Днес цяло поколение расте с образа на Никълъс Кейдж като карикатура – лудешкият поглед, смешната изкуствена коса, преувеличените актьорски маниери като след свръхдоза кокаин, индустриалните участия в епично лоши филми, които все едно са правени в България (някои са), ексцентричните изцепки в реалния живот… Кейдж е световна шега, глобално меме, което забавлява милиони младежи, лишени от интерес към всичко, произведено преди 2005-а година.
Премиерата на новия филм с негово участие “Вълчи нрав” едва ли ще промени тази траектория.
Въпреки, че въпросното произведение е малко по-различно от типичното за късния Кейдж производство на потресаващо анти-кино. Режисиран от майстора Пол Шрейдер (сценарист на “Шофьор на такси”), в най-добрия случай филмът ще бъде реминисценция за миналото величие на Кейдж, погребано под тонове пародийна посредственост.
Действително, ако някой следи кариерата на Кейдж само през последните 10 години, то той няма как да не остане с впечатлението, че човекът е тотално извън релси.
Някога актьорът имаше навика да си купува европейски замъци все едно са кецове, но бравурният и помпозен лайфстайл като от холивудска сатира го застигна бързо. Банкрутът се очерта на хоризонта. Кейдж започна да се снима в по пет-шест филма на година. Някои бяха слаби, други просто лоши, а повечето – болезнено неадекватни.
Дори в най-абсурдно нелепите произведения Кейдж се раздаваше свирепо. И това само ескалираше отрицателния ефект.
Ролите му се разчитаха като неосъзната комедия.
Монументалното преиграване на сцената с репликата “Не, пчелите, само не пчелите, неееееее!” от ужасяващия римейк на британската хорър класика The Wicker Man преди десетилетие предизвести превръщането на Кейдж в глобално разпознаваемо меме:
Ексцентричният актьор заживя във виртуалния свят на смешните клипчета и колажи, на гафовете и ироничните мета-коментари. Кейдж се превърна в нахиления символ на странния хумор от дълбините на интернет.
Критичната маса млади хора, които го ползват като ресурс за “фъни мемета”, дори не подозират, че се ебават с жива легенда на киното.
Не, че не го заслужава. Бога ми, през последните 10 години Кейдж е направил повече лоши филми от всеки друг бивш обитател на престижния А-лист в Холивуд.
Но, за да внесем малко перспектива, а и за да напомним за една отминала кино епоха, нека се завърнем в добрите дни на Кейдж…
Деветдесетте години – когато той бе един от най-класните и търсени актьори в света. В перфектна физическа форма, широк жанров диапазон и почти нормално изглеждаша коса. Ех, златни времена.
Кейдж пробива в киното през 80-те като издънка на могъщия клан Копола. Саможив и ексцентричен от млад, Никълъс решава да смени фамилията си от Копола на Кейдж, за да има възможност да се утвърди самостоятелно и да не бъде свързван с грандиозната фигура и влияние на своя прочут чичо Фарнсис Форд.
Е, еманципацията му не е тотална. Младият Ник участва в два от по-неуспешните филми на големия Копола – Rumble Fish и “Котън Клуб”.
В края на 80-те Кейдж посяга към световното признание с роли в два страхотни филма – “Да отгледжаш Аризона” на братята Коен и “Лунатици” на Норман Джуисън.
В началото на 90-те той превръща чаровното и пленяващо вниманието преиграване в своя запазена марка с шедьовъра на Дейвид Линч “Диво сърце”. Ролята на романтичния социопат с яке от змийска кожа Сейлър го прави едновременно мейнстрийм сензация и култов изпълнител.
Кейдж помирява елитната, престижна кино школа с влечението към боклучави второкласни тръпки.
Той има талант и апетит за импровизация. Насища екрана, абсорбира вниманието, успява да превърне маниерността си във вдъхновяваща и успешна актьорска техника.
В следващите години Кейдж прави нещо, което малко актьори са постигали. За едно десетилетие той става едновременно драматичен водещ актьор, автентична екшън звезда, романтичен бунтар, търсено име за нетрадиционни и независими заглавия.
Престижът и парите на студийната система се пресичат със смелостта и куул аурата на авторското кино в изключителната кариера на Кейдж.
Той печели “Оскар” за главна мъжка роля в тежката алкохолна драма “Да напуснеш Лас Вегас” през 1995-а и става екшън блокбастър икона през 1996-а със “Скалата”.
В средата и края на декадата Кейдж редува лъскави, елитни мейнстрийм зрелища като “Въздушен конвой” и “Лице назаем” със солидни или маниерни трилъри като “Целувката на смъртта” и “Змийски очи”, плюс романтки (“Град на ангели”) и мрачни психологически изследвания на образ при майстора Скорсезе (“До краен предел”).
Дори облича трикото на Супермен за неосъществения комиксов проект на Тим Бъртън.
Кейдж затваря десетилетието като най-универсалната звезда под слънцето. Той обединява талантите и профилите на Том Ханкс, Том Круз, Арнолд Шварценегер и Кристофър Уокън.
В новия век Кейдж продължава с иконичните изпълнения. В постмодерния, мета-мастърпийс на Спайк Джоунзи и Чарли Кауфман “Адаптация”, той е гениален в два образа – на радикално различни по характер холивудски сценаристи.
В наситената с адреналин и хитри режисьорски решения сатира на Андрю Никол “Цар на войната” от 2005-а, Кейдж може би прави последната си наистина велика роля. Образът на остроумния и морално предизвикан търговец на оръжия Юри Орлов е работата, с която много от феновете му искат да го запомнят.
Но през последното десетилетие Кейдж наистина се превърна в пародия на себе си.
Преиграването и маниерността вече спряха да работят, а изборът му на роли сякаш се прави от неговите най-лоши врагове. И, разбира се – косата. Тази нелепа по различен начин във всеки следващ филм коса.
Но знаете ли какво? Кейдж заслужава да се завърне. Да победи репутацията си на хумористично меме и да припомни великите времена на “Диво сърце”, “Да отгледаш Аризона”, “Скалата”…
Тоэи кучи син е дал прекалено много на американското кино, за да отплува като интернет шега на милениалите…
