На 17 октомври Конституционният съд на Испания обяви закона, приет от правителството на Каталуния на 6 септември, за провеждане на референдум за независимост, за неконституционен. Обяснението е, че каталунската легислатура си е узурпирала правото на държавата Испания да провежда референдуми и нарушава принципа, че испанската държава е неделима. Това би трябвало да означава, че каквито и да било каталунски действия в тази насока са неконституционни, т.е. нелегални.
Тук обаче аргументацията на Мадрид е най-слаба, защото именно съвременната конституция на Испания е спорна.
Днешният конфликт е само част на айсберга. Скрита е по-голямата негова част, предопределяна от исторически обществени, регионални, класови противоречия, които излизат и извън пределите на днешна Испания.
Каталуния е индустриално най-развитият регион на Испания. Въпреки че е само 7 млн. и заема само 6 процента от територията на Испания, тя дава 23 процента от брутния продукт на цялата страна и 25 процента от износа. Каталуния е едно от най-старите огнища на развитие на националната култура и промишленост.
Още през ХV век нейният народ по революционен път постигна ликвидиране на крепостничеството, което изигра решаваща роля за обединението на Испания, при запазване на старите свободи на каталунците и баските /фуерос/.
Традиционното самоуправление беше унищожено през ХVІІІ – ХІХ век от монархията на Бурбоните в интерес на господстващата кастилска нация, страхуваща се от конкурентите и националното непокорство.
Във всичките шест испански революции /1808 – 1921/ активно участваше и Каталуния. През 1909 г. тя въстана срещу монарха и клерикалния режим и в национално-революционната война през 1936-1939 г. отстояваше републиката, получила самоуправление. Много пъти в историята резултатът на борбата в Каталуния предопределяше нейният изход в цяла Испания.
Така се случи през февруари 1939 г., когато падането на “червена” Барселона предреши и гибелта на Втората република срещу фашисткия режим на Франко.
След поражението на републиканците последваха 36 години диктатура на генерал Франциско Франко, опиращ се най-напред на оста от фашистките държави – Германия и Италия, а след това на американско-натовския империализъм.
Каудильо /синоним на немската дума фюрер/ лиши многонационалния народ от всички права, като се стигна до забраната на каталунския и баскийския език. Диктаторът се погрижи след него да бъде възстановена монархията на Бурбоните.
Така се връщаме до конституцията на Испания, на която се позовава отмяната от Мадрид на сегашния референдум. Приета през 1978 г. тя беше болна от “постдиктатура”. Над нея висеше сянката на генералите на Франко, които наложиха конституционен закон за “нерушимостта на единството на испанския народ, общата и независима родина на всички испанци” със заплаха от нов военен преврат.
Истината обаче е различна. Испания никога не е била “страна на един народ”, заради което, за да бъдат задоволени исканията на Каталуния, Страната на баските, Галиция и Андалусия в конституцията беше записано, че Испания се създава от “народности и региони”. Идеята беше такава, че Испания постепенно ще върви към държава, признаваща отделността на народите и регионите във формулата на федерацията.
През 1978 г. буржоазните партии съгласуваха с лидерите на социалистите и десния пакт Монклоа новата монархистка конституция от типа на латиноамериканските “меки диктатури”. Положението за единна и неделима Испания изключваше всякакви форми на национално самоопределяне. На националните региони предложиха ограничена териториална автономия, като каталунският етнос беше разделен на три области – Каталуния, Валенсия и Балеарските острови.
40 години властта беше поделена от две партии, чиито названия нямаха нищо общо със същността им – неофранкистката Народна партия /НП/ и социалистите от Испанската социалистическа работническа партия /ИСРП/, като младши партньори станаха буржоазните националисти от Каталуния и Страната на Баските, управляващи в своите региони.
Това доведе до кръвопролития в Страната на баските и опит за фашистки преврат през 1981 г. От времето на Франко в Испания има военни бази на САЩ и НАТО, гарантиращи “статуквото”.
Влизането в ЕС доведе до системна криза, рекордна за Европа безработица, слабо профсъюзно движение, огромен външен дълг, надминаващ годишния брутен продукт, колосална корупция в кралския двор, армията, полицията, централните и регионални партии на властта и участие в операциите на НАТО в различни точки на планетата и т.н.
