Пълнолетни мъже по шорти ритат кожено кълбо и тичат след него, и най-добрите в това печелят десетки милиони евро на година. Този на пръв поглед несправедлив феномен се обяснява с невидимата ръка на пазара. Но как да обясним защо държавата субсидира подобни дейности за сметка на далеч по-важни неща за обществото. Справка от НАП, с която „Икономист“ разполага, показва, че осем от 14-те клуба в приеманата за „елитна“ Първа лига бавят плащането на публични задължения на обща стойност 7 милиона лева. Това са невнесени данъци и осигуровки, които любимите на мнозина отбори безнаказано не са платили в изискуемия срок. Тези отбори претендират да бъдат елит и за тях бе специално създадена нова лига, в която трябваше да попаднат само най-добрите от най-добрите.
Въпреки че предоставиха текущия размер на публичните задължения на отборите от Първа лига, от НАП близо месец отказват да дадат историческа справка за просрочията на професионалните клубове за миналите години. Подозренията са, че тази информация ще формализира една обществена тайна – че елитният ни футбол съществува единствено заради пасивността на държавата, която отказва да събира вземанията си. От приходната агенция все пак отговориха, че няма клубове, чиито задължения да са били разсрочени в последните пет години, съгласно разпоредбите на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Това означава, че всеки отбор, който бави плащането на данъците си, използва вратички да не изчиства задълженията си (виж карето). Нещо повече, отказът на данъчните да налагат обезпечителни мерки и да искат обявяване на клубовете в неплатежоспособност говори за непризната държавна политика за помощ на клубове фантоми.
Класирана на 71-во място в ранглистата на ФИФА, с отбори, които редовно отпадат от европейските турнири (с изключение на „Лудогорец“), без класиране на голям футболен форум от 13 години насам, България е всичко друго, но не и футболна сила. И е повече от логично да се зададе въпросът редно ли е държавата да издържа търговски дружества, които са видимо неконкурентоспособни в международна среда. Да не говорим, че заетите в бранша са антимодел за подражание на подрастващите, а техните ръководители постоянно се забъркват в скандали за уреждане на мачове или имат проблеми и с останалите си бизнеси.
Всъщност патронизирането на професионалния футбол е само върхът на айсберга на една изцяло сгрешена политика за спорта. Фокусирана към елитния, а не към масовия спорт, държавата насочва ресурсите си към онези федерации, които имат най-гласовито лоби. Отказвайки да събира данъците и осигуровките си и изграждайки стадиони, на които търговски дружества да играят мачовете си, държавата подарява ресурс на най-привилегированите лобита. И това се прави както от централното правителство, така и от общини, които по този начин неглижират грижата си за децата. Зависимостта, че един лев, инвестиран в спорт, води до спестяването на няколко лева разходи в здравеопазването, видимо се пренебрегва, а доказателствата за това не са едно или две.
Къде са съоръженията
в училищата
По данни на служебното Министерство на спорта от 2433 училища в България 300 не разполагат с физкултурни салони. В други 433 учебни заведения има помещения, които не са предназначени за физкултура, но са пригодени за салони. Едва 1700 училища, или 69%, могат да се похвалят с това, че имат истинска база за пълноценно спортуване на учениците си.
И тази статистика също не е изчерпателна, защото липсват данни каква част от салоните реално са пригодни за физически упражнения и игри, а не се използват като складове, или просто са неизползваеми заради занемареност и разруха.
Елитен спорт на село
Докато забравят да подкрепят децата на собствените си жители, общините с радост влагат средства в строителството на стадиони и спортни зали, които са обречени да бъдат празни. Спортните зали в Пловдив и Бургас са пример за разхищаването на публичен ресурс във време, когато в страната няма нито един спорт, който да се практикува професионално и в който България да е световна сила. Изключение е волейболът, но и при него заплатите на спортистите гравитират около 1000 лева, което означава, че най-вероятно състезателите разчитат и на доходи от други дейности.
Всъщност зали и стадиони за няколко хиляди души се строят в малки градове и села, финансирани със средства от европейската програма за развитие на селските райони, като в същото време няма пари за изграждането и поддръжката на физкултурни салони за децата. Интересното е, че бенефициенти на проектите са именно общините, върху които пада и отговорността да поддържат училищната инфраструктура.
