На 25 септември жителите от иракски Кюрдистан (а и тези от територии, които се оспорват между Багдад и Ербил) ще гласуват на референдум за независимост. Очаква се допитването, инициирано от президента на Кюрдската автономия Масуд Барзани, да бъде подкрепено категорично от избирателите.
Това, разбира се, не означава, че на следващия ден ще има нова държава на днешната територия на Ирак. Напълно възможно е самият референдум, чиято конституционност се оспорва от централните власти в Багдад, да е дипломатическа интрига на Барзани, с която той иска да спечели вътрешно-политически дивиденти. Като например, яхвайки темата за независим Кюрдистан, да маргинализира вътрешно-политическите си опоненти или да използва референдума за по-нататъшни отстъпки и бонификации от страна на централните иракски власти.
Печално известно, е, че кюрдският народ иска независимостта повече, отколкото я желаят кюрдските лидери.
Въпреки това, има поне три причини, поради които Европа и ЕС трябва да обмислят признаването на резултата от референдума за независимост на иракски Кюрдистан.
Първата причина е тази, че това е възможност за Европа да реабилитира поне частично влиянието си спрямо процесите в Близкия изток. С оглед на това, че както местните фактори (Ирак, Турция, Иран и Сирия), така и световните (САЩ и Русия), имат от критично до негативно отношение към предстоящия референдум, то подкрепата на Европа ще е жест, който кюрдите няма да забравят.
А подобна реабилитация на механизмите и инструментите на ЕС в Близкия изток е повече от належаща. Имигрантският и бежанският поток можеха да бъдат добре менажирани, ако Европа имаше влияние върху страните инкубатори на тези човешки тълпи. Когато такива механизми не са налични, се случва това, което видяхме: ЕС се бореше с последствията от имигрантите на собствена територия, вместо да оказва влияние върху причините за тях в геополитическото си съседство.
Но няма как да спечелиш мач, ако излезеш само със защитници. Нужен е натиск и преса в чуждото поле.
В допълнение, ние видяхме как Русия “издърпа” инициативата за решаването на съдбата на Сирия и Башар ал-Асад от Виена и я положи в Астана и Кайро. Само че човешките потоци мигрират в ЕС, а не в Русия.
Турция използва бежанските си лагери, за да извива ръцете на ЕС за пари. И в същото време Анкара сипе щедри средства за проектирането на свои проксита и територии в Северна Сирия (срещу кюрдите).
В Йемен единственото, което цъфти, са местният клон на Ал-Кайда, холерата и финансовата помощ на ЕС.
И в трите случая Европа участва в плащането на сметката, но не и в поръчването на музиката.
Втората причина за признаването на резултата от референдума в иракски Кюрдистан от страна на Европа (и ЕС) се състои в естеството на самите кюрди. Те са предимно секуларно ориентирани (не само иракските, но и турските, иранските и сирийските). А Европа – сама по себе си секуларна, има нужда от идентичен тип съюзници в Близкия изток, за да може посредством тях да прокарва собствените си интереси.
На фона на раздиращите региона религиозно мотивирани конфликти, утвърждаването на секуларна и приятелски настроена към Стария континент ос Тел Авив – Ербил е в интерес на Европа и на Запада въобще. Това не е задължително демократична ос, но Европа трябва да гледа на хаоса в Близкия изток прагматично, дори егоистично, а не идеалистично.
Самите американци са против допълнителното “разпадане” на Ирак, тъй като смятат, че и това ще се пише на тяхната сметка като резултат от премахването на режима на Саддам Хюсеин. Руснаците пък са принципни противници на етническото и религиозното парцелиране (въпреки иредентизма им спрямо Украйна), поради собствените им компактни мюсюлмански анклави по течението на Волга и в руската част на Кавказ.
Третата причина – това е сладкият реванш на европейския естаблишмънт спрямо импровизираната политика и речевите своеволия на турския президент Реджеп Ердоган срещу ЕС и отделни страни от континента. Независима кюрдска държава в Близкия изток е сол в раната за турската външна политика (поради значителното кюрдско малцинство в самата Република Турция).
Анкара има инстинктивен страх от такъв сюжет, тъй като турците смятат, че това ще породи ефекта на доминото. Кюрдска държавност може да се превърне в център на центробежни сили, които да усилят допълнително желанието на кюрдите в югоизточна Турция за автономия.
Заедно с това, трябва да се има предвид, че в иракски Кюрдистан – освен местните кланово-племенни сили на Масуд Барзани и Джалал Талабани, функционират също така както ПКК, така и близките до нея организации на кюрдите в Иран (чието политическо и военно лидерство живее в изгнание именно в кюрдската автономия). В този смисъл, евентуална независима държава в североизточен Ирак би имала значение, по-голямо от собствено териториалното й измерение.
Самият Иракски Кюрдистан, откакто е автономия, бе разделен от Турция и Иран на сфери на влияние помежду им. Турция – от своята граница южно до Ербил, Иран – от своята граница западно до Киркук. Политически – Анкара е в тясно сътрудничество с Барзани, а Техеран – с Талабани (и Движението Горан). Турското и иранското влияние върху региона ще остане, но евентуален независим Кюрдистан ще има възможност след време (а и чрез съответната подкрепа) да направи това влияние амбивалентно – и то да започне да се случва все повече спрямо компактните кюрдски общности в югоизточна Турция и в западен Иран.
Разбира се, ако изключим Израел, едва ли ще има страна, която да одобри евентуално решение на ЕС да легитимира с одобрението си референдума в иракски Кюрдистан.
Но тогава Европа (и ЕС) ще трябва да погледнат в очите…
…САЩ и да им каже, че автономията на кюрдите там им е дадена от самите американци след Войната в Залива и е утвърдена след падането на режима на Саддам Хюсеин. А независимостта е логична развръзка на автономията в демократичния свят.
…Русия и да й посочи, че за разлика от руските малцинства в Украйна, които искат да се присъединят към състава на руската федерация, то кюрдите са мнозинство в своите области, били са избивани от химическите оръжия на Хюсеин и се борят за независима държава от столетия насам.
…Иран и да намекне на режима на аятоласите, че ако не са Германия и Франция, то ядрената сделка, сключена с тях, остава на произвола на републиканското мнозинство в Конгреса на САЩ и на инстинктите на импулсивния американски президент.
…Ирак и да подчертае дебело, че шиитизираната централна власт в Багдад се провали в това да гарантира пропорционално политическо представителство и участие на сунитите (включително кюрдите) в страната.
Европа не дължи обяснения нито на Сирия на Башар ал-Асад (доколкото последният вече няма политическа воля, различна от тази на Иран и Русия), нито на Турция на Реджеп Ердоган (доколкото същият по различни поводи каза, че няма да се съобразява с ЕС).
Разбира се, провеждането на референдума за независимост на Иракски Кюрдистан е повече от деликатна тема. Налице са и редица съображения срещу появата на кюрдска държава.
Но така или иначе потенциалната независимост на кюрдите в Ирак е удобен момент за Европа и ЕС да реабилитират механизмите за влияние в региона и да подскажат на другите сили в Близкия Изток, че европейците не са съгласи повече да плащат сметката, без да участват във формирането на процесите там.
