената страна, която от няколко десетилетия води с кюрдите война, в това число и в Сирия и Ирак. Плановете на Анкара и Вашингтон за кюрдите са диаметрално противоположни.
Не само кюрдите не обичат турците. Арменците помнят не само геноцида от 1915-1917 г., но и турската блокада на Армения заради конфликта в Нагорни Карабах. Те помнят, че Велика Армения излизаше на Черно, Каспийско и Средиземно море. И гърците не са забравили мечтата си да си върнат Константинопол.
Разбира се, дестабилизирането на Турция не е в интерес нито на Русия, нито на Иран, нито даже на Сирия, защото превръщането й във филиал на Ислямска държава ще бъде още по-лошо.
Дестабилизирането на Турция е в интерес само на САЩ, Англия, Франция и Израел.
Крайната цел на Вашингтон, от войната срещу Югославия и даже от по-рано, е разпалване на война в Европа. Войната в Косово не е война в Европа. Там трябва да бъдат включени Германия или Франция. Най-добре и двете.
Сваленият над Сирия руски Су-24 е само един от епизодите, както боингът над Украйна и гражданският руски самолет над Синай. Су-24 показва, че основните акции за разпалване на войната са пренесени временно от Украйна в Турция. Ясно е, че хунтата в Киев не може да се справи с тази цел. Киев не оправда доверието. Сега изтласкват на преден план Турция.
Ситуацията в Сирия показва, че районът на сирийско-турската граница ще бъде взет под контрол на Асад в близко време, което ще прекрати за неопределено време плановете за разчленяване на Сирия.
На американците им е безразлично на каква територия върви гражданска война, важното е да е по-близо до границите на ЕС и Русия. Война в Европа трябва да има. Не се получи в Украйна и Сирия, сега опитват с Турция.
Ердоган е машата на Vanguard, чиито интереси не винаги съвпадат с интересите на САЩ.
Ще се сбъдне ли перспективата за гражданска война в Турция и пренасянето й в Европа? Процесът беше пуснат.