От данни на фонд „Земеделие“, предоставени на „Икономист“, се вижда, че общо 86 спортни зали, стадиони и др. съоръжения за спорт са построени в българските малки градчета и села по изтеклата Програма за развитие на селските райони (ПРСР, 2007 – 2013 г.). Общата субсидия по тях е общо 292 милиона лева. Това е близо 100 пъти повече от парите, които Министерството на спорта предоставя за ремонт на спортни съоръжения през тази година, и рисува картината на липсата на планиране, при което авторите на публичната политика не знаят къде европейските средства са най-необходими.
Затова и са възможни парадокси като този във видинското село Ново село, да се построи футболен стадион със 700 седящи места, при положение че цялото население е 1200 души, предимно застаряващи. Примери с пустеещи спортни зали, които в най-добрия случай се отключват преди избори, има в цялата страна, а виновници за разхищението като че ли са всички. От институциите, които осъществяват грешно планиране, през общините, които не държат сметка за истинските нужди на съгражданите си, та до Европейския съюз, който си няма представа как се пилеят парите му.
И все пак историята на това разхищение има обяснение. В края на първия си мандат кабинетът „Борисов“ призова българските общини да се възползват от мярката и дори пренасочи допълнителни средства към нея. Причината бе, че страната ни рискуваше да загуби средства от ЕС, защото не са разплатени в сроковете, дадени от Брюксел. Правилата на ЕК казват, че всеки годишен бюджет на ПРСР трябва да се изплаща до 2 години напред. Именно затова парите бяха насочени към големи проекти като спортни зали, стадиони, водопроводи и пътища, които хипотетично могат да са с голяма инвестиционна стойност. Веднага след подписване на договорите бяха превеждани авансови плащания, които достигаха 50% от всички разходи. Бързото изплащане на авансите, дори преди провеждането на обществени поръчки за избор на строители, целеше парите да се разплатят преди изтичането на дадените срокове от ЕК. Така парите бяха „спасени“, но скоро след това се появи нов проблем. След провеждането на обществените поръчки очаквано фирмите строители дадоха по-ниски цени за изпълнение и изплатеният предварително аванс надхвърли 50% от субсидията. ЕК реагира, като начисли финансови корекции по проектите, попаднали в такава ситуация. Общата глоба, която отнесе страната ни за нарушения по мярка 321 и още две други мерки на ПРСР, които са за други инвестиции, бе 19,5 млн. евро.
Колкото повече,
толкова по-малко
На този фон бюджетът на спортното министерство за тази година е разделен, меко казано, нецелесъобразно. От всичките 73 милиона лева за спорт 9 милиона са за спортните училища, а едва 6 милиона са за програми за масов спорт, като „Детето и спортният клуб“ или „Уча се да плувам“. Цели 49 милиона лева се предоставят за „Политика в областта на спорта за високи постижения“. Това всъщност са парите за спортните федерации, които се разпределят на абсолютно хаотичен принцип, според близостта на президента на федерацията до действащото правителство (за подробности – вижте графиката).
От тези средства се заделят и пари за домакинства на международни спортни форуми – световни и европейски първенства, турнири и състезания от международни календари в съответния спорт.
Болезнен спомен е инициативата на маратонския плувец Петър Стойчев, който като спортен министър в служебното правителство на Марин Райков мислеше да насочи целия ресурс за няколко популярни спорта, в които страната е имала успехи, а останалите да бъдат оставени на оцеляване.
Децата на бъдещето
Интересно е също, че докато парите се предоставят за елитен спорт, медалите от олимпийски игри постоянно намаляват (виж таблицата). Елитарността вече се вижда единствено в художествената гимнастика и волейбола, но и тези спортове, оставени на свободни пазарни механизми, биха завехнали.
Неглижирането на мизерията в училищата, докато се поставя приоритет на представителната инфраструктура за елитния спорт, освен безспорен факт е израз на грешен подход, чиито резултати вече не може да се скрият.
По данни на спортното министерство 5% от децата от 1 до 4 години са имали затлъстяване през 2014 година (последната година с мащабно проучване на детското здраве). За сравнение, през 2007 г. този процент е бил 2,7%. Отново към 2014 година децата между 5 и 18 години с наднормено тегло са били общо 30,1%, включително 19,8% със свръхтегло и 10,3% със затлъстяване. Момчетата на 10 – 13 години са най-рискова група, защото при тях затлъстяването е почти 20%.
