През 1517 г. османският султан Селим I се обявява за халиф – политически и духовен водач на правоверните мюсюлмани сунити. През 2014г. Абу Бар ал-Багдади прави същото.
Османската империя обявява своята сунитска интерпретация на Исляма за единствено правилна, а всички останали счита за отклонение от учението на пророка. Ислямска държава проповядва абсолютно същото.
Османската империя счита шиитска Персия за свой основен враг в ислямския свят и води множество войни срещу нея. Ислямска държава перманентно воюва срещу шиитски иракски милиции и със скорошните атентати в Техеран практически обяви война на Иран.
Османската империя не забранява другите религии, но облага изповядващите ги с тежки данъци, които в съответствие с повелите на Исляма те трябва да плащат с покорство и ги третира като второ качество граждани. Ислямска държава прави същото.
Османската империя налага на покорените народи печално известния кръвен данък и превръща децата им в еничари. Ислямска държава отвлича деца язиди, които подготвя за фанатизирани бойци и атентатори самоубийци – еничари от 21 век.
По време на Първата Световна Война Османската империя обявява джихад на Антантата. Един век по-късно Ислямска държава обявява джихад на „западните кръстоносци“.
Османската империя подлага на геноцид арменците. Ислямска държава – язидите.
Разпадането на Османската империя създава условия за политическа независимост на кюрдите и се правят редица опити за създаването на кюрдско държавно образувание. Разпадането на Исламска държава катализира същите процеси.
Османската империя се ръководи в съответствие с принципите на Шериата. Ислямска държава – също.
Османската империя толерира, организира и дори насърчава търговията с роби. Ислямска държава прави същото.
Османската империя разрушава множество сгради и вещи с изключителна културно-историческа стойност. Това се практикува и от Ислямска държава.
Османската империя не е национална държава. Тя е конституирана на теократичен принцип и множество чужденци заемат високопоставени политически и военни длъжности в нея. Единственото условие за това е да приемат Исляма. Ислямска държава функционира по абсолютно същия начин.
През цялото си съществуване Османската империя се намира в перманентна война със своите съседи и организира завоевателни походи срещу тях винаги когато ресурсите и го позволяват. Външната политика на Ислямска държава е същата.
По време на въпросните завоевателни походи, османските войски грабят, палят, рушат и изнасилват. По същия варварски начин действа и армията на Ислямска държава.
Пленените в резултат на тези походи хора биват избивани, принуждавани да приемат Исляма, продавани в робство или превръщани в сексуални робини на Османските големци. Така процедира със своите пленници и Ислямска държава.
Въпреки че допуска съществуването на други религии и ислямски деноминации, Османската империя провежда множество акции по насилствено принуждаване на определени общности в рамките на държавата да приемат Исляма. Това прави и Ислямска държава.
Към тези факти могат да се добавят и много други.
В резултат от гореизброените прилики неизбежно възниква въпросът – Каква е разликата между Османската империя и Ислямска държава и дали изобщо съществува такава?
И дали Ислямска държава всъщност не е аналог на Османската империя съществуващ в различен културно-исторически контекст?
Всеки адекватен анализ на тези въпроси неизбежно би завършил с категоричен утвърдителен отговор. Османската империя не е била особено различна от Ислямска държава.
Но въпреки че сериозна разлика между Османската империя и Ислямска държава на практика не съществува, съществува сериозна разлика в отношението на дадени анализатори към тях. И докато Ислямска държава с основание е обявена за върховна еманация на злото, много специалисти отричат бруталната истина за Османската империя.
Някои го правят от финансови подбуди. Като ноторно известните професори, които отричат Баташкото клане и Арменския геноцид и с охота участват в Ердогановите пропагандно-документални филми..
Други псевдо-историци като Емил Джасим виждат в Османската империя добра възможност за демонстрация на свободомислие, толерантност и прогресивност. И с жалки опити за оригиналничене се надсмиват над политически некоректния термин „робство“ .
Въпросните псевдо-историци би следвало да са наясно, че робството не се свежда до тежък физически труд, оскъдни хранителни дажби и бой с камшик. В античния свят е имало много квалифицирани роби – математици, философи, гладиатори и прочее, които са имали стандарт на живот значително по-висок от този на редовите свободни граждани. Но въпреки това са били роби в пълния смисъл на думата.
Защото подобно на българите в Османската империя, античните роби не са имали политически права и не са били равноправни със свободните граждани.
Нито богатите възрожденски родове, нито големите чорбаджийски къщи са адекватен аргумент срещу термина „робство“ и в полза на подмяната му с „присъствие“.Тъй като робството се дефинира в корелация със свободата, а не със салама.
Национално-освободителното движение е движение за освобождение от „робство“, а не от присъствие. Българският народ се е стремил към независимост от Османската империя, а не към липса на османско присъствие.
След Освобождението много турци продължават да присъстват на територията на Княжество България и българската общественост не се бори да се освободи от присъствието им. Борбата е била срещу робството и приключва с освобождението от робството.
Терминът „робство“ може да е неточен от гледна точка на историческата наука, но е несравнимо по-правилен от политически коректните евфемизми. Статусът на българското население през въпросния период е доста по-близо до този на античните роби, отколкото до този на свободните граждани.
Единствената разлика между Османската империя и Ислямска държава се състои в различните исторически условия, при които съществуват двете държавни образувания. Идеологията, отношението към покореното население, варварските практики и външната им политика са идентични.
