Кой знае защо, като деца наричахме интересните и объркани игри „пакистанска работа”. Детството отмина, изтъркаляха се и още доста години, и ми се случи истинска пакистанска работа.
Казах случи, но нямаше случайност, а по-скоро любопитство към върховете на Каракорум. Според “Репортери без граници” най-горещите точки в света през тази 2014 са: Бахрейн, Кот д’Ивоар, Египет, Либия, Украйна, Сирия, Пакистан… А на моя милост, заедно с Петя и Явор, предстоеше визита именно в последната точка от списъка и то в едната от размирните й части – Северните територии, описвани като район, в който нищо не е съвсем твое, но не е и изцяло чуждо, където всеки има право, но никой няма последната дума; където можеш да попаднеш на враг, но и всеки да ти спаси живота. Тук и до днес има не само спорни, но и ничии земи, в които никой не пристъпва и други, в които са се водили фронтови войни или се водят местни терористични войнички; има места без взаимно призната държавна граница , а само „линия на разделяне”, от двете страни на която са дислоцирани хиляди войници. Съвременната история на Кашмир е изпълнена с събития, произтекли от сместа между политика и религия.
В 1846 г. индуският аристократ Гулаб Сингх купува мюсюлманския район Кашмир от Източноиндийската компания за 7 500 000 рупии (тогава $180 000),създава щата Джаму и Кашмир и го управлява като част от Британска Индия. След междуверска война и основаване на Пакистан, през 1947 г. Великобритания поставя пред щата алтернативата да се присъедини или към Индия, или към Пакистан. През същата година Пакистан завзема част от щата, населен главно с мюсюлмани. В отговор Махараджа Абдула Сингх присъединява щата към Индия, а през 1948-49 г. проблемът е внесен за решаване от Съвета за сигурност на ООН. Първата „официална” война между Индия и Пакистан завършва в 1949 г. с подялбата на Кашмир. В 1952 г. Индия и шейх Абдула се споразумяват за автономия на остатъка Джаму и Кашмир в рамките на Индия. И за да е по голяма интригата, през 1962 г. Китай анексира северната част на щата и го преименува на Аксай Чин. Пакистанската част днес се нарича Балтистан, по името на племето балти – нашите домакини. Споровете за Кашмир продължават и до наши дни, но не това е целта на нашия разказ.
Каракорам, известен при нас като Каракорум (Черната скала), е част от масива на Западните Хималаи; тук се намират повече от 60 седемхилядника, като някои от тях нямат имена, както и пет от общо14-те осемхилядника – Броуд Пик, К2 (Чогори), Нанга Парбат и Гашербрум 1 и 2. Като казах Нанга Парбат, няма как да не спомена трагедията с убийството от местни екстремисти на 11 алпинисти от различни нации в базовия лагер на Нанга Парбат, което бе причината ние да отложим предишно пътуване до каракорумския красавец вр. Лейла (~ 6100 м).
И така, на 13.07, 2014 г. поемаме с Петя и Явор по маршрута София –Цариград с автобус и от там до Исламабад със самолет. Водач на групата е „малката” Петя, вече с едно посещение в Каракорум. Времето до излитането прекарваме в следобеден рахат на някаква полянка някъде в Цариград (така и не се прекърших да го наричам Истанбул) и в късният следобед се чекираме на летище Ататюрк, като преди това платихме близо 40 долара за съхранение на багаж. На борда на турските авиолинии сме. Добро обслужване с „бонус” – случи се да седя до „Мис Пакистан 2006”, омъжена в Австрия и пътуваща за родната си страна с двете си деца. Съпругът й бил решил, че в Пакистан е опасно за него…
