Имаше години, когато гимназистите трепереха месеци преди да получат т.нар. повиквателно, за да разберат къде са разпределени да отбият задължителната си военна служба. Кръвта на 18-годишните се смразяваше при мисълта, че могат да попаднат в така наречения Триъгълник на смъртта – полковете в Елхово, Грудово (днешен Средец) и Звездец, където са „кашиците“. Тогава да те разпределят войник там е било чисто наказание.
Там службата е била най-сурова. В този район на страната са били струпани най-големите поделения по охраната на турската граница, а службата най-тежка и най-дълга. Отдалечено от големите градове особено от столицата. Близко е до границата с Турция член на НАТО, а България тогава членува в противниковия военен блок – Варшавския договор. Светът е на прага на война. А „Триъгълникът на смъртта“ е най-близо до нея. Затова там се е поддържала висока степен на бойна готовност, постоянно учения и тревоги, стрелби, наряди, работа, строга дисциплина и малко отпуски за войниците.
По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери. Друга голяма част от военнослужещите на срочна и свръхсрочна служба, които са се провинили в други казарми в страната, наказателно са изпращани в някое от трите поделения. Терминът добива широка популярност в Българската народна армия през 1970-те и 1980-те години, когато много от командирите заплашват наборните войници с командироване в „Триъгълника на смъртта“. Така терминът се превръща в нарицателно име за тежка военна служба за военнослужещите – наборните войници, сержантите и офицерите които никога не са служили в някоя от трите казарми.
Грудово е бил един от най-големите гарнизони на ІІІ армия с щаб в Сливен. През годините на социализма се превръща в своеобразен военен град, а пък e било и престижно да се омъжиш за български офицер. Много от по-възрастните днес са служили в поделенията на тогавашната Българска народна армия БНА и с носталгия си спомнят за отминалите години. А и има защо. Когато и последната кубинка напуска градчето, започва и голямото рушене. Преди десетина години четирите поделения (артилерийска, танкова, механизирана част към Бургаската механизирана бригада и една механизирана част към Ямболската дивизия) са закрити напълно. Циганите само това и чакат.
Въоръжени с чукове, кирки и лостове започват да разрушават бившите казарми и военни блокове. Керемидите и тухлите се сортират и товарят на каруци и се изнасят от района. После се продават. Дървените каси, греди, дограми и дюшемета се разбиват и трошат за дървен материал. Най-голям е интересът към металите. Каруци, натоварени с желязо, допълнително влачат арматура от колоните и сноват непрестанно между казармите и пунктовете за изкупуване на вторични суровини. Най-възмутителното обаче било, когато циганите започнали да изнасят одеялата от поделението, а в същото време в местната болница нямало с какво да се завиеш. Кубинките, шинелите и другите дрехи нарочно били късани и пробивани, за да могат да се бракуват, защото тази процедура е къде-къде по-лесна.
А и нали сме страшно „богата“ държава, че може да си позволим да унищожаваме. Мургавите дори започнали да си покриват бараките с завивки с надпис МО, споделят местните. А те помнят. В болшинството си са пенсионирани или съкратени военни. Най-възрастните и до днес си спомнят как в местността Градока през 1950 г. започва строежът на поделение. То трябва да ни пази денонощно от врага. Бившето Грудово е на 30-ина километра от границата с Турция. Малко повече пък е разстоянието до браздата с Гърция. Все страни, които до 1989 г. се считаха за врагове на България. Именно за това и в този регион са дислоцирани най-много военни поделения. Полкът е трябвало да издържи 4 часа на вражеска атака. Освен в Грудово много войска е имало и в Елхово, Звездец, Болярово.
След като казармата е готова и се стичат военни от цялата страна, започва строежът на жилища за семействата. Вдигат се десетина масивни блока на няколко метра от портала. Всяка година е по време на клетва е имало по 3-4 хил войници строени на площада, който не е можел да ги побере.. Хората пък, които са идвали на клетвите е нямало къде да отсядат и са ги настанявали по къщите на хората. Гарнизонът е наброявал 3700 души, а местните са се сработвали добре с военните. Днес от всичко това е останал само споменът на хората, които трудно се примиряват с днешната действителност, а тя е умопомрачителна. Всичко е изоставено на произвола на съдбата. Поделенията са закрити, хангарите с техниката са опразнени, военното имущество е бракувано и унищожено, за да не може да се използва.
