Да си спомним за “Балкантурист”

„Балкантурист” беше лицето на България цели 40 години.
Чужденците спяха в хотелите „Балкантурист”, ядяха в ресторантите към хотелите, пътуваха с автобусите с тази мярка.
Когато нямаше достатъчни чужденци, и ние, простосмъртните, се възползвахме от лукса и разкоша.
Едно българско селище ставаше истински град, когато на площада – редом с Партийния дом, се издигаше и хотел „Балкантурист”.
Вечер там можеше да бъде открит цветът на младежта, а в банкетната зала – градския елит.
„Балкантурист” беше като „Макдоналдс” – всички хотели и ресторанти си приличаха, менютата бяха стандартни, цените – също.
Където и да влезеше човек, знаеше, че може да намери кока-кола на цена 0,26, водка по 0,55, а спането ще струва 2,50. Най-много 2,70.
Системата „Балкантурист” е създадена в далечната 1948 година. Най-напред в обединението влизат национализирани хотели, после започват да се строят нови.
Първият балкантуристки хотел в Пловдив е „Република” – бившето „Молле”.
През 1956 отваря врати емблемата на града „Тримонциум”, пет години по-късно – „България”. После идват „Марица” и „Ленинград” – ресторантите не ги броим.
Някой да не си помисли, че новите обекти са се борили за клиенти – нищо подобно. Клиентите се бореха да ги допуснат в света на „Балкантурист”.
В ресторантите дълги години не можеше да се влезе без костюм и вратовръзка.
В хотелите съществуваше безпощаден фейс-контрол и беше истинско чудо да си намериш стая без резервация и без връзки.
Впрочем системата за резервации беше странна и направена така, че да не работи.
Веднъж се опитах да запазя стая за гости в пловдивски хотел, но се оказа, че тази работа не може да стане директно, а трябва да се мине през някаква централизирана служба за резервации. Намерих службата, всъщност това беше една дебела чиновничка, която ме изгледа с презрение и каза, че за запазване на стая в Пловдив трябва да се отиде лично в София. Точка.
След което потърсих връзки и работата се уреди за 5 секунди.
Всяка по-сериозна градска институция си имаше запазена квота в местния хотел. Окръжният и градският комитет на БКП си имаха няколко запазени стаи, които не се пускаха на свободна продажба при никакви обстоятелства.
По-малките служби също знаеха как да уреждат своите гости.
Някой път половината хотел стоеше празен, на разположение – в очакване да се обади някой „от горе”, но стаи не се даваха и на най-закъсалите.
Някоя по-човечна рецепционистка чакаше само до полунощ и тогава раздаваше няколко от пазените стаи на най-закъсалите.
Беше нормално да се видят във фоайето тълпа пътници, които гледаха към рецепционистката с надеждата, с която безнадеждно болен гледа чудотворната икона на Света Богородица.
Говореше се, че някои от служителките уреждали желаещите да получат легло срещу някой лев подкуп, но ако е имало нещо такова, то е било извънредно рядко.
Да работиш в „Балкантурист” беше невероятно престижно и не си заслужаваше заради някой и друг лев да си рискуваш шанса в живота.
Най-трудно беше да се настаниш в хотел, в който никога няма свободни места и то с чужда жена.
Първият път, когато се пробвах, бях с едно гадже в Карлово. Пред рецепцията имаше опашка от чакащи полунощ, когато може би нещо щеше да се откъсне от сърцето на дежурната на рецепцията.
Наредихме се на края на опашката с чувство на обреченост.
Лелята ни хвърли един изпитателен поглед и викна пред всички:
–         Вие, там на края, на всичкото отгоре не сте е женени май.
Потънахме в земята от срам и се скрихме в най-тъмния ъгъл на фоайето.
След малко лелята се завъртя около нас и тихо състави плана за действие.
Получихме стая, пререждайки всички – даже и тези, които бяха дошли в града да вършат държавни дела, а не да си правят густото.
Служителката на „Балкантурист” очевидно ценеше любовта – и то без никакви рушвети.
На морето обаче – разказваха познати, без някой лев в паспорта работата не ставала.
Веднъж и аз като ерген пробвах този номер в „Слънчев бряг”, но момичето на рецепцията с укорителен поглед ми върна парите, после огледа регистрационните карти, които бяхме попълнили с бъдещата ми съпруга и каза тихо и поучително:
–         Кога ще се научите, че на картите трябва да пишете един и същ адрес. Като минава проверка, първата работа е да сравняват адресите.
Попълнихме нови карти с еднакъв адрес и получихме ключове. Срещу 3 и 10 на легло.
А една година спах пак на Слънчев бряг срещу 2,50 за самостоятелна стая.
Още тогава мечтаехме за демокрацията, но едва ли сме предполагали, че ще дойде време, когато едно спане ще струва колкото един цветен телевизор.
Сега за проверките.
Имах работа в София с една колежка, колегите от столицата имаха връзки само на „Щастливеца”, бяха ни направили резервация и даже ни качиха с кола до хотела.
На рецепцията стоеше жена, която беше видяла какво ли не.
–         Ще ви сложа в една стая, за да ви легне по-евтино – предложи тя, – но да не вземе да мине проверка.
С колежката в един глас отговорихме, че нямаме никаква интимна връзка и искаме две стаи.
Жената пак ни огледа, чуди се известно време защо сме били път дотук, след като нещем да спим заедно, и накрая ни даде две стаи.
Легнах и заспах веднага от чистия витошки въздух.
Към 5 часа сутринта някой затропа яростно по вратата.
Отворих уплашен и видях срещу мен двама милиционери и един цивилен.
Без да обясняват много, те ме изтласкаха и започнаха да оглеждат в банята, в гардероба и под леглата. Търсеха скрита жена.
Към 7 станах и отидох във фоайето. И какво да видя – до стената, като осъдени на разстрел, стояха прави десетина любовни двойки. Повечето бяха с гръб – за да не се виждат лицата им.
Попитах жената на рецепцията какво ще последва и тя каза, че тези, които са без регистрация, ще бъдат глобени. Но има нещо по-лошо от глобата – МВР ще прати писма до местоработата им, където ще опише как са били хванати. А няма служба, в която подобни писма да остават тайни, клюката стигала задължително до семействата и оттам до развода оставала само една крачка.
Та така Партията, Правителството и „Балкантурист” се грижеха за морала на обществото.
Хотелите предлагаха и други развлечения освен изневерите.
Във фойетата имаше магазинчета за сувенири, където можеха да се намерят разни дефицитни неща. В тях пускаха някой път и вносни напитки – уискито беше 12 лева.
Пред ресторанта, на гардероба, продаваха вносни цигари.
В някои хотели имаше и Кореком.
Изобщо там си беше един малък Запад.
През 80-те години обаче най-добрите хотели минаха в новото обединение „Интерхотели” и всъщност там вече беше истинският Запад.
А „Балкантурист” постепенно се побългари, което си беше пробив в системата.
Така естествено дойде 10 ноември.
След което хотелите станаха толкова скъпи, че започнаха да предлагат почивка на час.