Същият масив от данни показва, че само 43% от момчетата и 27% от момичетата имат умерена до интензивна физическа активност съгласно препоръките (поне 60 мин всеки ден). Средно 42% от децата прекарват в седнала или легнала поза 5 и повече часа всеки ден извън учебните занятия, основно пред компютъра и телевизора.
Националното проучване от 2014 г. показва задържане на тенденцията за обездвижване сред децата, като едва 36,5% от 10 – 18-годишните са физически активни почти всеки ден. Всяко трето дете спортува рядко или никак, като момичетата са два пъти повече от момчетата. Повече от 40% от децата не спортуват, но 25% от тях казват, че нямат условия на близко разстояние.
Всичко това е статистика, която се е набавяла ежегодно от 2007 до 2014 година и с която отговорните за провеждането на държавна политика в областта на спорта са били запознати. А какво е ясно.
В резултат България е на първо място в категорията най-обездвижена нация в Европа със 78 % от населението неактивни българи, според Евростат. Също така страната ни е на шесто място в Европейския съюз по затлъстяване на деца от 11- до 17-годишна възраст и само 2% от населението на България спортува активно. Последствието е повече от ужасно – спортното министерство прогнозира, че вследствие на тези проблеми децата, които се раждат днес, се очаква да имат с 5 години по-кратка продължителност на живота спрямо тази на родителите им.
Танцът на БФС и НАП
Оказва се, че снизходителността на органите по приходите към своите длъжници от футболния бизнес е очевидна. Съществува вече практика клубове, които имат ликвидни изискуеми задължения към НАП вместо споразумение за разсрочване по смисъла на ДОПК, да бъдат подлагани на редовни проверки и с тях да се сключват двустранни протоколи. С тях се договаря погасителен план, включващ плащането на старите и всички текущи задължения на футболния клуб.
Тези протоколи се сключват на всяко тримесечие след провеждане на проверка на изпълнение на последния погасителен план и приходоизточниците на клубовете. На базата на тези погасителни планове и с приемане налагането на обезпечителни мерки върху активи на клубовете (когато има такива), НАП издава удостоверения за липса на задължения, които клубовете представят пред Лицензионната комисия на БФС. Оказва се, че този подход се прилага от органите на НАП, независимо от предвидените специфични процедури за засрочване на фискални задължения, предвидени в ДОПК. За разсрочване на дългове от 100 000 до 300 000 лева отговаря изпълнителният директор на НАП, а за суми над 300 000 разсрочване може да одобрява единствено финансовият министър.
Самият процес по разсрочване на публични задължения изисква длъжникът да предостави и адекватно реално обезпечение на задължението си, а фалитът на ЦСКА показа, че с такова може да не разполагат дори най-силните български клубове.
Специалистът по спортно право и финанси Юлиян Михов от PricewaterhouseCoopers отбеляза и важна особеност на лицензионното производство и последващия мониторинг за спазване на изискванията на правилата за финансов феърплей от страна на клубовете – предмет на контрол от страна на лицензиращия орган са фискални задължения, свързани с персонала на клубовете, т.е. данъци върху доходите на служителите, социални и здравни осигуровки. Не е тайна обаче, че част от клубовете имат и задължения, произтичащи от ЗДДС и други фискални задължения. Като средство за излизане от спиралата на компромисите, Михов посочва пренасянето на лицензионната дейност и последващия контрол върху принципни положения, с които да не се прави компромис. Като положителен пример в тази посока той дава практиката на Футболната асоциация на Кипър, където вече от близо три години финансовият мониторинг на клубовете (от сезон 2016/2017 този мониторинг се разпростира до трета дивизия) се възлага на одиторски компании от т.нар. Голяма четворка. Така безпристрастни и професионално компетентни организации, които не подлежат на политически и конюктурен натиск, оценяват кой клуб спазва правилата на финансовия феърплей и трябва да се лицензира, а федерацията формализира тяхната оценка и я утвърждава впоследствие. БФС последва този пример и през 2016 година стартира пилотен проект за финансов мониторинг на клубовете от Първа професионална футболна лига, който бе възложен на Ernst & Young.