Промените вървяха бавно. Чак през 2005 г. след изборната победа на левицата при премиера Хосе Луис Запатеро, регионалният парламент на Каталуния с подкрепата на 120 от 135-те депутати прие нов статут на автономията – регионална конституция. Тя дефинираше каталунците като народ, установил самостоятелност на региона по въпроса за данъците, бюджета, съдилищата и др. Увеличи ролята на каталунския език. Статутът се нуждаеше от утвърждаване от парламента на Испания, където въпреки обещанията, тя беше окастрена.
Промените бяха за каталунците разочарование, но на референдума на 18 юни 2006 г. тя беше приета. След това в акция отново влезе Конституционният съд, който, позовавайки се на франкисткия запис в Конституцията спря демократичните промени.
Това направи по поръчка на премиера на Испания Мариано Рахой и на неговата Народна партия /Partido popular/, която от началото водеше кампания срещу Каталуния и за бойкот на каталунските продукти. Но неолибералните реформи на Рахой засегнаха преди всичко икономиката на Каталуния.
На този фон правителството на Каталуния /също дясно/ имаше само един избор – да насочи недоволството към националистическо русло. Всъщност до неотдавна в сравнително богатата Каталуния малко хора искаха пълно отделяне от Испания. Даже националистите искаха само разширена автономия, разчитайки да проведат реформите в собствени интереси. Но съвременната конституция беше блокирана от централните съдебни власти, които оспориха 113 от нейните 221 члена.
И така, 4 години след приемането на новата конституция за автономия, Конституционният съд реши, че тя е неконституционна.
Търпението на каталунците приключи и дойде времето на конфронтацията.
На 10 юни 2010 г. в Барселона на улицата излязоха 1,1 млн. души. Бързо се появиха и лозунгите за независимост.
След това властта в Испания беше взета от неофранкистката партия на Рахой, който започна действия към намаляване автономията на Каталуния. От този момент отношенията между Барселона и Мадрид тръгнаха надолу.
През 2014 г. каталунският парламент направи първи опит за провеждане на референдум за независимост, но заради несъгласието на Мадрид той беше преименуван на “народни консултации”, а след това в “гражданско събитие”, организирано от доброволци, в което взеха участие 2 милиона души, от които 80 процента поискаха независимост.
Испанският генерален прокурор обаче обвини президента и вицепрезидента на каталунската автономия. Така се стигна до сегашния референдум на 1 октомври, който също беше забранен на Конституционния съд, но каталунците този път заявиха “нито крачка назад”. За независимост гласуваха 90 процента от участниците. Мадрид изпрати полицейски сили, стигна се до насилие.
По същество Испания е в конституционен конфликт. Ако беше признат референдумът от 1 октомври неговите резултати за самоуправление биха означавали отмяна на конституцията от 1978 г. и лишаване от легитимност на института на компрометираната монархия и на целия постфранкистки режим. Ще се появи и въпросът за републиката.
Монархията на Бурбоните три пъти за 300 години хвърляше Испания в кървави войни на много народи.
Така или иначе, пломбите бяха скъсани. Постфранкисткият период на испанската история свършва. От това какво ще дойде на нейно място – антифашистката демократична федерация или нов тип диктатура от трансокеанския капитал, зависи бъдещето не само на Испания, но и на цяла Европа.
Това европейските политици разбират. И се страхуват. Едно е да защитават демокрацията в Източен Тимур, друго е да отричат демокрацията на милиони в Европа.
Но пломбите вече са скъсани. След Каталуния ще последват баските, Ломбардия, венецианците в Италия, фламандците в Белгия, корсиканците във Франция, шотландците във Великобритания, в Трансилвания между Унгария и Румъния, в Чехия – Бохемия и Моравия, в Полша и т.н.
Какво ще става в Каталуния?
Референдумът не е признат, главата на правителството Карлос Пюичдемонт /българската транскрипция на Пучдемон не е удачна, някакъв “пуч” и някакъв “демон”, а Пюич –демонт от “монт” планина, а не от демон/, обяви независимост за 6 секунди и след тях поиска преговори в Мадрид, който обаче не признава референдума.
Еврокомисията е в “шах” – отричане на коренните ценности и права на националните малцинства, гарантирани от член 21 на нейната харта. Засега изход или компромис не се вижда.
С въвеждането на член 115-и от конституцията Рахой изключи възможността за компромис с каталунците. Те имат два изхода – да капитулират или да вървят към пълна независимост. Допълнителна острота на конфликта дава републиканският протест срещу монархията.
Това означава, че истинската корида едва започва. Испания вече е разчупена.
Строго Секретно
