През 1968 г., в средата на Студената война, съветската подводница К-129 изчезва, като заедно с нея в неизвестност остават 98-членния й екипаж, три ядрени балистични ракети и съблазнителното съкровище от съветски тайни. Без технологията да я издири и да я извади от океанското дъно, Съветският съюз я оставя там, като подводницата се смята за изгубена… докато ЦРУ не се намесва.
Новата книга на Джош Дийн “Вземането на К-129” разказва истинската история на проекта “Азориъан”, тайна мисия на ЦРУ, в която е извлечена съветската подводница.
“До този момент не е имало спасяване на подводница, която да е толкова дълбоко под морското равнище. Това е може би най-великият подвиг на военно инженерство, като на всичкото отгоре е трябвало всичко да се случва тайно, за да не се предизвикат подозрения у руснаците”, казва Дийн.
Самата К-129 е дизел-електрическа подводница от Тихоокеанския флот на СССР. Нейното основно е ракетният комплекс Д-4 от 3 балистични ракети Р-21 (боен радиус 1400 км и мощност 1 мегатон) и 533-мм торпеда с обикновени или ядрени бойни глави.
СССР така и не обявява изчезването на подводницата, като тя тайно е заличена от състава на съветските военноморски сили. Държавното ръководство забравя за нея, както и за ядрените й ракети.
САЩ разбират за изчезването на К-129 сравнително случайно. По време на бойно дежурство в Японско море американската атомна подводница Barb забелязва голям отряд съветски кораби и подводници. Техните сонари работят в непрекъснат режим, като американците скоро разбират, че руснаците издирват нещо друго, а не тяхната подводница. Съветските кораби се ориентират на изток, запълвайки ефира с многобройни съобщения.
Командирът на Barb долага на командването и изказва предположение, че съдейки по характера на дейността руснаците търсят своя потънала подводница.
С помощта на дънните акустични станции от системата SOSUS и получените от тях записи, американците успяват да установят “петно” с около 40 км радиус, където може да е потънала подводницата.
След като съветското правителство се е отказало да търси К-129, тя става безстопанствена и може да бъде придобита от всеки.
Така в началото на 1969 г. ЦРУ започва обсъждане на възможността К-129 да бъде изтеглена от дъното на океана. Евентуален успех на мисията, би позволил на американците да се сдобият с ценното оборудване от съветската подводница: механизми, апаратура, документи и особено апаратурата за радиовръзка и кодиране.
Основната цел на ЦРУ е да се сдобие с шифрите на подводницата, които биха дали на САЩ незаменима информацията – да се разберат принципите на разработваните шифри в СССР. Не по-малък интерес представляват ракетите и бойните глави на торпедата. Още в самото начало обаче шансовете за успех на операцията били оценявани на 10%.
Ключов проблем бил мащабът на подобна операция – нещо, което не би могло да остане незабелязано от СССР и неминуемо би довело до конфликт. Освен това САЩ като страна не биха могли да се намесват така рязко в региона по същата причина.
Тогава се стига до идеята за извличане на залежи от нефт от океана в областта и ролята на ексцентричния милиардер Хауърд Хюс.
Наследник на богато семейство, натрупало състоянието си от мини, той е може би най-известният бизнесмен за времето си. Правел е филми, живеел е в показен разкош, но по това време също така и станал силно зависим от хапчетата, които приема.
За пред публиката обаче той име огромно богатство, доказал е, че не се притеснява да прави откачени неща и като цяло е перфектен за ролята на лице на цялата операция.
След осигуряването на прикритие било нужно да се осигурят и чисто техническите параметри на начинанието. Конгресът отпуска 350 млн. долара, с които е построен колосалният съд MV Hughes Glomar Explorer с дължина 190 м. и с водоизместимост над 50 000 тона. С него трябвало подводницата да бъде пренесена.
Производството му, както и на дълбоководното захващащо съоръжение “Клементина” били разпределени в множество корабостроителници, като по този начин се целяло да се запази проекта в тайна.
Самата акция по изваждането започва от края на 1973 г. и продължава до 12 август 1974 г., когато е извадена част от бака на потъналата съветска подводница. През това време САЩ и СССР са под постоянно напрежение, но нежеланието на съветското ръководство да се влиза в конфликт позволява на американците успешно да завършат мисията си.
Те обаче не се радват дълго на победата, тъй като край Хаваите, където е отведен кораба с ценния товар, се установява, че “плячката” е радиоактивна от разрушен ядрен заряд.
През 1975 г. обаче операцията става обществено достояние след статия на Los Angeles Times по темата. Именно тогава се появява и прословутата фраза на ЦРУ, с което се отговаря на неудобни въпроси – “Не можем нито да отречем, нито да потвърдим”.
Въпреки радиоактивността на спасените части от руската подводница, САЩ все пак получават сериозни козове в Студената война, а проектът “Азориън” и до днес се възприема като едно от най-големите постижения в морското инженерство на ХХ век.
