Aвтор: Борислав Костов
„Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той!“, така набивахме крак преди години в железния строй на Българската народна армия и пеехме марша на Варшавския договор. Знаехме, че „От Прага до Владивосток нас правда свята днес ни води“, но отвъд Прага в Берлин беше и дружеската Национална народна армия на тогавашната Германска демократична република. А зад всички ни стоеше могъщата Съветска армия, запечатила на знамената си Москва, Сталинград, Курск, Киев… На 23 февруари винаги чествахме празника на тази славна армия, прогонила със съюзниците си кафявата чума от Европа. На тоя ден бакарите в поделенията се облизваха апетитно, разливащи по масите празничното меню на „великия наш войник“.
Времена и спомени. За мъжкарството, за другарството на плаца, в учебните кабинети и в ученията в „бойна“ обстановка. Разбира се, трудностите се забравят, непорядите се прощават, в спомените остава хуморът, за да ни топли под бялата „покривка на главите ни“, над главите на бившите редници, натегачите ефрейтори и педантичните младши сержанти. Затова сега ще драсна няколко смешни редовце от баналните разкази на мъжете, които в женска компания започват така: „Когато бяхме войници…“
Това се случи в мразовития трети декември на 1967 г. На площада в Свищов целунахме знамето и по ботевски изревахме с безвъзвратно отиващия си гимназистки фалцет „Заклех се!“
Във вярност на Народна република България, дали тази клетва е още валидна, след като България вече не е „народна“?
Часове след тържественото ни вричане пред олтара на Родината пак се избръснахме, зашихме бели якички на куртките и навлякохме шинелите. Върху тях обрамчихме противогаз, паласка, каска и грабнахме зачисленото ни най-нискоквалифицирано въоръжение на Варшавския договор: карабините „Манлихер“. Нарушавайки военната тайна, ще кажа, че моята вярна пушчица беше инвентаризирана като ЛА 357.
Около три и половина следобед сигналистът ни строи с тромпета на плаца. Цялата школна рота буква „А“ на поделение 80750. Бяхме определени за първия си въоръжен наряд. Стояхме величествени на плаца, съзнавайки, че притежаваме в джоба смачкан пакет „БТ“, но в паласката пачка с цели 5 бойни патрона ни пееше на ушенце: „Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула, насочете се в гневна закана към врага, който носи война…“
Зайците новобранки отивахме на война! Мълчахме, може би всеки си представяше, че в идващия мрак точно на неговия пост ще почука диверсантът и ще опита да му нанесе коварна средна или тежка телесна повреда. След което необезпокояван ще открадне нафта от автогрейдерите на паркистите или кашкавал от артелната…
Вътрешно всеки от нас се измъчваше при мисълта дали да остане верен на военния правилник, или да го прати на майната. Дали като в тъмното пропука клечка, или вятърът задиша като мечка, да изпълниш точка първа от устава и да извикаш „Стой! Кой идва?“, после „Ще стрелям“ и накрая да стреляш във въздуха? Или, без да губиш време, да думнеш някой и друг патрон по посока на подозрителния шум, пък ако улучиш безшумните галоши на врага – добре, ако не уцелиш нищо – още по-добре, само дето ще отнесеш псувните на вдигнатия от твоето джепане по тревога караул…
За нас, зайците, в атмосферата, стратосферата и тропосферата висеше въпросът „Да гръмна ли?“. Но за старите кучета, старите войници де, нямаше никаква дилема пред единствената питанка „Защо пък мен да ме гръмнат?“. Знаейки, че новобранките застъпват в първия си въоръжен наряд и че пушките ще бъдат заредени с бойни патрони, старите кучета подвиха страхливо опашки и се скатаха вдън земя
Никой не прескача през телта откъм пост № 2 – ГеСеЕм-а. Никой не идва с бутилка по пътеката покрай лазарета, която минава на два-три метра от пост номер три: АВе-то. Никой стар войник не се промъква покрай складовете за среща с ученичка от техникума по индустриална химия, защото там е трасето на пост № 4. В нощта на първия въоръжен наряд на зайците началникът на караула и разводачът не смеят да се шегуват. Обикновено когато нощем разводачът идва с другите войници за смяна и постовият викне „Стой, кой идва?“, разводачът кисело отговаря: „Баща ти с дамаджаната“. В същия стил постовият нарежда: „Дамаджаната при мен, останалите на място!“.
В първата ни тревожна нощ, когато си представяхме, че едва ли не по Дунава към нас ще се движат Шестият и Седмият американски флот, нямаше дамаджани. Цареше глуха тишина. Чуваше се само отчетливо тракане на желязо: от време на време зареждахме карабините, за да подскажем на невидимия враг, че не държим в ръцете си мотика…
В родната казарма имаше тежки моменти, но веселите ни зареждаха с полезна енергия. Сега през зимата с усмивка си спомням за първия въоръжен наряд, за ротните и батальонните учения. На такива учения една нощ изкопахме в земята за спане ров, дълбок около метър, дълъг шест-седем метра и широк метър и нещо. Покрихме го с клони, клечорляк, поръсихме отгоре буци замръзнала земя. И налягахме шестнайсет души „гъз до гъз“, въшка не можеше да се промуши! По някое време над нас нещо пропука, два крака ми стъпиха на главата, разнесоха се благословии по адрес на близки роднини. Някой бе тръгнал да пикае без азимут и беше пропаднал в „спалното“ ни помещение…
Цял ден се мотахме в акваторията на Янтра между селата Вардим и Новград, минирахме железния мост, мерихме профила на дъното, въобще скапахме се от умора и студ. Вечерта изгладнели, очаквахме камиона с баките пред селсъвета (общината) във Вардим, там трябваше да спим на пода. Иде камионът, в него двама бакари. Какво ще ядем, питаме, и ония ни радват:
Боб и компот от сини сливи! Любимото ястие на великия български войник, а най-омразното: ориз и грис
Хвърлят ни светкавично две баки и отпрашват. Канчетата и зъбите ни тракат, отваряме баките и… о, ужас: в тях плува мазна водица!
Лейтенант Петров дълбокомислено заключава: това е тактически ход на командването, изпитват ни в обстановка, близка до бойната. Гледаме взводния, чудим се дали на неговия акъл или на акъла на командването. После влизаме в Смес-мага и си купуваме „Народни вафли“, по 5 стотинки бройката. Това е вечерята.
А ония хубавци объркали баките. Свалили ни празни, взети от друго място. После разсипали нашия компот и боба из полето, дано поникне за следващия набор…
Такива ми ти заешки работи. Да можеше днес пак да ни пораснат… ушите де, па да си заредим пушкалата!
Ама ние сме вече старите кучета, а пушките, насочени към нас, ги държат зайци – чиновници от пенсионното…
www.blitz.bg
