Напоследък всички са развили голяма чувствителност към думите. Понякога се чудиш дали цялата нация не е съставена от езиковеди, които бранят и разтягат някакви думи на живот и смърт.
Откакто народът масово се изявява всякак из социалните мрежи, писменото слово взе да се връща на въоръжение, макар и често доста зле правописно и граматически изявено.
Още по-интересно е, че у хората се разви и една много докачлива емоционалност към точно определени думи. Чуят ли ги някъде, мернат ли ги из нечие писание, езиковият им бутон светва и механизмът за защита на думите се включва.
Разбира се, винаги е на живот и смърт.
Миналата седмица пуснах в личния си Facebook-профил един нищо и никакъв статус за правилата на общуването в социалната мрежа. Не съм си ги измислила – събирани са от статии, които бях чела по въпроса.
Да е кой знае какъв текст, не е – номерирани правила под формата на съвети – все пак не е текст за награда на литературна академия. Затова останах като гръмната, когато на следващия ден стотици бяха харесали въпросният статус, а под него се беше завихрила изключително сериозна дискусия, на моменти изродена в караница.
Знаете ли защо? Защото в първото изречения бях употребила думата „селяци”.
„Няколко безплатни съвета как да не сме селяци във фейсбук”. Опааа!
Сигурна съм, че „селяк”, „селянин”, „селяндур” и производните им са думите, които най-силно докачат честолюбието ни. Още щом чуе някъде „сел-„, българинът наостря уши и очаква да види каква смислова връзка ще му се предложи.
Ако по някакъв начин самият той заподозре, че „сел-„ се отнася за него, нарамва тежкото въоръжение от езикови средства и се втурва да мачка.
Никой не иска да е „сел-„ по никакъв начин. Тук-там се намира по някой по-възприемчив към вариациите в езика, който прави разлика между селянин (което може и да е обидно, но в основното си значение не е), селяк и селяндур (което, както и да го погледнеш, не е мило).
Свържеш ли някого със селото, бегай, пай се!
Този комлекс по отношение на селата съществува отдавна – едно време всички в града бяха “от село” и толерантността относно тази дума беше някак споделена. Сега обаче всички магически са си граждани. И всички са раждани по центровете на големите градове…
Селото е само модерно място, където да си имаш къща и „да бягаш от цивилизацията, за да се зареждаш”.
Първото нещо, което хората разпитват за някой непознат, след като му научат името и професията, е откъде е. И не дай си Боже да е от село!
В София всичко раждано и расло извън столицата се определя за селско или за провинциално. Провинциалното и селското „не ми ги хвали”! Сякаш със самото си появяване на бял свят в София човекът получава някакви задължителни и характерни само за столичани предимства. Повече ум, вкус, възпитание и култура, например.
Извънстоличното население отвръща на удара, като отново се опитва да засегне на „селска чест”, наричайки София „голямото село”. В края на краищата всички сме си селяни, нищо, че никой не иска да е такъв. Тогава вече на сцената излизат производните „селяк” и „селяндур”, които хем трябва да защитят достойнството на родените на село (голям грях, моля ви се!), хем да могат да резнат самочувствието на ония, които се перчат, че са от централна градска част.
Ако в онзи статус бях заменила думата „селяци” с „невъзпитани” или с още по-мекото „как да сме възпитани във Facebook”, най-вероятно интересът щеше да е почти никакъв – като към статус, призоваващ да помогнем на болно дете например.
Но ако селото възпалява сетивата на вечно спорещата за нещо българска общественост, то елате да видите какво става като им пуснете думата „патриотизъм”. Там всички – и селяни, и граждани – се обединяваме, защото всички сме патриоти.
Момент! Има патрИоти и патрЕоти. Патриот е по-хубавото – обичаш си родината, знаеш й историята, интересуваш се от политика и се опитваш, критикувайки, да помагаш на „българщината”.
ПатрЕот е по-лошото – понеже така и така си в родината, “треа да имаш некво извинение, че нищо не правиш”. Затова се втурваш да направиш така, че да ти личи колко си родолюбив. Сменяш профилната си снимка с тази на Раковски, правиш си горнище на анцуг с черешовото топче или с образа на Левски, и се отдаваш на разобличаване на конспиративни планове за бъдещето на България.
Разкриваш тайни ходове за геополитически далавери от последните шест-седем века и зорко следиш кой къде е казал нещо непатриотично България, за да го намразиш.
Автоматично хейтиш всеки индивид, в чието име има я нещо турско, я еврейско или гръцко, защото под овчите кожи на тези „българи”, се крият агенти на МОСАД, ДАЕШ и… подлата византийска църква, разбира се. Ама това само ти и група патрЕоти като теб го знаете, нали…
Наред със „селянин” и „патриот”, сред докачливите думи са още „родина” (в двойка с „територия”, за да се направи пак разликата в степента на обичане и посветеност на България), „интелигент” (дори и интелигентите понякога се обиждат на това, защото все още се употребява в смисъл на „буржоазна утрепка” или „дървен философ”), „Русия” (тука просто не ми се почва, че вече е станала по-мила и от думата „България”) както и по-новите „соросоид” и „бежанец”.
Общото между последните две е напиращото у контра-соросоидите и контра-бежанците желание за физическа саморазправа с онези, които те разпознават под това понятие.
За думите „демокрация”, „партия” и „протест” да не говорим – те толкова са предъвкани, че вече не са интересни и хората ги употребяват рядко и все негативно. Въпреки че в този смисъл са обединяващи за нацията – никой не вярва в тях.
За да не си мислите, че в тази езикова чувствителност сме уникални, нека да кажа, че и американците взеха да ги разбират тия работи с езика. В последния месец и при тях се наместват нови словесни стратегии за обществени войни. Мога да приведа и пример за директни заимствания от нас в това отношение.
Какво са например американските „алтернативни факти”, ако не са все още неукрепнали и леко хилави български „опорни точки”? Е, да но точно тук американците няма как да ни стигнат.
Мария Касимова