За сградите споменахме вече. Армията не се интересува от имотите си. Общината не прави нищо, защото не е собственик, полицията не прави нищо, защото няма подаден сигнал или оплакване и …така. А циганите, като виждат, че няма противодействие, за няколко месеца опоскват всичко. Положението в Звездец не се различава съществено от тукашното. Напротив, дори е по-зле. Селцето от военно се е превърнало изцяло в циганско. Руините и на двете места олицетворяват напълно състоянието на славната някога наша армия. Там вражески войник не е стъпвал, но разрухата наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус. Единствено в Елхово нещата са малко по-добре.
Там днес е съсредоточен центъра на Гранична полиция. Разрухата, която не липсва и там, като че ли не е толкова очебийна. И все пак в годините на социализма в Елхово е имало над 20 000 жители, голяма част от които семейства на военни от цялата страна, изпратени да служат в полка, смятан за тежката артилерия на българската армия. След като България стана член на НАТО, поделението е закрито. Остават само старите Гранични войски, вече преобразувани в Регионална дирекция “Гранична полиция”. Жителите на градчето пък намаляват наполовина, а десетки военни блокове оттогава стоят празни.
***
Случи ли ви се да минете по разбитите пътища между Сакар и Странджа, да се завъртите в триъгълника между Ямбол, Елхово и Средец, да поспрете в обезлюдените села и градчета, да постоите десетина минути пред порутена казарма и изтърбушен военен блок, от чиито разбити прозорци зее държавна немара, ще усетите разхвърлията навсякъде у нас, обяснима не с делата и безделието на един народ, а със съществуването на много народи, все български и все дотам различни, та да се докарат до състояние като след номадско нашествие. В споменатия триъгълник не просто личи, а направо крещи едно по-конкретно обяснение и оправдание на представата за българските народи – за да се разроят, една от най-очевадните причини е разпадът на може би най-важната народообразуваща институция през последните стотина години, на армията. Не само заради военната дисциплина, строга уставност и униформеност тя е по-мощна и по-дълбока от езика и културата, от образованието и правото, от полицията и жандармерията в изграждането на един народ.
Тя е такава заради кръвта и потта, времето и безвремието, течащи в армията, носещи и отнасящи хиляди, които нямат нищо общо с нея в обичайния си живот. Работата е в това, че в държавната и народната реалност съсипването на армията, придружено с лекомислени твърдения за конверсия, професионализация и чуждоземски ангажименти покрай евроатлантическия ни избор, допринесе до разоряване на българския народ в множество български народи. Несъмнено това е историческа съдба на сегашната държава, имаща нещастието да крее след най-тежката мирна загуба на една видимо безкръвна, студена война, с която приключи животът както на Народната република, така и на Българската народна армия.
Предишните български държави, Княжеството, Царството и Народната република, даваха за армията мило и драго, но най-вече отнемаха и заемаха важна част от живота, здравето, времето на почти всички български мъже, на наборите след Освобождението. Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с „набор“, дори и от жените; но също така не е случайно, че „ей, наборе“ или „набори сме“ се чува все по-рядко . И е разбираемо предимно сред ония, които, дори и неслужили точно там, имат и понятие, и образ, чуят ли за „триъгълника на смъртта“ на Трета армия, за „черните полкове“ и „дивите кашици“. Но също толкова разбираемо сред всички тия следосвобожденски поколения бе и това, че именно в армията различните български народи, планинци и полянци, добруджанци и македонци, шопи и тракийци, мокри власи и родопски помаци, цигани и турци, се събираха и спояваха под устави, команди, атаки и отбрани, в строежи и бригади до плътната маса на един народ и важни държавни цели.
Със сигурност някои от тия цели бяха непостижими, със сигурност опитите за постигането им свършваха с национални катастрофи, със стотици хиляди жертви, инвалиди и пленници. Но тъкмо в мирно време те поддържаха усета за предстояща опасност, с чието справяне трябва да бъдат ангажирани всички извън обичайната си работа точно с необичайността на военния живот, крайното средство един народ да отстоява историческото си присъствие. Изтръгнато от живота на народа, доведено до работа на затворен кръг професионалисти, това средство се превръща в самоцел и е толкова излишно, колкото е излишно да се говори за един народ и за една държава, допуснали някогашната армия да оправдава съществуването си с полицейски мисии. Засега само в чужбина.
