Разпространено е схващането, че картофите са традиционна култура за българското селско стопанство, особено в региони, където те са почти без алтернатива.
В същото време, площите с картофи в страната намаляват три пъти за десет години, а производството – четири пъти. Вносът нараства, достигайки 44 хиляди тона през 2014 г. или над 1/3 от местното производство. Вносната продукция на българския пазар през годините е основно с произход Германия.
ЗАЩО ВНАСЯМЕ КАРТОФИ ОТ ГЕРМАНИЯ?
Най-просто казано: по-евтини са. Цените на производител в Германия са по-ниски от българските в 11 от последните 13 години. В някои години разликата е дори двойна. Дори добавяйки транспортните разходи (които при картофите имат голяма тежест в крайната цена), германските картофи обикновено са по-евтини от родните. По-ниската цена на немската продукция често се посочва като основна заплаха за бизнеса на българските стопани. Опасения, които понякога достигат дори до идеи за налагане на административна „закрила”, противоречащи на принципите за свободно движение на стоки и капитали в ЕС.
За да достигнем до причините за по-ниската цена е необходимо да преформулираме въпроса:
ЗАЩО ГЕРМАНСКИТЕ КАРТОФИ СА ПО-ЕВТИНИ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ?
Първото обяснение, което може да се чуе от много стопани (и не само за картофите), са по-големите субсидии. Има принципни различия в определянето на субсидиите в двете страни. В България това става на единица площ, а в Германия – на стопанство с исторически подход. Поради тази разлика точна оценка, доколко субсидиите в Германия са по-високи, не може да се направи. До 2008 г., обаче, картофопроизводството не се ползва с никаква подкрепа по линия на Общата селскостопанска политика на ЕС, защото се счита, че това е едно от най-конкурентоспособните направления в земеделието. Това е показателно, че ролята на субсидиите е вероятно значително надценена и причините са по-скоро фундаментални – отговорът все пак се крие в предходното изречение.
ЗАЩО БЪЛГАРСКИТЕ КАРТОФОПРОИЗВОДИТЕЛИ НЕ СА КОНКУРЕНТОСПОСОБНИ?
Факторите, определящи ниската конкурентоспособност, до голяма степен са валидни и за направленията с по-висока добавена стойност като цяло, а те са приоритет пред публичната политика в земеделието ни. Климат – Засушаванията и екстремните горещини по време на нарастването на клубените (картофени грудки) са значително по-редки в Германия, а условията позволяват отглеждане с по-малко напояване. Влиянието на природния фактор може да се ограничи с използването на по-интензивни техники на отглеждане, които обаче са придружени и с по-високи производствени разходи. Напояване – Площите с картофи, обхванати от напоителни системи в България, през 2010 г. са едва 38%. Това е значително по-ниско от дела в страни със сходни климатични условия – 97% в Гърция, 76% в Италия, 70% в Португалия, 62% в Испания и Черна гора. Положително е, че показателят у нас все пак нараства до 52% през 2013 г. Почти монополизираната от държавата поливна дейност е с хроничен финансов недостиг, изпитва остра нужда от инвестиции и не може да посрещне нуждите на стопаните. На този фон ползването на собствени източници е административно сложно и скъпо.
Структура на стопанствата – Отглеждането на картофи предоставя възможности за високоефективно, механизирано и окрупнено производство. В България преобладават малките, непазарни или полупазарни стопанства. Стопанства над 200 декара (т.е. големи стопанства) обработват едва 10% от площите. В Германия този дял е 72%. За малките стопанства високопроизводителната техника е недостъпна, а цените на торове, препарати и посадъчен материал – по-високи. Те не могат да формират и достатъчно големи, еднородни партиди за търговските вериги. Въпреки раздробеността, сдружаването между отделните производители продължава да е рядко срещано. В резултат на това е налице по-ниска степен на механизация и разчитане все още на ръчен труд, което поражда проблем с намирането на достатъчно сезонни работници.
Качество на посадъчния материал – Едва 7-10% от посадъчния материал в България е вносен, а сортовата структура е изключително разнородна. Това представлява пречка пред развитието на друга свързана дейност – преработката на картофи. Най-просто казано, преработката е по-лесна, когато картофите са от малко на брой, съобразени с крайното потребление сортове. Проблеми с качеството на продукцията пък е една от причините в страната да има търсене на сурови и преработени картофи и от Франция, Гърция, Румъния и др., където цените на производител са по-високи от българските.
Ниски добиви – Едновременно следствие и причина за по-ниска конкурентоспособност на българските производители. Три пъти по-ниските добиви на декар, в сравнение с Германия, повишат себестойността на единица произведена продукция, имайки предвид разходите за инвестиции, обработки, торове, препарати, работна ръка и др. Противно на логиката, че с развитието на технологиите, техниките и сортовете, добивите ще растат, в България те намаляват. Стопаните разчитат повече на „природата”, отколкото на интензивни практики, което води и до значителни колебания на производителността през различните години. Това от своя страна крие сериозни финансови рискове и прави банките по-предпазливи при отпускането на кредити на производители на картофи.
Скъпи пари – Лихвите за българските фермери са по-високи в сравнение с тези за германските им колеги (резултат от естествени фактори в развитието на двата банкови пазара). В допълнение, в страната липсва профилирана финансова институция в сферата на селското стопанство. Общи фактори на бизнес средата в България, като ниво на административното обслужване, квалифицирана работна ръка, сигурност на продукцията от кражби и др. също не са в полза на родните производители.
Без разрешаване на тези проблеми българските картофопроизводители ще продължат да изпитват затруднения да предложат продукцията си на конкурентни цени.
