Окаяното състояние на бившия завод по корабостроене в Айтос засне Манол Манолов, българин, който от години живее в Калифорния, САЩ. Манол е родом от Айтос и разказва, че с голяма болка на сърце вижда какво се е случило със славния някога завод. Манол Манолов започва да снима през 2004 година, а оттогава е очарован от силата и свободата на изразяване в това визуално изкуство. Споделя, че изключително много обича да посещава изоставени места и да увековечава останките от тях. Прочетете неговия разказ за завод “Краностроене” в град Айтос и се потопете в атмосферата на това място чрез невероятните му кадри! Помня завод „Краностроене“ още от дните на детството ми. Израсъл съм в Айтос, в преходните години между социализма и демокрацията – период, който наред с други неща промени и облика на индустрията на България. Спомените ми от завод „Краностроене“ са свързани с моето детство: вуйчо ми е работил там, а дядо ми дълги години е бил заместник-директор в айтоския селскостопански техникум, намиращ се от другата страна на улицата.След промените в началото на 90-те, заводът в Айтос започна постепенно да потъва в забвение. Комплексът, състоящ се от няколко различни постройки, групирани заедно върху обща площ, поработи на бавни обороти още няколко години и лека-полека започна да затваря вратите си.
Не съм изцяло запознат с историята, а източниците на каквато и да е информация са почти несъществуващи, но доколкото знам, „Краностроене“, като много други фабрики и заводи в Айтос, произвеждаше и изнасяше продукт предимно за бившия Съветски Съюз. След разпадането на СССР, което съвпадна и с падежа на социализма в България, изглежда, че заводът просто не е издържал под натиска на промените в пазара, икономиката и обществото като цяло. През 2005-а и 2006-а година, заводът беше вече доста западнал. Тогава за първи път ми хрумна да се опитам да документирам останките от тази реликва на социалистическата индустрия. Когато най-после се озовах от другата страна на оградата, преживяването беше като пътуване назад във времето. Навсякъде личаха следи от едно ежедневие, което беше престанало да съществува, сякаш съвсем наскоро. Крановете, макар ръждясали и с тук-таме счупен прозорец, все още се извисяваха над просторния двор, сега вече обрасъл с всякакъв вид треви и бурени, провиращи стъбла през напукания асфалт. Останки от машини и разни части бяха изоставени край сградите.
Административните сгради бяха в по-напреднал стадий на разруха, но въпреки всичко, и там си личеше някакъв скорошен признак на живот. Сякаш някой бе извадил всичко от архивите (снимки, документи, дела, телефони, неизползвани ролки фотографски филм и пр.) и го бе оставил наяве, разпръснато по пода, на рафтове и полускрито в бюра и гардероби. Изведнъж видях мястото, което познавам от дълго време, в един друг, съвсем различен, апокалиптичен облик. Това преживяване ме накара да се замисля за някои неща.
От една страна, урбекс обекти като завод „Краностроене“ в Айтос предоставят тръпката да откриеш, разследваш и да се докоснеш до забравената история от ерата на социализма в България. Но от друга, тяхното изоставяне, разграбване и рушене представлява една огромна загуба за всички нас. Похабяването на ресурси и материали, разрухата на сгради, които биха могли да бъдат използвани и загубата на работни места са пагубни за малки градчета като Айтос, които вече почти нямат индустрия. Колкото и много да обичам тези изоставени обекти, тези призраци от близкото минало, заради техния потенциал от гледна точка на разследването, документацията и фотографията, те винаги също ми напомнят неизбежно за причините и последствията от тяхната гибел. Кадрите в тази история са колекция от различни посещения до обекта през последните няколко години. Днес дворът и сградите на завод „Краностроене“ в Айтос са вече почти изцяло празни. Източник:urbex.bg, снимки: Манол Манолов.
