Истанбул, град на два континента, град на два свята. Кръстопът на цивилизации. Родният град на Орхан Памук и декор за нашумелите турски сериали. Град на история, на султани, на хареми, на традиции и бъдеще. Град, в който търговията е ритуал, сравним единствено с японската калиграфия.
Когато видях за първи път Истанбул бях пленен, погълнат, хванат и поведен от множеството. Огромен, осемнайсетмилионният мегаполис ме тласна в динамичния си ритъм още с първата минута.
10:30 сутринта, горещ юлски ден на 2007 г. Чувам гласа на екскурзовода, който на прекрасен чешки ни приканя, да се приготвяме, защото всеки момент ще спрем на място близо до хотела. Автобусът, казва той, ще отбие за малко, за да можем да слезем. Трябва да го направим максимално бързо, защото на това място е забранено да се паркира, обяснява внимателно неспалият цяла нощ Стилиян Стойчев. Слизам бързо от автобуса, макар и сънен съм изпълнителен. Думите на Стилиян (екскурзовода), приемам безпрекословно, защото и преди ми е разказвал за ситуацията в Истанбул.
Докато потривам сънливите си изморени очи, виждам как дисциплинираната чешка група пъргаво слиза от автобуса. Готови са и стоят строени пред Стилиян, чакат инструкции. ” Тръгваме към хотела”- казва той и всички подобно на голяма упоена змия вървим подире му. Влизаме във фоайето. Информират ни, че всеки момент стаите ще са готови, а през това време е най-удачно да закусим, след което ще се настаним и потегляме на голяма туристическа обиколка. Сядам на една маса със Стилиян и турската екскурзоводка. Закусвайки бавно се потапям в атмосферата на имперския град. Докато пия последните глътки от силния турски чай усещам как вълнението от предстоящата среща с историята на града ме кара да мечтая. През ума ми преминават сцени на жени със забрадки, импозантни джамии, брадати тъмни мъже, тави с баклава и улични търговци. Кадри от филмите, които сега ще видя с очите си. При последната мисъл паля доволно цигара и се усмихвам. Минава единайсет, когато се настанявме. Оставям багажа, слагам си възможно най-шарената риза, която имам, вземам всичките си пари, фотоапарата, слагам шапката наобратно. Искам да приличам на турист и да не мисля за работа. Слизам на рецепцията, чешката група е готова. Отиваме на спирката, където слязохме и чакаме малък турски автобус, с който ни предстои да направим туристическа обиколка на Истанбул.
Разходка в миналото
“Седни отпред, на екскурзоводското място, за да можеш да снимаш” – казва Стилиян, който знае за любовта ми към фотографията. Сядам отпред, хващам удобно в двете си ръце апарата и гледам с широко отворени очи, готови да съзрат и запечатат всеки момент. Стилиян взима микрофона, сяда зад мен, до него и турската екскурзоводка. Автобусът потегля. “Още веднъж добре дошли в Истанбул”, подхваща бавно и спокойно той своя разказ за града, историята, културно-историческото му богатство, хората. За Истанбул може да се говори цял ден и отново ще има куп неизречени неща. Няма да забравя как неколкократно той повтори трамвайната спирка в близост до хотела, ако някой случайно се изгуби. “Лалели универзита”, не съм сигурен дали така се пише, но означава лале. Първата ни спирка е пред прочутата джамия Султан Ахмед, по-известна като Синята джамия.
Няма да ви занимавам с това кога е построена, колко минарета има, кой е архитектът. Ще споделя своите впечатления като чувствителен, с усет към детайла, турист. Това е храм на смирението и отдадеността към Аллах. За първи път през живота си влизам в джамия, гледам какво правят останалите. Свалям сандалите си, вземам найлонова торбичка, прибирам ги чиннo, влизам вътре. Още от входа ме лъхва силна миризма на крака, вероятно и заради непоносимата горещина тази миризма ми се стори още по-убийствена. Този храм на вярата е най-големият музей, в който някога изобщо съм бил. Стенописи, цитати от Корана, мюсюлмански символи ме карат да забравя за миризмата на крака. Докато Стилиян разказва за историята на храма, аз леко се отдалечавам, сядам по турски, а около мен, подобно на кречетало, звучат всякакви езици. Малка група японски туристи с големи фотоапарати слушат увлекателния разказ на техния екскурзовод – симпатична млада японка. Край мен има страшно много хора. Едни разглеждат, други се молят, трети са на работа. Излизам от джамията със затвърдено убеждение, че никой, ама никой Бог, никоя религия не проповядва насилие и жестокост. Независимо дали е Аллах, Буда или Христос всички богове изповядват смиреност и любов. “Пътят е един, просто пътеките са различни”- дълбокомислено умозаключавам и излизам отпред. Вече не мирише на крака, но е адски горещо, потя се. В цял Истанбул е пълно с продавачи на минерална вода. Продават я по 1 турска лира, горе-долу лев и петнадесет стотинки наши пари. Предупредени сме, че водата в града не е годна за пиене. Много чешми приканват любезно да се измиеш, но надписи предупреждават да не пиеш от тях.
