Внушават страх, за да печелят покорство – новите десни плашат с чуждото, събуждат демоните на расизма, сочат въображаеми или реални военни конфликти. Рисуват едно въображаемо „ние“ срещу друго все по-застрашително „те“.
bulgarische Politiker von den nationalistischen Parteien (BGNES)
Коментар на Ивайло Дичев:
Демократичният свят все повече нормализира крайната десница. У нас в управлението влизат партии, които вчера щурмуваха джамии, нападаха университети, спираха граждани да упражнят правото си да гласуват. „Кандидатката на народа“ Марин льо Пен днес не е посрещната от мощен републикански фронт, както стана с баща ѝ през 2002, и намира съюзници в мейнстрийм партиите. ЕС свикна с Орбан, който откровено застана против либералната демокрация – преследва медии, НПО-та, Централноевропейския университет. За да стигнем до Тръмп, който тръгна да защитава останалите без работа работници, после, като видя до къде се срина рейтингът му, нападна Сирия, пусна „майката на всички бомби“ в Афганистан и прати флотилия срещу Северна Корея.
Редакцията препоръчва
Това проклето достойнство
Днес накърненото достойнство сякаш измества всички други теми – виждаме го почти всекидневно в България, но не само там. Как стана така, че емоциите изведнъж завладяха и политическия ни живот? Ивайло Дичев знае отговора. (25.04.2017)
Гневните бели мъже
“Толераст такъв!”
От друга страна все по-често чуваме мнения, анализи или политически призиви: дойде краят на глобализацията. Хората били недоволни от раздвижването на света: не искат мигранти, мразят далечните инвеститори, които могат да преместят предприятието им на другия край на света с едно кликване на мишката, не търпят нарастващите неравенства, театрализирани от медиите. На което политиците, загубили всякаква легитимност, откликват с огради, протекционизъм и най-вече – смела битка срещу проклетата политическа коректност, ругаейки невъздържано малцинства, жени и конкуренти от всякакъв тип.
Страх и покорство
За политическата риторика (подкрепена с бомби в случая на Тръмп!) нещата са по-скоро ясни – внушава се страх, за да се генерира покорство. Но има ли наистина политически обрат към фрагментиране на глобалния свят? Човек трябва да е много наивен, за да повярва на това. Тереза Мей тръгна да излиза от ЕС с призива за „глобална Британия“, т.е. не за да се изолира, а с надеждата да предоговори по-добро място в него. Ако изобщо има някаква стратегия в потока на туийт-съзнанието у американския президент, тя е не да спре обмена със света, а да накаже онези, с които САЩ е в дефицит. Вишеградци не са се отказали от еврофондовете, а само от солидарност в бежанската криза.
…и политиците откликват с огради
За българските националпопулисти още нищо не знаем. Вероятно ще си намерят нов медиен балон като „бурките“ или „турското робство“, за да геройстват по студията. Но можем ли да си представим сериозна политика по изолиране на България от света? Нашата икономика днес е част от дълги вериги на международно разделение на труда. Вярно, че подизпълнителят също може да тропне по масата: тази гайка няма да я произвеждам, ако производството на винта към нея не се пренесе в Пазарджик. Но най-вероятният резултат е, че производството на гайката ще се изнесе някъде в Азия и той ще си остане само с достойнството. Да подкрепя местното производство за страна-подизпълнител би значело да хвърли сили за по-добро пласиране в международните вериги, дай-боже да стане някакъв център, хъб. Но това означава не да се отхвърля глобализацията, а точно обратното. За излизане от ЕС е просто смешно да се говори, защото много страни там и без това с радост биха се отървали от нас.
Глобализация минус права
Добре, но какво тогава иска новото алтернативно дясно? Иска глобализация минус права: ние да продаваме при вас, но вие да плащате наказателни мита (защото крадете работни места, застрашавате консуматора, идентичността ни – каквото измислим); нашите капитали да влизат при вас, но вашите работници да не идват тук (защото сте джихадисти, изнасилвачи, некултурни: афганистанците, българите, мексиканците – според контекста).
По-малко права означава да те експлоатират повече, да те взимат и изхвърлят според нуждите на производствения цикъл, нали така? Виж, станал гражданин афганистанецът, българинът или мексиканецът добива правото да стане „мързеливец“, да проси социални помощи. Модерният свят като че ли е направил хората и народите твърде равни за представите на алтернативно десните. И представи си сега – великите словаци или българи трябва да уважават човешките права на някакви си сирийци. Най-великата военна сила САЩ трябва да се консултира със съюзниците си преди да нападне някого. Възвишената френска или холандска култура трябва да направи място за някакви си от Мароко…
Старото дясно образова работниците, строи им общежития, урежда им осигуровки. За да ги експлоатира по-добре, то се знае – но все пак има ги за хора, съграждани на капиталистите. Новото алтернативно дясно е пред изобилие на човешки материал, от който можеш да взимаш и да хвърляш. Как хвърляш – насаждаш страх от повсеместна престъпност, събуждаш демоните на расизма, подхващаш въображаеми или реални военни конфликти.
Основното е да се върне асиметрията в отношенията – някакво въображаемо „ние“ срещу друго все по-застрашително „те“. Всеки договор, всеки съюз съдържа някакъв елемент, ако не на реципрочност, то поне на предвидимост – това е основният принцип на правото. Но алтернативно десните тъкмо това не признават, защото им пречи да действат според това, което им е хрумнало на мига – някакви бежанци, някакъв търговски дефицит. Но как успяват да увлекат толкова граждани днес в политиките си на произвола, ето това е въпросът. Сигурно е заради съкращаването на социалното време, заради нетърпението на всички нас, възпитавано от дигиталните комуникации. Има проблем – на секундата трябва да се реагира. Девизът, който свързваме с Фердинанд Първи „да бъде правосъдие, ако ще светът да загине“ алтернативно десните днес са преобърнали наопаки: „да реагираме спонтанно, каквито и да са последствията“.