Два и половина през нощта. Кацаме на летище Исламабад и попадаме в прегръдките на нашият трекинг водач, възторжен приятел на България и домакин Мохамед Али. В следващите дни вече си мислех, че в Пакистан половината мъжки имена са Мохамед, а другата половина – Али. Горещо – 40 градуса – и влажно. По план продължаваме със самолет до гр. Гилгит – провинция Гилгит-Балтистан. Метеорологичното време бе прекрасно. Минахме през двата скенера и още три проверки, но полетът бе отменен 15 минути преди излитането, без обяснения. Казват, че това често се случвало тук, заради заемане на въздушните коридори от военните самолети. Решихме да погледнем на случая философски, развеселени от тукашен пътник, който продължаваше да чака: „Полетът е отменен ноо, има надежда.” Имало случаи на отмяна на отмяната…
Отмяна на отмяната при нас не се случи, та минахме на резервния вариант, подготвен от Али: преспиване в много приличен хотел с уай-фай в Равалпинди и на сутринта поехме на 48 часово пътуване по Каракорумското шосе към Скарду – главния град на провинция Балтистан. За справка Каракорумския път е строен съвместно от Китай и Пакистан между 1966 и1979 г. Строежът е съпътстван от чести свлачища по стръмните планински склонове, при които загиват 810 пакистански и 200 китайски работници. Пътуваме шестима – двама шофьори, водачът ни Али и ние тримата. По някое време поемаме покрай река Инд. Реката събира притоци от многото близки ледници, а шосето се вие, закрепено на честна дума, по наклонен ронлив сипей , криволичейки около разярената, обикаляща огромни скални късове водна маса, чийто цвят на циментов разтвор прави реката още по-загадъчна. Температура на водата е 4-5 градуса, при дълбочина до 15 и повече метра. Минахме няколко места, където Али спомена за паднали наскоро във водната паст коли, които никой повече не бе видял. По късно, вече на връщане, подминахме близки на загинали, наклякали по речния бряг, втренчени в някаква точка в очакване на чудо. Преди седмица на това място се бил свлякъл автобус с пътници… На някои места по Каракорумското шосе разминаването става на една боя разстояние, а понякога половината външна гума виси над пропастта. В други случаи колите дават газ една срещу друга, докато нервите на единия от шофьорите не издържат; тогава той спира и тръгва бавно назад, стотици метри, до място, където двете коли се разминават с „поздравления“…
Навлизаме в сунитската провинция Дардистан, с главен град Чилас. Тук в автобуса ни бе зачислена охрана – полицай с „Калашников”, който се сменяше на всеки 10 км, предавайки ни на следващия полицейски пункт. Определението „полицейски пункт“ буди конкретни представи, но пунктовете се оказаха просто временни заслони от камъни и подръчни материали. Стигаме Чилас, за нощувка в мотел Шангрила. На излизане от провинцията без много обяснения ни отведоха в нещо като малка казарма, където ни фотографираха под различен ъгъл и ни свалиха охраната. Така де, влизаме вече в „нашата” си провинция Балтистан. По пътя спираме да погледнем великана Нанга Парбат, който за съжаление бе обвит в мъгла. В Скарду пристигнахме направо в хотел „К2”, сборно място на повечето експедиции. В хотела има интересен музей на италианските експедиции, първите покорители на К2. (В същия този момент пакистано-италианска експедиция вече атакуваше К2 , но за това по-нататък.) На следващия ден проведохме формалното, но абсолютно задължителното интервю в местния офис на министерството на туризма, след което поехме с джипа на Али към първата ни база – Канде, родното село на водача ни. Често минавахме през прашни селца с кайсиеви дървета и ошав, съхнещ направо на пътя, заобикалян внимателно от шофьора ни. Пристигаме в с.Канде. И тук, пред къщата на водача ни, е подготвено преофициално посрещане; роднините на Али, половината строени, другите просто надничащи през стоборите, отпред с дъщеричките му , които с трогателна сериозност, присъща само на децата, опъваха домашно бродиран транспарант: „Добре дошли наши гости”. Чувстваме се ВИП-ове, но едва сдържаме сълзите си… Балтите имат собствено езиково наречие и са от мюсюлманите суфи.