Туризмът
Най-интересната част от всяко пътуване е самото пътуване, именно затова се чувствам толкова удобно в автобуси, коли, трамваи, въобще във всякакви превозни средства. Имам чувството, че пътуването действа на съзнанието подобно на вълшебна ментална гума, която изтрива лошото и оставя приятните емоции. Действа очистващо, зареждащо, насърчаващо. Пътуването ме отпуска и ми дава време за така обичаните от мен размисли. Днес те са насочени към културата на този град, който има толкова славна история. Някога Византион, после Цариград, Константинопол, днес Истанбул е запазил частици история от всичките тези периоди. Културните паметници са навсякъде около теб. Благодарение на добрата политика в областта на културата, Истанбул е превърнат в истинска съкровищница за любителите на миналото.
Чувам, че Стилиян започва да говори за прочутия площад “Таксим”. В унеса си сякаш светът е декор за разсъжденията ми и чак сега идва на фокус. Минаваме покрай легендарния стадион “Фенербахче”, след това ни показват “Топкапъ сарай”- султанския дворец с прилежащия към него харем. “Света София” , Римската цистерна, Хиподрума.
Вдясно виждам жп гарата, откъдето е пътувал легендарният Ориент Експрес. Малко
по-нагоре от нея е хотелът, където е отсядала известната Агата Кристи. Стаята, в която е писала днес е превърната в музей. Отправяме се към азиатската част на Истанбул, към един висок хълм, от който се вижда цялата европейска част като на длан. Бързо минаващите коли по първия мост над Босфора, “Ататюрк”, заливът Златния рог, спокойно плуващите кораби и лодки по протока, красивите къщи накацали по билото на азиатска Турция, не могат да бъдат описани.
Търговията
Докато се качваме на високия хълм улични търговци, говорещи 100 езика, ме питат дали искам да си купя картичка, броеница, вода, турско око, дрънкулка, каквото и да е, всичко е страхотно. Нали съм фотограф, вземам една картичка, и едно око за късмет, подавам банкнота от 2 евро. Не, не, не – иска 5. Връщам му картичката и окото, той прави гримаса, след 10 сек. идва при мен.
– Комшу, 2 евро картичката.
– Не, и окото. И двете.
– 3, ок.
– 2.
– Ок, ок. 2.
Ако не се пазариш в Турция си обречен, дори самите търговци са обречени, за тях търговията без пазарлък не е интересна. Доволен съм, че успях да спечеля, но минути по- късно научавам, че реалната цена на картичката и окото е не повече от 1 турска лира, а аз бях заплатил 2 евро. Усмихвам се, пак съм прецакан.
На хълма пия най-хубавото кафе на света. Истинско турско кафе. Междувременно Стилиян поръчва и някакъв чудесен десерт, чието име не запомних, но вкусът му и до днес предизвиква слюноотделяне.
Последната част от нашата обиколка ни отвежда край прохладния Босфор. Качваме се на корабче и отплаваме. Не мога да опиша изживяването. Преди няколко часа минах по моста над Босфора, сега минавам през Босфора под моста. Покрай нас лодки и кораби порят водата, по мостовете летят коли, динамиката на града не стихва. Пътуваме с корабчето около час. Снимам лодки, залеза над “Топкапъ сарай”, крепостта Румели Хисар, азиатските къщи, искам да запечатам тези моменти. Обаче ожаднявам, вземам си бира, сядам на една масичката и докато вятърът отнася мислите ми далеч, бирата отулява жаждата ми и леко ме успива. Последните слънчеви лъчи над султанския дворец го правят да изглежда причудлив, измамен и нереален. В него дреме хилядолетна история. Нямам търпение да го разгледам, нямам търпение да посетя и “Света София”, но за това утре. Над главата ми хвърля сянка вторият мост над Босфора “Султан Мехмед Фатих Завоевател”, задремвам. Последната част от екскурзията за деня ни качва в трамвай, който да ни откара към “Лалели”. Вечеряме, взимам си душ и заспивам. Пробуждам се минути след полунощ от глъчка, поглеждам през прозореца и виждам купища боклук събрани на едно място и хора, които го товарят на камионите за смет. Правя една снимка и отново потъвам в прегръдката на Морфей. Не спя дълго, към 4:30 сутринта Истанбул се оглася от стотици минарета. Какво ли правят сега повечето вярващи, дали стават всяка сутрин, когато чуят сирените, за да се молят? Адска жега е, въртя се час в леглото, после съм заспал, но за малко, защото чувам алармата. Ставам, вземам си душ, закусваме и тръгваме към поредните забележителности, които смятам единствено да ви покажа. Но едно е сигурно, че Истанбул пренасища сетивата.
