Когато е необходимо германският канцлер да обяснява конвенцията за бежанците нa американски президент; когато председателят на британската Камара на общините казва в обръщение към депутатите в парламента, че лидерът на най-близкия доскоро съюзник – САЩ – не е добре дошъл; когато Китай се позиционира като по-зрелия дипломат, който мъмри Тръмп за грубата му Twitter дипломация, а провалената забрана за влизане на емигранти в САЩ е отхвърлена не само от враговете на Америка като Иран, но и от съюзници като Франция и Канада – не е ли време да бием камбаната за смъртта на “изключителната Америка”?
Този въпрос задава кореспондента на Би Би Си в Ню Йорк Ник Брaйянт. Той припомня, че кредото за “изключителността” на американците е отстоявано от много президенти досега. Според него САЩ са символът на демокрацията, образец за спазване на правата на човека и крайно необходима държава в света, която има ценности и убеждения, достатъчно добри и устойчиви, за да пази морален авторитет и национална вяра в самата себе си, както и да влияе на други държави. И още: да ги мъмри за провиненията им – както ако са приятели, така и ако са врагове.
Но Доналд Тръмп, вместо да бъде приветстван като лидер на свободния свят, беше “прикован” на позорния стълб.
Приковаха го протестиращи, които излязоха на улиците – и сред снеговете – по цял свят – от Австралия до Антарктика, приковаха го над 600 протеста в световен мащаб, проведени само в първата седмица на президентския му мандат.
Сатириците измислиха вирусното видео “Холандия втора” – и всички негови други иронични версии – в отговор на доктрината “Америка на първо място” на Тръмп.
А през Седмицата на модата в Милано модели се разходиха по подиума с вече емблематичните розови котешки шапки, които за първи път бяха демонстрирани във Вашингтон по време на огромния женски протестен поход.
Тръмп беше “прикован” и от графични дизайнери, които създадоха серия от критични корици на списания, сред които най-шокиращата беше на Der Spiegel с американския президент, държащ отрязаната глава на Статуята на свободата.
Когато Джими Кимъл се пошегува по време на монолога си за откриването на “Оскарите”, че Доналд Тръмп е накарал 225 държави да мразят Америка, той естествено преувеличаваше. Но както е с всяка добре насочена сатира, думите му съдържаха повече от зрънце истина.
Достатъчен показател за непопулярността на Тръмп е фактът, че Джордж Буш-младши, последният американски президент, предизвикал подобен международен гняв, в момента е реабилитиран в глобалното съзнание като трезвомислещ държавник и твърд защитник на свободата на словото в Америка.
Миналата година, в пика на кандидатпрезидентската кампания, социологическо проучване на Pew Research Center показа, че 85% от европейците “нямат доверие” че Доналд Тръмп ще действа по подобаващ на президент начин.
Проучване, проведено от Gallup International Association показа, че ако американските избори се провеждаха в 45 чужди държави, Хилъри Клинтън би спечелила със сериозна преднина във всяка от тях, с изключение единствено на Русия.
Френският президент Франсоа Оланд дори каза, че агресивният и нетактичен милиардер предизвиква у хората “желание да повърнат”.
Въпреки че международните лидери сега проявяват по-голяма почтителност към Тръмп, малцина са онези, които искрено му се възхищават. Нужно е много повече от реч пред Конгреса (с каквато Тръмп се опита да да стабилизира президентството си), за да бъдат успокони глобалните тревоги от поведението му.
По време на речта си при встъпване в длъжност, Тръмп говори с лоялност за тезата за “американската изключителност”, макар да не използва самата фраза.
“Не се стремим да налагаме начина си на живот на никой, а само да му позволим да изпъкне като пример”, обяви той. “Ние ще сме образецът, който всички да следват”.
Но вместо да рисува картина на слънчеви американски висини, неговата реч описа нещо по-мрачно и антиутопично: страна, измъчена от затънали в бедност и престъпления градове и “ръждясали фабрики, пръснати като надгробни камъни сред пейзажа”.
Речта ще бъде запомнена не с краткото му позоваване на “американската изключителност”, а по-скоро с образите му на “американската разруха” и заричането му да постави “Америка на първо място”.
Неговата Америка е бункер, а не фар, който свети ярко за другите, пише Ник Брaйянт.
В речта си пред Конгреса имаше още едно формално признаване на изключителността, когато той обяви, че “Факелът вече е в нашите ръце. И ще го използваме, за да дадем светлина на света”.
Но макар и по-мека като тон от гневната реч при встъпване в длъжност, тази пред Конгреса въпреки всичко беше рязко националистическа.
“Работата ми не е да представлявам света”, заяви той. “Работата ми е да представлявам Съединените американски щати”.
Доналд Тръмп вече ясно посочва, че Америка може да бъде велика, без да бъде изключителна.
В смайващо интервю с Бил О’Райли от Fox News в неделята, когато се проведе Супербоул, Тръмп отхвърли и основната догма на “изключителността”: тази, че американските ценности са глобалният златен стандарт.
Запитан защо насърчава по-близки връзки с руския президент Владимир Путин, който О’Райли определи като “убиец”, Тръмп отвърна:
“Има много убийци. И ние имаме много убийци. Да не смятате, че нашата страна е толкова невинна?”