Канде е бедно село на около 3000 м н.в. , но летни температури от 40 градуса по Целзий не са рядкост. Има около 280 жители, от общо 4 рода, а семействата са от по десетина души. На втория ден поехме към първата си цел – вр. Мажрух. За пръв път съм на трекинг с водач, обслужване и портъри (носачи). Прочее, миналата година фирмата на Али „Машербрум ЕТТ” е водила 12 групи, а тази година сме само ние – тримата българи, обект на особено внимание от местното население. Али напред, след него са Мохамед – големият син на готвача ни Карим, Ерфан – помощникът му, след тях братът на Али и ние тримата. Разполагаме се за нощувка в лагер Карпо Бракбо, но не ползваме междинния лагер – върхът е „само” 5000 м, а сме и солидно амбицирани. След около 5 часа път пътеката се размива, а ние се разпадаме на две групи с видима връзка между нас – закъсалите за вода слязоха в кулоара отдясно, а моя милост с Мохамед и Ерфан балансирахме по реброто. Скалите по тези места са нацепени като домашна юфка – податливи и понякога при стъпване върху им се саморазпадат. Трябва изключително внимание, разбира се и опит. Снегът вече бе останал малко, само в няколкото кулоара, които пресякохме. Това донякъде ни успокои да се движим без въже, но при пресичането на един от кулоарите вибрамовите ми подметки ме подведоха и само близостта на Али ме избави от свличане по опасната пързалка. Часът беше около 2 следобед. Както се казва, издрапахме върха. Чудна работа, 5000 м, 18 градуса, тихо и слънчево. И величествено. Около нас са К2, Гашербрум 1,2 и 4, Машербрум. Няколко снимки, малко шоколад и обратно по сипея. В лагера се прибираме по тъмно – към 21 ч. На следващия ден сме отново в Канде. Предстои ни превоз до Хуше и преход до камп Шайшу, някъде в началото на ледника Чаракуса.
23.07.2014 г. Превозът ще се извършва с „бойната” Тойота на Али – нещо средно между джип и малък автобус. Колата е модел на възраст повече от петдесет години, така че я кръстих „Набора”. Начинът на управлението й изисква известна сръчност на боравене с двата лоста – за основни и междинни предавки, – при смяната на които изотдолу се чуваше звук, подобен на този от каменотрошачка. Изглежда и възрастта на гумите бе същата като на колата – никакви остатъци от грайфери… Целта ни бе базовия лагер К6-К7 и някой от по-ниските върхове около тях. Първа спирка – с. Хуше. Това е последното селище в едноименната долина, нещо като трудова борса за носачите, които се включват веднага след „разтегляне” на багажа по 25 кг на всеки гръб. Поемаме срещу реката, идеща от Чаракуса. Реките от ледниците в ниското могат да са широки километри, разляти, а противно на очакванията водата е суспензия от соли и не е годна за пиене. Срещу нас е връх Машербрум – 7850 м, изкачен досега само от един смелчак, за съжаление загинал на слизане. Нощуваме в Шайшу –романтична част от Национален парк К6, зелен оазис сред неживата природа. Лагерът представлява парче земя, оградено от сух дувар, две бараки, няколко върби и поточе чиста вода, което оформя нивото на тукашния „лукс”. Дървена табела ни напомня, че снежният леопард е защитено животно. Вече бяхме видели стъпките му…
На сутринта поемаме вече по същинската „Чаракуса”. Ледникът, който най-долу в края си е река, а по нагоре – смес от чакъл и лед, просечена от малки рекички, още по нагоре преминава в кръстосани реки и ледени езерца, а след километри, най-горе, в грамадни скали, лед и пропастни цепнатини, с тук-таме чудновати образувания – огромни гъби, състоящи се от леден пън и каменна шапка. По-късно ги огледахме отблизо: тълкуванието ми е, че топлината за топенето тук идва само от преките слънчеви лъчи; огромните камъни са свлечени при по-дебел сняг, вече стопен, докато „пънът” под камъка остава винаги на сянка. Пътеката ни ту обикаля валчестите монолити, някои с големина на жилищен блок, ту се губи нейде из сипея; пакистанските носачи изкачват скалите само по чехли, или с бели пластмасови цървули. Донякъде ни помагаше и Божан. Наближаваме лагера и тук се налага да изгазим ледена река, която вляво мие пирамидата Низа, а току отдясно до нас със спираловидно въртене изчезва в огромна ледена фуния. Трябваше да се събуем и внимателно да изгазим 10-тината метра. Дано само камъните не са хлъзгави. Слава на Господа и Аллаха, не бяха, а и водата, заради силното слънце, не бе прекалено студена, та след известно време благополучно сме в Базов лагер К6-К7 на надморска височина. 4100 м.
