Без ЕС България би била една малко по-голяма Македония. Това вече на всички е ясно. Колективното просветление си пролича по начина, по който всички български политици започнаха да говорят еднозначно про-европейски по темата. Дори НС излезе с консенсусна декларация:
„Изразяваме подкрепа за държавното единство и териториалната цялост на Република Македония. В рамките на предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз България ще работи за ускоряване на процеса на присъединяването на държавите от Западните Балкани към Европейския съюз с цел гарантиране на мира и развитието в цяла Югоизточна Европа.”
Няма Евразийски съюз, няма чифте патриотизъм, няма нов консерватизъм. Няма борба със Сорос, политическата коректност, либерализма и Ангела Меркел. Няма тиради за „слабия” ЕС и „всесилния” Путин. Няма го даже българското „Тръмп общество” с някой мъдър туит по темата.
Вместо цялата тази интелектуална шлака Народното събрание всъщност стигна по свой, независим път до истината: ЕС е гаранцията за мира в Европа. Без ЕС нещата бързо ще ескалират до конфликти, като първите пушки по традиция ще са при нас на Балканите, а не в Гибралтар или Лотарингия. Но тези „тенденции” неизбежно ще стигнат и до Гибралтар.
Двата пътя напред
„Европа на отечествата” е Европа като една голяма Македония. Европа на Фарадж, Льо Пен и Орбан бързо ще се „македонизира”. В тази Европа колкото по-патриоти са едните, толкова повече „предатели” и „врагове” ще са другите. И с вътрешните, и с външните врагове, разбира се, е нужна „твърдост”. Първо тази твърдост е вербална и се изразява в „счупването на оковите” на политическата коректност. Което означава, че става позволено да наричаш опонентите си както си искаш, а най-вече да ги клеймиш като нечовеци (хумано-иди, соросо-иди) и най-вече като хомосексуалисти. След добиването на тази интелектуална широта на погледа вече могат да се задействат и агитки, качулки, доброволни отряди, динковци и пр., които да добавят мускул към вербалната реалност. Полита камък и удря някого, „народът” влиза в парламента и пребива опозицията. Следващата стъпка е пукването на някоя пушка.
Насилието, разбира се, е стъпаловиден процес. Той минава през очерняне и гонения на неудобните, затваряне на организации и университети, уволнения на държавни служители и най-накрая – арести. Унгария стигна до опит за затваряне на университети (което все пак няма да се случи, докато страната е в ЕС). Турция измина целия гореописан път и е на ръба на сериозен вътрешен конфликт. Македония е някъде по средата.
Европа на ЕС е единствената алтернатива на всичко това. Четирите свободи, правата на хората, демокрацията, конституционализмът и правовата държава за мнозина „фундаментални” мислители бяха станали „клишета” и „изпразнени от смисъл” понятия. Е, сега тези мислители могат да си отдъхнат – „клишетата” са единственото смислено нещо, което може да гарантира мира.
Истинските клишета, пропагандата и Карл Попър
Въпросните интелектуалци обявиха за белег на особена „дълбочина” на анализа си всяко едно от следните твърдения или негови деривати:
ЕС е слаб и нефункциониращ;
ЕС е беззащитен пред тероризма;
Либерализмът на ЕС води до ислямизация;
ЕС ще падне жертва на миграцията;
Държавите ще са по-добре, ако поемат по свой собствен, „суверенен” път, отколкото ако останат в ЕС;
ЕС уронва националните идентичности;
ЕС е безполезен и даже вреден.
Тези твърдения ще ги намерите тиражирани в огромни мащаби с картинки, новини и факти, които уж ги „потвърждават”. Бежанци изнасилват европейки, ислямисти едва ли не ще спечелят изборите навсякъде. Лидерите на Европа са до един слабохарактерни и с особени сексуални предпочитания и пр. Към тази фалшива „фактология” вече са се пристрастили големи сектори от социалните мрежи и традиционните медии не само у нас.
Според Карл Попър най-важният белег на научното познание е, че то отхвърля, опровергава (falsify) грешните теории чрез емпирични факти. Казусът с Македония е едно такова научно опровержение на теорията за безполезността и вредата от ЕС. Както и нашата парламентарна декларация показва, ЕС е най-доброто и най-полезното, с което разполагаме, за да гарантираме мира и сигурността в региона.
