Поотшумя ужасът от атентатите в Париж, макар че едва ли 13 ноември някога ще бъде забравен.
Поотшумя ужасът от атентатите в Париж, макар че едва ли 13 ноември някога ще бъде забравен. Това действително беше петък 13-и, като от някой филм на ужасите, режисиран от Алфред Джоузеф Хичкок. Целият свят потъна в скръб и от това няма нищо по-естествено, нормално и човешко. Загинаха над 100 невинни души, незнайно колко са ранени, безброй са почернените, а съдбите на хиляди, а може би и милиони, просто се промениха…
Тонове с мастило се изписаха, много клавиатури се изтъркаха в предаване на трагедията, коментари, анализи и т.н. Така че няма да се впускаме надълго и нашироко да правим дисекция на случилото. Напротив, ще бъдем съвсем кратки, с един единствен въпрос накрая. Защото понякога не е необходимо многословие. С малко думи може да се каже много повече, отколкото с цял летопис. С един въпрос може да провокираш много повече размисли, отколкото със стотици питания. Та, в изключително синтезиран вид – България е била 5 века под турско робство, била е под немско и руско опекунство. След поредицата от атентати бяхме „Шарли Ебдо”, а наскоро станахме и Париж. Я някой замисли ли се, че на родна територия също имаше извършен атентат – онзи на летището в Сарафово. Защо тогава никой не стана България или поне Бургас? Толкова ли сме незначителни, или сами се принизяваме до такова ниво. Затова може да помисли целият ни изстрадал народ. Били сме какво ли не! А кога ще сме България?