В лагера вече е опънала палатки тричленна японска група воглаве с Джъмбо – един от добрите японски катерачи, както и английска група – Джон Грифит и Кевин Махони, и трети човек, който май не спомена име…
Японците се целят в К7, а англичаните – в Линксар. Ние ще избираме, според случая; лагерът ни е към края на ледника; върховете, които ни заобикалят са: Намика, Капура, Дрифика, К6, Хасил, Линксар, К7, безименни зъбери, пирамидата Низа. Височини – между 6000 и малко над 7000 м.
Ден първи. Събуждам се преди Петя и Явор и подавам нос от палатката: О! Сякаш сме в центъра на величествен театрален декор – внушителен и помпозен… Ако някой преди бе дръзнал да ме убеждава в съществуването му, щях да го отдам на развинтена фантазия. Невъзможното е трудно за описване, но нека опитам: от една страна разстоянията около нас са извънмерни, от друга – поради окръглеността на пространството, в чиито фокус се намирахме, имаше нещо комфортно, даже успокояващо –3000 метровите стени, „техни величества”, изглеждаха като стража, призвана да ни пази… Здрачава се. На светлината на месеца очертанията на снежните – северните и източни – склонове ни препращат кристално синята си вълшебна светлина, докато силуетите на южните и западните мируват сумрачни, като забити в земята титани. И тук някъде, в техните длани, сме сгушени ние – шепа човеци, космически статисти, над които Създателят на всичко шепне: „Само Аз съм непреходен. Не се опитвайте да ме имитирате. Безсмислено е… Земни хора, вашето спасение е в добротата и любовта. Ако продължавате да вървите срещу себе си, ще сложа край на суетните ви заяждания.” Да, някой ми говореше, не с думи, а направо с мисли… Вече бях уверен, че тук, в края на ледника Чаракуса, материалното естествено и неусетно преминава в духовно и това си е било така, винаги така, от самото Начало…
25.07.Явор се чувства „аритмичен”. С Петя решаваме да се качим отвъд реката, на североизток от нас, между лагера и К7. Част от маршрута си беше скално катерене. Направихме го без техника. Височина около 4600 м
26.07. Посещение на добра воля в английския лагер. Пием английски чай – домакинът Джон Грифит, който е един от топ фотографите на сп. „Алпинизъм”, носеше и минихеликоптер-дрон с камера. За съжаление при транспорта нещо се бе повредил. Намираме обща тема –Алпите, които той познава като дланта си. Разказвам му за премеждията си на Монблан. Накрая правя традиционния си подарък – диск с българска народна музика.
28.07. С Явор тръгваме към началото на ледника Чаракуса. Ледът под нас е дебел може би стотина метра. Пресичаме ледени рекис корита като за бобслей, спускаме се в скални цепнатини и ледени улеи, докато накрая стигнем близо до подножието на великана К6. Пò миналата година „Златният пикел” е взет от двама канадци, за качване точно на К6.
29.07. Правим още един трек по ледника, този път с Али, Петя и Явор.
Хм, най-зловещите звуци, които съм чувал някога, са от пукането на ледник. Нискочестотния звук, идещ из дълбокото, влиза във вас, обхожда и последната ви клетка и напуска бавно… Бил съм и на други ледници, но по-високите температури тук изглежда предизвикват взаимното триене на пластовете, придружено със скърцане. Свиква се….
1.07. Сбогуваме се с близката ни вече Чаракуса; чака ни връщане по обратния път. От Скарду потегляме да срещнем героите на пакистанско-италианската експедиция, покорила К2. Пътуваме конвой от двайсетина коли. Домакините ни се радваха като деца. Радваме се и ние тримата българи. Изключителни моменти, само в подобни случаи, с подобни хора, моменти заради които човек си струва да живее. Бяхме научили вече радостната новина, че нашият приятел Боян Петров също е качил К2, след Кангчендзьонга и Броуд пик. Три осемхилядника за един сезон. Няма какво да добавя след именития Райнхолд Меснер: „Най голямото постижение на българския алпинизъм”.
Сбогуваме се с милите ни домакини – балтите. Довиждане, Балтистан. Оттук ни чака обратният път – Каракорумското шосе, Исламабад, Цариград, София, – вече познат и близък, но по своему неповторим.