За критиците това загатва за приемането на морално равенство между САЩ и Русия – страна, която в последните години анексира Крим, в която опозиционерите умират твърде показно, страна, за която има доказателства, че извършва военни престъпления в Сирия и страна, която сериозно ограничава правата на малцинствата – от ЛГБТ общностите, до тези на жените, жертви на насилие.
Доналд Тръмп явно вярва в “твърдата сила” и отдава предпочитание на заплахата с нея повече, отколкото на “меката” сила. Той не е фен на никакви по-деликатни форми на убеждаване, от рода на дипломация или международна помощ.
Това ясно личи от предложението му за бюджет, което призовава за почти 10% повече разходи за отбрана, компенсирани донякъде с орязване на финансирането на Държавния департамент и международните помощи.
Защитата на правата на гражданите в чужбина, основен постулат на кредото за изключителност, вече не са водещ приоритет за Америка на Тръмп.
Новата администрация на САЩ дори обмисля оттегляне на страната от Съвета на ООН по правата на човека, защото смята, че съществува тенденциозно и предубедено по отношение на Израел.
Опирайки се на друг свой порив за изключителност, Америка традиционно се бори за свобода на словото по света. Първата поправка към американската конституция е позната и уважавана далеч извън американските брегове.
Но с продължаващия гняв на Тръмп срещу американските медии в привиден опит да ги делегитимира, призивният глас на Америка за свобода на пресата и словото в най-добрия случай е компрометиран, а в най-лошия – заглушен напълно.
Вместо да иска на Америка да се подражава, Тръмп сякаш предпочита светът да се страхува от нея.
И въпреки че усеща болезнено критиката на местно ниво – например от медийни организации като New York Times – международната критика исякаш му придава още по-голяма смелост.
В неговите представи, ако други държави го мразят или му се присмиват, това е знак, че си върши добре работата и изпълнява предизборните си обещания.
Което ни напомня прочутото скандиране от трибуните на “Милуол”, един от най-нехаресваните клубове в английската футболна лига: “Никой не ни харесва, но не ни пука”.
В момента американските хвалебствия са нещо, за което Тръмп копнее повече, отколкото за глобално възхищение.
За много международни наблюдатели американската изключителност отдавна звучи като празна реклама, като куха самонадеяност.
Какво право има държава, която е допускала робство и расов апартейд, да поучава другите?
Дори и през Втората световна война, когато Америка се превърна в “арсенал на демокрацията” и помогна за победата над фашизма – сегрегацията сред американски военни сили на бойното поле е била очевидна.
Виетнам, Уотъргейт, Гуантанамо, войната в Ирак и електронното подслушване. За критиците в чужбина, американската изключителност е и въплъщение на американското лицемерие.
След годините на Буш имиджът на Америка в глобален мащаб беше паднал особено ниско. Барак Обама осъзнаваше това и редовно говореше за “изключителността”. По време на неговия мандат обаче тя имаше негативни конотации. Америка беше изключителна заради високите си нива на въоръжени престъпления, многобройни убийства и расови сблъсъци.
Бунтовниците в Сирия се чудеха защо администрацията на Обама не прави повече, за да им помогне да свалят деспот като Башар ал Асад. Нещо повече, затворът в Гуантанамо, който надвисна като символ над Америка в годините след 11 септември 2001 години и я въплъщаваше даже повече от Статуята на свободата в много мюсюлмански държави – все така не беше закрит.
Американската демокрация масово започна да се приема за компрометирана, заради неработещата политика във Вашингтон, заради възходът на хипер-партийната опозиционна политика и заради гнева и омразата, които вредяха на цялата държава.
Кандидатпрезидентската кампания през 2016-а, в която един срещу друг се изправиха две толкова крайно непопулярни кандидати в дълбоко не-вдъхновяваща надпревара, същно не беше особено привлекателна витрина за Америка пред света.
Американската изключителност изглеждаше колеблива и нестабилна дори и преди Тръмп да се закълне като президент.
Основна разлика в случая е, че Барак Обама продължи до последния си ден на поста да говори за изграждането на по-перфектен съюз, стремеж, който произлизаше от неговата етика на изключителност, докато Доналд Тръмп продължава да говори за строежа на стената по границата с Мексико.
През вековете това, което отличаваше американското глобално лидерство от европейските сили, които са доминирали света, беше фундаментална разлика в националната нагласа: Америка беше повярвала, че е родена да води, а не, че е родена да управлява.
След като беше отвоювала независимостта си от друга империя, тя се стремеше да колонизира планетата с ценностите и идеите си, вместо с изграждането на териториална империя.
Откакто Франклин Делано Рузвелт включи Америка в световната война, отстояването на глобално лидерство и разпространяването на нейните идеи, които вървят с това лидерство, винаги е било считано за основа на националния интерес.
Но тръмпизмът, с по-тясната си национална насоченост, изглежда твърдо къса с това минало.
Неговата стена вероятно ще стане трайна метафора на неговото президентство.
Америка на Тръмп в крайна сметка ще стане отбранявана със сила цитадела, но дали ще бъде град, поставен на хълм?
