Тодор Живков също има какво да каже по въпроса как се сриват банки. Правил го е през май 1989 година с ДСК. Случаят е следният: Живков започва прогонването на българските турци и така предизвиква масово теглене на спестявания от банката. Ето резултатите в цифри: през май 1989 банката губи до 8.2% от всичките си влогове, като в определени моменти изплаща по 90 милиона лева дневно – шок, на който трудно би удържала която и да било финансова институция. Нетното изменение по влоговете е отрицателно – при планиран прираст за годината от 600 милиона лева. Месец по-късно страната вече не може да управлява този процес и посяга към печатането на пари – дейност, която тогава се извършва от СССР. Към Москва са отправени две молби: първо, да изтегли напред графика за доставките на пари за България. И второ, да изпрати в София непредвидено количество банкноти с номинална стойност 1 милиард и 260 милиона лева.
Тежък удар за плановата икономика
Тази история е само детайл от множество подобни сюжети от последните години на комунизма. Описани са от изследователя икономист Румен Аврамов в току-що излязлата му книга “Икономика на “Възродителния процес””. 760 страници, подготвяни в продължение на четири години и събрали накуп цялата неизвестна до момента информация за насилствената асимилация и прогонването на етническите турци в България: колко пари е струвало всичко това? Въпрос, на който не може да се отговори в едно изречение. Просто защото методологиите на изчисление са различни или непълни. Или пък несравними с днешния ден. Но едно е сигурно: екзодусът от 1989 година нанася тежък удар на вече разклатената планова икономика.
Изследването е посветено на петгодишния период (1984-1989), в който българската държава преминава през насилствено преименуване и преследване на около 840 000 български турци, за да стигне до прогонването на над 300 000 от тях в Турция. На това престъпление са посветени едно неуспешно дело на прокуратурата, десетки изследвания и мемоари, както и няколко филма, но никъде (с изключение на една статия на Искра Баева) не е правено изчисление на финансовите щети. Именно това прави книгата на Аврамов, стъпвайки на документи от никога непроучвани архиви на ДСК, БНБ, Комитета по планиране и Министерството на външната търговия например. Консултираните архиви са над 40.
Редакцията препоръчва
България и нейните турци
На 24 декември 1984 година започва най-масираният опит за насилствена асимилация на българските турци. А на 29 декември 1989 – точно преди 25 години, БКП отменя това свое решение. Какво се случи от тогава до днес? (29.12.2014)
Престъплението, наречено ”Възродителен процес”
Цената на “Възродителния процес”
”Искаха да преименуват дори починалия ми дядо”
Когато ме прекръстиха
Развенчаването на един мит
В книгата си авторът развенчава един от основните митове, свързани с етническата политика на Живков: твърдението, че погромът над българските турци е извършен, за да отклони вниманието на българите от икономическата криза в страната. Напротив, твърди Аврамов, преименуването започва в последната “относително безметежна” година (1984), когато нищо в стопанските параметри не говори за кризисна ситуация. “Истинският негативен поврат започва през следващата 1985 година, за да прерасне след две години в необратимо движение към драстични макроикономически дисбаланси. “Възродителният процес” не е заченат в икономическата криза, нито е отговор на особен стопански проблем”, посочва Аврамов.
Авторът откива и друго – че макар да представлява “несъмнен, флагрантен престъпен акт на българската държава срещу част от собствените ѝ граждани”, макар да въвлича специални служби, милиция и отбрана в осъществяването му, преименуването на българските турци е финансирано сравнително безболезнено, а на цялата операция “не може да се припише принос за общата финансова дестабилизация”. Ситуацията се променя в последната фаза – през 1989, когато България пристъпва към етническата чистка. Ето тогава, пише Аврамов, “отварянето на границата в края на май 1989 година брутално прави от икономиката епицентър на “Възродителния процес””. Книгата проследява разходите за силовите ведомства, но и за идеологическите дейности – включително и за онези от тях, които бяха прикрити под израза “исторически изследвания”, за да оправдаят насилствената асимилация.
Това е четвъртото изследване на Румен Аврамов, анализиращо финансирането на етнически конфликт. Първото разглежда антигръцката кампания от началото на 20 век, второто – антиеврейската политика в България по време на Втората световна война. Сегашното слага символичен изследователски край на една едновековна история, която не е лесна за четене. Но това усилие винаги е за предпочитане пред тишината.
