Днес Кристина е на 19. В България се връща веднъж в годината, за да посети майка си Теодора. От седем години жената е затворена в дом за страдащи от психиатрични разстройства. Не разпознава никого. Не си спомня нищо. На дъщеря си реагира като на някоя от сестрите – иска вода, прегръща я болезнено, изричайки неразбираеми думи, скубе косата й, плюе… Очите й са трескави – погледът трудно се задържа на едно място. В бялата нощница прилича на призрак. Ръцете й са морави от спукани вени. Понякога за няколко минути застива, сякаш се заслушва във въображаема музика. И се усмихва. Единствено тогава изпитите й устни загатват за някогашната хубава жена. Повдигането на брадичката и изопването на скулите разкриват доста позавехнал вече чар.
Историята на Теодора и Кристина е тъжна и мъчителна. Животът на всяка от тях е низ от необичайни и грозни случайности – без щастие, без радост, без себеуважение. Теодора е на 16 години, когато започва да работи в нощен бар като танцьорка. Спира да ходи на училище, защото няма кой да я издържа – майка й е алкохоличка, баща й е наркоман. След година в професията Теди не намира нищо необичайно в това да започне да се съблича пред публика. Тялото й е страхотно, предизвиква желание. Еротичните танци в нейно изпълнение започват да привличат все повече клиенти в заведението, в което работи. Нощният бар придобива репутация на едно от най-посещаваните места. С течение на времето в него започват все по-често да идват VIP персони. Гостите на клуба се подбират още на входа.
След няколко месеца нощна слава Теодора преспива с първия си клиент – 53-годишен бизнесмен. И не вижда нищо лошо в това. Смята, че си струва заради парите. Осъзнава, че може да доставя удоволствие, без да се задълбочава. Скоро желаещите за секс стават много, а Теодора – стрийптизьорка с консумация. И то една от най-скъпо платените.
“Като тийнейджърка мама е водила доста разгулен живот. Чувала съм я да разказва как е имала няколко клиенти наведнъж, пиела е, дори се е друсала. Но е харесвала живота си, никога не е помисляла да прави нещо различно, упивала се е от славата на едно от най-котираните момичета в бранша”, разказва спомените си Кристина.
Теодора е на 18 години, когато забременява. Разбира чак в четвъртия месец – доста късно, за да направи аборт. За известно време изпада в шок. Независимо от рисковете обаче, решава да махне детето. Постъпва в частна клиника. И може би тук се намесва съдбата, защото точно пред очите на Теодора, изкарват абортирало момиче, току-що излязло от упойка. Махнете се, вървете си, оставете го да живее, крещяло то. В този момент нещо прерязало стомаха на Теодора. Тя станала и си тръгнала.
Две години Теодора живеела със заделените от проституция пари. Благодарение на тях успявала да гледа детето си Кристина. Когато обаче момиченцето станало на 2,5 години, Теодора решила да се върне в занаята.
“Нямаше кой да ме гледа, нямаше на кого да ме оставя. Живеехме в малък приземен коптор с две стаи, от които само една обзаведена. Майка ми вече не я искаха на пилона, затова тръгна по улиците. Когато забършеше някой, го водеше вкъщи, а аз трябваше да мълча в другата стая и да седя на тъмно”, разказва Кристина.
Изведнъж момичето, отдавна с визия на зряла жена, замълчава. Когато ми разказва не толкова далечните си спомени, очите й се насълзяват. Казва, че единствено й е мъчно за майка й, която, обладана от лудостта, вече не я познава. И никога няма да разбере за живота й.
“Опитваше се да бъде добра майка, но нали се сещаш, че просто нямаше как да стане. Вечер работеше, през деня спеше. Бях едва на пет, когато ми даваше пари да ходя до магазина за ядене. Иначе почти не излизах от дупката ни. За мен беше истинско удоволствие да отида в голямата стая (обзаведената), да легна на леглото и да се въргалям, а после да подскачам като на батут. Забавлявах се, като редях фибите на майка ми и им говорех като на живи същества. Обличах ги с парченца накъсан вестник. Кръщавах ги с имена. После ги “събличах” и ги слагах да спят. Когато вечер трябваше да се преместя в другата стая, грижливо ги прибирах в неизползван калъф от очила и така ги “съхранявах”. Не знам защо нямах кукли. Имаше моменти, в които просто исках да избягам, но не го направих. А мама никога не ме е заключвала. Просто бях добра.
