Румънците са граждани, които ценят свободата и демокрацията си и са готови всеки момент да ги защитят. За разлика от българите, които са заспали, страхливи, послушни – покорна рая. Така звучи най-често чуваният отсам Дунава коментар за поредните румънски протести. В него може и да има нещо вярно, което да е свързано с някакви исторически наслоения или с особености на националния характер. Като всяко генерализиране обаче, и това едва ли изчерпва цялата истина. Още повече, че и двете съставящи го твърдения (и за румънците, и за българите) със сигурност са донякъде преувеличени. Между Румъния и България наистина има една голяма разлика, но тя е в друго.
Приликите
За да я видим, нека най-напред си дадем сметка за многобройните прилики и дори буквални съвпадения между двете страни. Те си проличават особено ясно, когато сравним днешните румънски събития с българските от 2013 година. Тогава дори румънците гледаха към протестите в България с известна доза завист.
Първата прилика е свързана с избирателите – тя е в късата памет на една част от тях (системно приспивана от популистки лозунги и обещания) и в пасивността на друга част (плод на съзнатено култивирано отвращение от политиката). Резултатът в България през 2013 беше, че на власт се върнаха БСП и ДПС. А сега в Румъния на власт се върнаха социалдемократите – само година след като буквално бяха изритани от управлението със сходни на днешните протести.
След което и едните, и другите светкавично показаха, че не са научили нищо нито от своите, нито от чуждите грешки. И така предизвикаха взрив – тук с назначението на Пеевски, а там с указа, целящ да оневини и спаси от затвора един партиен лидер и много други като него. Това е втората прилика – изключителната наглост на голяма част от политиците в двете страни.
Третата прилика, която се набива на очи, е в напълно идентичните, сякаш съчинени на едно и също място методи за обезсилване на протестите – оклеветяване на протестиращите (че са платени, направлявани и организирани от тъмни и враждебни на народа външни сили) и внедряване на бойни групи от футболни ултраси и всякакви други псевдо- и контрапротестиращи, които да предизвикат безредици и насилие при умишленото бездействие на органите на реда.
Румънският модел
Могат да се намерят и много други детайли, които показват, че и обществото, и политиците в двете страни реагират по сходен начин в сходни ситуации. Тъй че онова, което обяснява защо сега румънците протестират, а българите – не, е свързано не толкова с някакви национално-психологически характеристики, нито пък с някаква съществена разлика в нивата на корупция в двете страни. Разликата е в друго.
В резултат от редица специфични обстоятелства, а може би и от някои случайни развития (които се нуждаят от отделно проследяване и анализ), в Румъния бе създаден, успя да заработи и (засега) оцеля относително ефективен инструмент за борба срещу корупцията и злоупотребите с властта – система от институции, които са в достатъчна степен независими от политическата конюнктура. Разбира се, така нареченият румънски модел не е нито съвършен, нито завършен. Но започна да дава забележими резултати – стотици разследвания и присъди, страх сред политическата класа. Както се вижда обаче, този модел не е необратим. Сега управляващите се опитаха да се измъкнат от него, като ограничават полето на собствената си подсъдност – декриминализиране, намаляване на наказанията, амнистия. Говори се, че готвят и други промени, за да обезглавят самите антикорупционни институции. Именно затова активната част от румънското гражданско общество протестира – защото има какво да губи и какво да защитава.
Българската действителност
В България няма какво да се защитава, защото нищо не е постигнато. Т.нар. съдебна реформа не може да набере скорост, защото непрекъснато и съзнателно бива тласкана в „глуха линия“. А т.нар. политическа воля за борба срещу корупцията се изчерпва с: кухи лозунги и обещания; куп изпразнени от съдържание, зависими и безсилни институции, които не са нищо повече от параван за политико-икономическото статукво; кампанийни обвинения за отвличане на вниманието без никакви последствия, освен може би разчистване на политически сметки, сплашване и държане на потърпевшите в зависимост. Тук, обратно на румънския случай, няма никаква необходимост нито от декриминализиране, нито от амнистии, нито от намаляване на наказанията. Просто защото липсва инструментът, който безотказно да разследва, доказва и наказва.
Тази българска действителност със сигурност дава много поводи за протести. Но за да набере гражданската енергия достатъчно сили и да избухне така, както сега в Румъния, е нужен не само достатъчно дразнещ повод, а и що-годе избистрена и реално постижима цел. Именно това липсва в момента на активната част от българското гражданско общество (колкото и малка или голяма да е тя). Но това може да се промени – бързо и неусетно.
