Ледените морски вълни през февруари 1956 г. се надигат в Бургаския залив и с трясък начупват дебелата ледена покривка, като откъсват от сушата моста за Малко Търново и заливат оставащите 500-700 м до брега с бушуваща водна стихия. На моста викат за помощ около 20-ина пътници, останали заобиколени от ледени блокове.
Тревогата за тяхното спасяване достига до под. 70940 в града, където военният шофьор Иван Гаврилов извива камиона “Опел блиц” пред портала и един взвод войници от сапьорния батальон натоварват една голяма и две малки десантни лодки, сядат на пейките покрай канатите на камиона, а командирът – в кабината. Пускайки фаровете и натискайки клаксона, редник Гаврилов, родом от с. Първомайци, Горнооряховско, с голяма скорост се понася през града и стига навреме в “Комлука”, където е бедствието. Войниците, обучени как да действат в подобни случаи, мигновено отварят трите канати на камиона и бързо стоварват, надуват и подреждат лодките и греблата на брега, като се строяват пред тях в две редици. Командирът заповядва първата редица да подходи към голямата десантна лодка. Войниците за секунди улавят лодката за бордовите въжета, но един от редицата с уплаха стои на мястото си и не мърда. Тогава войникът Христо Божилов от втората редица го отстранява с ръка, затичва се и хваща последното празно бордово въже. Поднасят лодката на вода, сядат в нея по определен ред до бордовете и започват усилено да гребат към моста, като отстраняват по пътя си ледени блокове. Натоварени са и успешно транспортирани на брега първата група граждани, клекнали ниско в лодката, за да не я люлеят. Десантната лодка се отправя за останалата група. На връщане обаче голям леден блок удря лодката, тя силно се залюлява, пътниците се уплашват, изправят се и се хващат за телефонните жици на повалени стълбове, като обръщат лодката – всички са в ледената вода.
Давещите се и за сламка се хващат, но този път това са бордовите въжета – войници и пътници са успели да сторят това, като после старшината и войниците с плуване дърпат лодката и успешно достигат брега, а чакащите линейки натоварват вкочанените пътници и ги откарват в болницата.
В този момент шофьорът Гаврилов вижда навътре в морето върху леден блок човек да маха с ръце и вика за помощ. Той грабва една малка лодка и с четири гребци матроси достигат до дрейфащия блок, смъкват скования от ледената вода човек, пострадал от стихията. Гаврилов съблича шинела си и го завива, след това с всичка сила започват да гребат, а времето се смрачава. С последни усилия успяват да стигнат до брега. Санитарите качват пострадалия в линейка, оказва се, че са спасили шофьора на автобуса.
Командирът преброява своите войници и съобщава, че липсва един, Христо Божилов, който не успял да се хване за лодката и потънал във водата. След един месец го намират на нос Атия, изхвърлен от морето. Ковчегът с тялото е превозен до с. Горски Горен Тръмбеш, Горнооряховско, където Христо Божилов е погребан под тройния карабинен залп на съпровождащите го приятели войници начело с взводния командир лейтенант Тотков и редник Марин Камарашев от Лясковец.
За проявен героизъм и себеотрицание при спасяване на граждани от водната стихия на 16 февруари 1956 г. в гр. Бургас редник Иван Атанасов Гаврилов е произведен в чин младши сержант и вписан в почетната книга на ЦК на ДКМС с удостоверение № 279 от 11 май 1956 г. В същата книга е вписан и Христо Божилов за проявената от него жертвоготовност.
Странни са житейските обстоятелства – само ден преди произшествието бях изпратен от щаба на дивизията в Бургас да потърся в под. 70840 войник с оръжие за охрана на вагон с инженерни материали и взривове, като пътуването щеше да се извърши по влака от с. Подвис, Ямболско, до Бургас. Сапьорният и техническият взвод бяха на обучение извън поделението. Намерих само дежурните по рота, между които беше и редник Христо Божилов, когото поканих да дойде с мен. Той ми отказа, въпреки че майор Габровски предварително беше разрешил да стане замяна на постовете. И сега си мисля, че по друг начин биха се развили събитията с Христо, ако беше приел поканата, но той държеше да изпълни служебните си задължения по силата на вътрешния устав.
Така е, обречените на жертвоготовност могат да изпълнят дълга си, оставайки живи, или по стечение на обстоятелствата загиват. С този текст нека отдадем нужното уважение към подвига на живите и паметта на загиналите.
www.blitz.bg