Плачех, свряна в ъгъла,
но бях добра, а съм ставала свидетел на какво ли не”, не скрива Кристина.
И споделя една от най-ужасяващите истории, на която е присъствала. “Беше към осем вечерта. Чаках мама да се върне от пазар и да се приготви за работа. В мига, когато хлопна външната врата, я усетих някак по-различна. Изтичах, за да я гушна, но тя ме отблъсна грубо. Адски вонеше на алкохол. Беше пила много. Ти как би реагирала на подобна мизерна гледка? Как би се чувствала, като видиш как собствената ти майка се блъска в стените, хълца и псува. Това беше единственият път, когато можех да я нарека уличница. После разбрах, че се е друсала. Не беше пушила, нито смъркала, а се беше боцкала. Ужасяващо е за едно седемгодишно момиче да види подобна гледка – надупчените вени, смъкнатата блуза и излезлите отвън гърди. И вечер го правеше, но имаше някакъв стил. Като изживяване беше нечовешко.
Тя влезе в банята, след което започна да облича дрехите, с които излизаше навън – високите бутуши, късата пола, бюстието… Не ми обърна никакво внимание. Дори не ми припомни да се преместя в другата стая. Просто не й пукаше. Виждала съм я много пъти пийнала, усмихната, говореща глупости, но никога такава”, споделя Кристина.
И въпреки липсата на предупреждение, тя се премества в другата стая, защото знае, че ако мама я завари на леглото, ще се разсърди и Кристина ще изяде не един шамар. Седемгодишното момиче тъкмо било задрямало леко на ниското четирикрако столче, когато чуло ужасни викове пред вратата. Кристина изпаднала в паника, но не смеела да излезе от леговището си. Чак когато външната врата се хлопнала, а малкото коридорче, свързващо двете стаи, се оглушило от стонове, тя леко открехнала нейната врата. Какво било изумлението й, когато видяла просната на пода собствената си майка, обляна в кръв.
“За пръв път си позволих да крещя, много усилия ми костваше. Надявах се някой да влезе, да ми помогне. Не знаех какво да правя. Не смеех да я пипна, а тя някакси хриптеше. Сякаш се давеше”, спомня си дъщерята.
Но така й никой не дошъл. След известно време поокопитилото се дете поставило възглавница под главата на майка си. Тогава видяло, че кръвта идва от устата и от сцепената й вежда. Било повече от ясно, че е бита. Кристина я почистила, но майка й прекарала първата нощ на пода. Тогава за пръв път Кристина почувствала друг вид страх – че нещо лошо може да се случи както на нея, така и на майка й.
На следващата вечер у тях нахълтали, след като разбили вратата, двама мъже. Те видели полусвестяващата се Теодора на леглото и започнали да й бият шамари. Къде са парите, кучко, какво направи с нашия дял, парцал такъв, не спирали да налагат те едва дишащата жена. Кристина само хлипала в другата стая и не смеела да излезе.
След известно време животът започнал да си тече по старому. Само малката Кристина започнала да се променя. На 10 години тя вече обувала високите обувки на майка си, гримирала се и така ходела на училище. И се радвала не на високите оценки, които получавала без да влага много труд, а на погледите, които й хвърляли момчетата.
“Няма да забравя веднъж, когато бях на единайсет. Мама се опита да ми говори за мъже – колко били самовлюбени, гледали само себе си и аз да внимавам. Разказваше ми, че можели да ми направят лоши неща. Въпреки че съм виждала какво ли не, включително и веднъж един как оправя майка ми, не исках да повярвам”, обяснява Кристина.
Докато не се стига до фаталния 14 май 1999 г. Кристина се прибира след училще и заварва вкъщи трима мъже. Срещу тях – майка й с вързани една за друга ръце. Дъщерята нахълтва в стаята, но е изтикана грубо навън. След два часа викове и неуспешни опити да влезе, вече знае какво се е случило. Малко след като примиренчески се отпуска на столчето от детските й години, единият от мъжете влиза при нея. “Мислиш, че ще ти се размине ли? Дъщерята на кучката ще се пържи в ада като нея, но поне да се позабавляваме”, били последните думи преди изродът, задоволявал се досега с Теодора, да започне да изнасилва Кристина и тя да изпадне в несвяст.
