В края на 2023 година, стана ясно, че енергийната политика на Азербайджан продължава да е успешна, с всички изгледи да продължи възходи си и по-нататък.
В полза на това говорят и данните за обема на доставките по Южния газов коридор за Грузия, Турция, Гърция, Италия и България и постигнатите договорености, че азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR ще прави газификацията на Албания и напредващата работа по подготовка на преноса на “зелен” водород по азербайджанските тръбопроводи в това число и по Трансадриатическия газопровод.
Дали много добро е на добро ?
Ако Европа е пример за диверсифициране на енергийните източници, Азербайджан пък е пример за диверсифициране на износа на енергоносители.
“Походът” на Азербайджан в тази област започва със старославния износ на нефт – нефтопроводът Баку – Батуми е бил завършен още през 1901 година, когато водещи в нефтодобива на Абшеронския полуостров са били Братя Нобел и Ротшилд.
След това идва “сделката на века”, сключена от Хайдар Алиев през 1994 година със световните нефтени компании за експлоатацията на находището “Азери – Чираг – Гюнешли”. С тази стъпка цивилизационната и геоикономическата ориентация на страната рязко се обърнаха на запад, вече в синхрон и с географските, и геополитическите дадености – за Азербайджан, европейският пазар на енергоносители е много по-достъпен от китайския или от индийския.
Последва осъществяването на дръзкия мегапроект с изграждането на Южния газов коридор, в чието построяване първоначално никой не вярваше, но той вече е факт. Амбициите на Баку в Югоизточна и в Южна Европа неочаквано върнаха актуалността на българската мечта да станем “газов хъб”, но този път без колониални ангажименти към Москва и властващата там политическа камарила. Работата над Вертикалния коридор и така наречения “Пръстен на солидарността”, които трябва да осигурят азербайджански газ за Румъния, Унгария, Словакия и Австрия, рязко повиши стойността на географското местоположение на България и ролята й в регионалния енергиен пъзел. Впрочем, Сърбия вече получава азербайджански газ през България по интерконектора “София – Ниш”.
Към края на първата четвърт на XXI-вия век азербайджанците изпреварват много други държави с големи “зелени” претенции, с работата си по изграждане на офшорни вятърни централи в Каспийско море. Поради спецификата на местния климат там има зони, където вятърът духа 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата – съвсем както това става в Северно море.
Възможността чрез вятърни централи да се създава така наречения “базов товар” доведе до отказа на Швеция и Германия от атомната енергия. В Азербайджан (където изобщо не са и започвали с атомната енергия), зелената електроенергия от вятъра създава възможност Баку да излезе на енергийния пазар с още един продукт. Вече има договор между азербайджанската страна и Румъния и Унгария за доставка на зелена енергия по далекопровод по дъното на Черно море. Наскоро и България влезе макар и половинчато в тази приятелска компания.
Добрите съседи и геополитическите рискове пред Азербайджан
Всичко това описва една почти идилична картина на просперитет и сътрудничество, единственият недостатък на която е, че като всичко хубаво може лесно да бъде компрометирана. Външната политика на Баку, (която колкото и невероятно да звучи за българските уши е една от най-независимите по света) се базира на изключително прецизно балансиране между различните геополитически центрове на тежестта и много внимателно управляване на възникващите рискове, които съвсем не са нулеви. Всевишният така да се каже е “надарил” Азербайджан със съседи, за които никой не би настоявал да си ги има.
Северният съсед, така нареченият от съветско време “Старший брат”, е пословичен с убеждението си, че всичко му е позволено там, където пророците му (от Дугин до Путин) провидят крехките филизи на “русский мир”. Азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR създаде огромни грижи на “главното геополитическо оръжие” на Владимир Путин – корпорацията “Газпром”. Азербайджанците майсторски се възползваха от обстоятелството, че държавите в Югоизточна Европа са относително по-малки консуматори на природен газ и дори ресурсите само на находището “Шах Дениз 2” стигат за да се намеси SOCAR на пазара.
Междувременно азербайджанците частично компенсираха лошо “ужилените” руснаци, но не на газовия, а на нефтения пазар. Съвършено новата нефтена рафинерия на “SOCAR – Turkiye” заводът в Измир с името STAR, работи както с нефт “Брент”, така и с нефт “Уралс”. Дотолкова, доколкото нефтът “Уралс” в Русия се добива от компанията “Роснефт”, която е любима на Путин, а шефът й е приятел на президента на РФ от първи клас (!), бащата на “руския свят” беше склонен да замени толерирането на “неговата” компания срещу поредицата удари по “Газпром”. Салдото от тези удари определено не беше в полза на Русия, но очевидно това не тревожеше чак толкова Путин.
