Мандатът на това правителство едва е започнал, а вече изглежда все по-сигурно, че няма да бъде завършена най-важната реформа в българската енергетика – либерализацията на електроенергийния пазар.
Казано съвсем кратко, това означава най-после цялата енергия да се продава на пазарен принцип и цените да не се определят административно по политически и социални съображения, а от търсенето и предлагането. Означава реална конкуренция между производителите и между търговците на независима от участниците в пазара енергийна борса. Така ще се сложи край на батака от финансови дефицити, което ще оздрави целия сектор и ще се отрази благотворно на цялата икономика. Ще се пресекат всевъзможните, плащани от потребителите, далавери, необосновани разходи и мераци за безсмислени проекти. Потребителите пък най-после ще могат да избират между множество доставчици така, както например отдавна свикнаха да избират най-изгодните за себе си оферти на пазара на мобилните комуникации.
Енергийната либерализация вече може да претендира за титлата “най-дълго отлагана реформа”, макар че конкуренцията за тази титла е много голяма. За нея за пръв път официално се заговори през 1999, когато в енергийната стратегия бе записано, че тя ще започне през 2000 г. В следващата стратегия бе записано, че до 1 юли 2007 трябва да бъде завършена. На тази дата обаче тя дори не беше започнала – главно защото трябваше да се покриват разходите по безумни проекти като “Белене” и “Цанков камък”.
След това под натиска на ЕС началото все пак бе положено. Но работата е свършена наполовина. Около 50% от електроенергията се търгуват на свободния пазар, на който са големите индустриални потребители (3% от всички). Останалите (97%) остават в оковите на регулирания. България остана последната страна в ЕС, която не е изпълнила задължението си да либерализира пазара. И е заплашена от санкции.
Новото правителство пак записа пълната либерализация сред приоритетите в програмата си. Но бързо стана ясно, че предстои: “процесът много добре да се обмисли”, “да се систематизират, обобщят и обсъдят направените нови предложения и различни мнения”, “да се приемат поправки в Закона за енергетиката”. Чак тогава ще започне “самият процес”, който пък “ще продължи от три до пет години, като най-вероятно ще се избере по-дългият период”. Точно преди една година, през май 2016, тогавашният (и днешен) министър на енергетиката е обяснявал дословно същото.
Решенията и конкретните стъпки отдавна изглеждат ясни, включително и механизмите за решаване на двата най-деликатни проблема – как да бъдат интегрирани на борсата производителите със споразумения за изкупуване на електроенергия и с преференциални цени (т.нар. американски централи и ВЕИ централите) и как да бъдат подпомогнати и защитени уязвимите потребители (т.нар. енергийно бедни).
Защо тогава е това безкрайно отлагане? Отговорът е в някоя от следните възможни причини (или в комбинация от тях): липса на експертен капацитет; страх от непопулярни мерки и съпътстващите ги политически щети; далавери, които либерализацията би направила невъзможни.
Ето пример за третата причина. Публична тайна е, че вместо (да бъдат задължени) да продават на борсата при ясни и прозрачни правила всичката си предназначена за свободния пазар енергия, големите (политически контролирани) държавни компании си провеждат “на тъмно” свои търгове, в които на практика могат да участват само “предупредени” търговци, а “победителите” остават дълбока тайна. После те препродават закупената енергия на по-високи цени. Така пазарът и цените се изкривяват допълнително, и без това трудно проходилата борса се обезсмисля, а задкулисни играчи, свързани с партии от целия спектър, трупат огромни печалби.
Малцината печеливши от батака в енергетиката нямат интерес от либерализацията. Но явно имат лостовете да я забавят.