Теодора не издържа, виждайки как трима мъже се гаврят с дъщеря й пред собствените й очи, без да може да направи нищо, смазана от бой и останала без сили от насилствения секс. Дали от гледката, или от ударите в главата – Теодора полудява. А на Кристина й трябват само две години, за да превъзмогне станалото. И да поеме по пътя на майка си…
“След като известно време се опитвах да гледам майка ми, я закарах в болницата. Казаха, че не може да се подобри, а щяла да става все по-зле. Някакво сътресение така й размазало мозъка, че сякаш вече го нямало. А аз отпътувах за Белгия – първо незаконно. Подхванах бизнеса и мога да кажа, че съм добре”, споделя момичето.
На вид е семпла, без много грим, облечена с дънки и прилепнала блузка. Няма вид на проститутка. Говори свързано, логично. Но не се смее. Усмихна се веднъж на сервитьора, когато й донесе кафето. И толкова. Споделя, че първия път не е поискала пари. Просто преспала с един мъж от улицата, на чийто магнетизъм не могла да устои. После описала тази среща. Шегува се, че малко като разказ го издокарала.
Твърди, че всеки човек следва предначертана съдба и не може да избяга от нея. “Може би ако бях израснала в семейство при други условия, щях да съм различна. Но това е. Дали харесвам работата си ли? Ами да. Но понякога се чувствам мръсна, въпреки че това е вид бизнес. Има и свестни мъже. Такива, които искат просто да избягат навън, да се почувстват щастливи и доволни поне за час.
Има и
долни типове.
Това, което съм научила, е, че с тях не бива да се разправяш. Извършваш си услугата, вземаш си кинтите и заминаваш. Правиш ли се на много умна, ще изгориш. В този бизнес никой не обича да си отваряш устата, поне не за приказки”, споделя българката.
Питам я какво е усещането, когато застане зад витрината и десетки мъжки погледи се впият в нея, преценявайки я дали става. А отговорът й е: “Различно. По-рядко ми харесва, когато един мъж обиколи цялата витрина и накрая се спре на мен. Но честно казано в повечето случаи изпитвам нещо подобно на болка. По природа съм чувствителна, но животът ме научи да се пазя от емоции. Знаеш ли коя съм аз всъщност? Събрана съм в тези няколко реда, които озаглавих:
“Изповедта на една проститутка”:
Не искам всяка нощ да трия кръвта на собственото си достойнство!
Не искам смисълът на моя живот да бъдат бляскащи в тъмното очи!
Не искам сивотата на днешния ден да бъде отчайваща!
Не искам хората да виждат в мен само жената!
Не искам потокът от сълзи да изтрие целомъдрието ми!
Не искам дивият вой на вечерните кучета да бъде отражение на моята душа!
Не искам сънищата ми да бъдат удавени в бездънния океан на злите духове!
Не искам Той и Тя да махнат с ръка и да отминат!
Не искам погледът ми да вкаменява и най-студения камък!
Не искам бъдещето си без слънце!
Случайност
– Ей, ти! – извика някой зад мен.
Обърнах се. Беше мъж, който привличаше погледа. Очите ми зашариха по неговата фигура, сякаш излязла от модно списание. Погледнах го учудващо – не го познавах.
– Почакай! – повтори гласът.
Спрях се. Колкото повече той приближаваше, толкова повече се замъгляваше съзнанието ми. Впечатлението, което остави у мен, беше като петно, което не може да се изчисти.
– Ела с мен! – някак умоляващо звучеше гласът му.
Хвана ме за ръка и ме поведе. Аз не можех да мисля, не осъзнавах нищо. Вървях и сякаш нов свят откриваха сетивата ми. Заведе ме в квартирата си. Навън беше тъмно. Той не запали осветлението. Единственото нещо, което успях да различа в сумрака, бе красиво легло, застлано с лъскава материя.
Любовта ни бе тъжна. Любехме се и плачехме. Всеки за нещо си. После заспахме вкопчени един в друг. Когато се събудих, бях сама. Едва сега успях да видя, че стаята не бе нищо особено, дори липсваха всякакви следи от разкош. Нямаше я и лъскавата материя. Станах. Слънцето проникна през прозореца и ме погали. Зарадвах му се. Какво правех сама на това чуждо място? Защо бях дошла тук? Не знаех. Облякох се. Излязох – вратата беше отворена. На входа един мъж ми подари роза. Дали беше той? Не помня. Тръгнах по улицата и заплаках…