Доколко сме македонизирани?
България засега удържа на най-вредните тенденции, идващи от държави, поели по „суверенен” път. За разлика от Русия у нас има опозиция. За разлика от Турция срещу опозицията у нас няма масови репресии и управляващите не се борят да се окопаят вечно във властта. За разлика от Македония протестите не са се окървавявали по такъв грозен и опасен начин, нито пък сме стигнали до подобна степен на етнизация на конфликтите.
Въпреки тези очевидни разлики, за съжаление има и много прилики между нашата страна и тези, които вече са се отклонили от пътя на свободата и демокрацията:
Токсичен медиен език и многотиражен оборот на всички фалшиви тези, посочени по-горе[i];
Разделение на „патриоти” и „предатели” – разделение, което се етнизира от определени партии;
Залитане, дори и от страна на основни партии, в антиевропейска посока: управляващите „патриоти”, но и БСП, и ГЕРБ са правили такива изказвания, които в Западна Европа биха ги класифицирали еднозначно като “крайно десни”. Особено по темата с бежанците;
Корумпиран политически елит, който би предпочел да ескалира даден конфликт, отколкото да се оттегли и да стане потенциален обект на разследване.
Последният белег е може би най-тревожен. Путин се уплаши от масовите протести през 2012 г. срещу себе си и възвърна „доверието на народа”, анексирайки Крим и разпалвайки войната в Украйна. През 2013 г. протестите за един парк в Истанбул станаха символ на съпротивата срещу корумпирания и автократичен режим на Ердоган. За да се спаси, той раздуха „войната” с Гюлен, която ескалира до абортирания пуч и масовите репресии след него. Груевски също предпочете етнизирането на конфликта пред сдаването на властта на опозицията на фона на сериозни обвинения в неговата корумпираност.
България, слава Богу, все още не е загубила способността си да предава властта на опозицията по демократичен път и това е ключовото, което ни отличава от съседните ни казуси. Но желанието да се поставиш над закона съществува и у нас, то намира израз в широкия надпартиен консенсус да се запази на всяка цена формално безконтролната, но политически напълно договоряема (на тайни и явни срещи) прокуратура (и съдебна власт по общо). Власт, чиито „таргет” групи са винаги внимателно подбрани, за да не разместят статуквото срещу интереса на най-влиятелните играчи.
Макар и порочен, този модел е все пак по-добър от прякото насилие в автокрациите, които се създават покрай нас. Проблемът с българския модел обаче е, че е далеч от правовата държава. И най-вече: този модел е неустойчив и може да се взриви по всяко време от мощен скандал. С дружни усилия в момента се гаси пожара в ЦУМ, който има всички белези на системно, преобръщащо нещата събитие. Дали „договорките” ще удържат предстои да видим – май по-скоро да. Но гаранции за бъдещето няма.
Крехкостта на свободата
Македония днес ни напомня, че демокрацията, свободата, мира и всички други ЕС „клишета” не са някаква природна даденост, а нещо, което сме постигнали за последните 27 години. И нещо, което лесно можем да загубим. Алтернативата е много ясна и без да гледаме Македония, а само собствената си история:
(1879-1944 г.) – поредица от тежки войни със съседите с някои териториални придобивки и две национални катастрофи; автокрация през по-голямата част от времето;
(1944-1989 г.) – несуверенна, тоталитарна държава, сателит на СССР, подготвяща се за ядрен Армагедон и в крайна сметка оказала се икономически несъстоятелна.
Днес ние имаме друга, далеч по-добра перспектива, но не трябва да забравяме основната гаранция за нея – ЕС. И да се държим като отговорен член на тази организация, а не като андрешковци, които постоянно се чудят как да изклинчат от правилата: понякога от добро сърце и алтруизъм, но много по-често водени от други, материални и корупционни подбуди.
Андрешковщината, а не географията ни оставя в периферията на ЕС. Което е все пак по-добре, отколкото липсата на членство, както македонските събития ясно показват.
