Днес България отдава почит на народните будители – книжовниците, просветителите и борците за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията и нейния морал. Празникът ще бъде отбелязан с тържествени прояви в цялата страна.
Сред будителите на народния ни дух са Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Паисий Хилендарски, Иван Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, братята Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Неофит Рилски, Иван Вазов, Любен Каравелов и други достойни българи.
За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 година в Пловдив. От 1 ноември 1923 година с указ на цар Борис III е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи.
През 1945 година празникът е забранен от комунистическия режим. Честването се възобновява със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание на 28 октомври 1992 година, когато е обявен официално за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната.
Паметта е сила, паметта е мъдрост, паметта е шанс за оцеляване, написахме преди 17 години. Народите, загърбили миналото си, зачеркват настоящето и унищожават нероденото бъдеще. Не са много нациите, които в специален ден почитат паметта и делото на предците си, нарекли ги Народни будители. Вече повече от век, в първия ден на ноември, България обръща поглед назад, към тези които дръзновено и себеотрицателно прокараха мостовете, по които се движим и днес.
Възрожденското дръзновение отдавна е напуснало нашето ежедневие и може да се усети единствено в старите песни, в книгите – ако ги четем, търсейки истината и посланията им, в думите на някои наши съвременници, запазили автентичната мъдрост на миналото. Сега ни занимават хиляди нови неща, изхабяваме енергията си в преодоляването на банални проблеми и подхранването на илюзорни надежди. Първите никога не свършват, а вторите са в отношение на правопропорционална аритметична прогресия – колкото повече надеждите се увеличават, толкова по-илюзорни стават.
Естествено и логично е, когато една нация е в период на сътресения, тя да има нужда от подкрепа, от символ, около който да се обедини. Историята ни познава много такива моменти. Като хубава приказка би било, ако първи ноември със своята символност ни обедини, мотивира, даде ни знак, по който да откриваме винаги верния път.
Денят на будителите присъства в нашия календар, но освен изпетите песни, положените венци и цветя пред паметниците и неприсъствените училищни дни, май че друго не се случва. Дали защото, след цяла година спане, трудно се пробуждаме за един ден. Или пък, колкото повече години ни отдалечават от времето на будителите, толкова по-трудно ни въздействат техните завети, а така и не можем да си намерим нови, съвременни будители.
Но най-вероятно е, че просто не ни се будува, а си се преструваме на заспали – даже понякога, за убедителност, похъркваме. Хубаво ни е да си кротуваме, мечтаейки си със затворени очи. Дори понякога си сбъдваме мечтите – нали в съня всичко е възможно – там няма Шенген, но има пък Европейски съюз, а политиците ни вместо да играят апаратни пиески, управляват държавата. В съня ни парите се раздават за наука и култура, а публичните личности когато грешат, наистина претърпяват катарзис, наистина публично се извиняват, наистина има последствия – но така е само в сънищата.
Разбира се, предложените разсъжденията до голяма степен са хиперболизирани, прекарват визията си през призмата на метафората. Поне така ни се иска да бъде. Все пак, в пространство се случват и по-позитивни, запомнящи се неща. Рядко, но се случват.
И в заключение, няколко цитата на френският философ, социолог и историк Мишел Фуко: “Със сигурност съществува традиционно неразбирателство между “критиката” и пишещите книги. Едните се чувстват неразбрани, другите мислят, че искат да ги държат на каишка. Но това е играта.
Струва ми се, че днес ситуацията е твърде особена. Имаме институции за учреждения, а сме в ситуация на свръхизобилие…
Думата “интелектуалец” ми се струва странна. Лично аз никога никакви интелектуалци не съм срещал. Срещал съм хора, които пишат романи, други, които лекуват болни… Срещал съм хора, които преподават или рисуват и хора, за които така и не разбрах, какво всъщност правят. Но интелектуалци никога.
От друга страна, съм срещал много хора, които говорят за интелектуалеца. И като ги слушах, добих известна представа как трябва да изглежда този звяр. Виновен е почти за всичко: за това, че говори на висок глас и че мълчи, за това, че не прави нищо и че се бърка във всичко…
Накратко “интелектуалецът” е готов материал за решение, присъда, затваряне, изключване…”
