Докато светът е вперил очи в пoредния скандал с Доналд Тръмп, а мнозина все още предъвкват речта на Мерил Стрийп, в Европа се случва нещо велико. След над 4 десетилетия разделение, Кипър върви към обединение. Задачата няма да бъде никак лесна след дългогодишните сблъсъци между двете кипърски общности, разделени от политика и история.
В четвъртък президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и премиерът на Турция Бинали Йълдъръм пристигнаха в Женева за преговорите относно бъдещето на Кипър. Знак, че този път има шанс да се постигне единодушие за това какво да се случва със страната.
След 43 години разделение Кипър най-накрая може да бъде обединен. Всичко обаче зависи от преговорите, към които водещи европейски лидери са насочили вниманието си и… референдум, който след Брекзит и избора на Доналд Тръмп изглежда напълно непредсказуем.
Страната, в която Афродита отдавна не живее
Според митологията Кипър е родното място на древногръцката богиня на любовта Афродита. Модерната история на страната обаче е свързана повече с омраза и насилие между гръцките и турските обитатели на страната.
През Първата световна война Кипър е анексиран от Обединеното кралство, а Османската империя се включва във войната на страната на Централните сили. Британците опитват да си купят подкрепата на Гърция в конфликта, като предлагат острова на гръцкия владетел Константинос I, при условие че Гърция се включи във войната на британска страна. Кралят отказва, за да запази страната си извън конфликта. През 1923 година, след формирането на Република Турция, правителството й официално признава британската власт над Кипър.
Гръцките кипърци, убедени, че исторически и културно принадлежат към Гърция обаче, вдигат бунт през 1931 година, който бива потушен. След края на Втората световна война Великобритания отхвърля исканията за присъединяване на Кипър към Гърция, като вместо това предлага на страната самостоятелно управление.
През 1954 година Гърция, която заради близостта си с Великобритания до момента не се е намесвала в конфликта, повдига въпроса за статута на Кипър пред ООН. Турция обаче се противопоставя остро на обединението между Кипър и Гърция. Анкара заявява, че ако Великобритания се оттегли от острова, властта трябва да бъде предадена в ръцете на Турция заради турското население в Кипър и факта, че османската власт се е простирала над територията, преди Великобритания да я анексира.
Това е шамар за кипърските гърци, които започват партизанска война за правото си да се самоопределят. Постепенно Турция се отказва от идеята за това целият остров да й бъде предаден, като започва да твърди, че на територията живеят две различни общности – гръцката и турската.
След 1960 година Кипър получава своята независимост от Великобритания, при която обаче властта се поделя между кипърските турци и кипърските гърци. Британците също запазват правата си върху част от територията – две военни бази.
Следва конфликт между кипърската и турската общност. През 1974 година Турция изпраща войски в Кипър и завзема една трета от острова. Все още не е ясно какъв е точният брой на загиналите, но те са хиляди.
Страната се разделя на две части – северна (турска) и южна (гръцка). По средата им се простира разделителната „зелена линия” (буферна зона на ООН). Тази граница минава и през столицата на страната – Никозия – последната разделена столица в света след падането на Берлинската стена. Така, разделени, те влизат в Европейския съюз през 2004 година. Разговорите за обединението на острова се развиват. Бавно.
Залогът в Женева: сега или никога
Успешен изход на разговорите в Женева за обединение на страната не означава финално решение за Кипър. Това обаче би довело до провеждането на два едновременни референдума в двете части на страната през следващите месеци, чрез които да се постави финал на 43-годишното разделение.
Сред важните въпроси, които трябва да бъдат обсъдени в Женева, са този за собствеността на гръцките кипърци, напуснали домовете си принудително през 1974 година, поддържането на сигурността, ако турските войски напуснат територията, кой ще поеме ролята на гарант на сделката.
Независимо какви решения ще бъдат взети обаче, те трябва да бъдат одобрени на референдум и от турската, и от гръцката общност на Кипър. За разлика от 2004 година, този път надеждите са по-високи. Целта е след преговорите двете части на Кипър да се обединят като федерация, в която двете части на острова да поделят властта си.
В сряда гръцкият президент Никос Анастасиадис и Мустафа Акънджъ (президент на признатата единствено от Турция Севернокипърска турска република ) обмениха предложения за териториалните граници в страната – нещо, което досега не се е случвало.
Въпреки това обаче остават още много големи препятствия пред обединението на острова.
Кой ще управлява обединен Кипър?
Това е една от чувствителните теми, които трябва да намерят своето решение. По-малобройната турска страна в Кипър е съгласна властта да се поделя на ротационен принцип между двете общности, но кипърските гърци не приемат добре идеята. В гръцката част на острова живеят 800 000 души, а в турската – 300 000, сред които около 150 000 заселници от Турция, приемани от кипърските гърци за нелегални.
Акънджъ обаче отсече преди месец, че без ротационен принцип на управление, референдум за обединение няма да има. Очаква се по тази точка Анастасиадис да отстъпи, в замяна на отстъпки от страна на Акънджъ за границите на двете федеративни държави, така че те да отразяват преобладаващото население на гърците на територията.
Гарантиране на сигурността
Според договор от 1960 година Великобритания, Гърция и Турция имат право да се намесват в Кипър, ако островът бъде нападнат. Според кипърските гърци обаче тези „международни гаранции” не са актуални. От другата страна на „зелената линия” обаче цари тревога, че ако турските войски напуснат страната, кипърскит турци ще загубят единствения си защитник през последните четири десетилетия и ще бъдат погълнати от далеч по-голямата гръцка част на острова.
Възможно е да бъде постигнат компромис, при който турските военни постепенно да се оттеглят, но ако Анастасиадис това означава две или три години, Акънджъ поставя рамка от 15 години.
Независимо какво решат обаче двамата лидери, то трябва да бъде одобрено от Турция, Гърция и Великобритания.
Болният човек на Европа
Най-голямата тревога е дали Ердоган ще подкрепи сделката. Турция е единствената държава, която признава страната на Акънджъ, докато Кипър на Анастасиадис е признат от всички останали държави. Обединението би се отразило положително на Анкара по отношение на вноса на газ и сближаване с Европа.
Заради забавянето на преговорите за присъединяване на Турция към ЕС обаче, днес Ердоган няма интерес в това обединение.
Дори и Турция да се съгласи да оттегли войските си, вероятно ще потърси друг начин да се меси във вътрешната политика на Кипър, за да не изглежда сякаш „губи Кипър”, особено на фона на предстоящия референдум, с който Турция да се превърне в президентска република.
Обединението е крайно необходимо на Европа
Ако изглежда така, сякаш проблемът с Кипър е проблем на три държави, то това съвсем не е вярно. Европа следи отблизо случващото се, защото има остра нужда от победа на обединението. Особено след серията атентати, бежанската криза и Брекзит. Обединение на Кипър би дало кауза, около която ЕС да се обедини – една позитивна история. Освен това предвид настроенията срещу мигрантите, остров, на който мюсюлмани и християни живеят в мир, ще покаже, че този модел може да работи.
На ръба на референдума
Каквото и да си мислят лидерите, каквито и успехи да постигнат в преговорите, всичко ще бъде на кантар, докато не преминат двата референдума, чрез които да се гласува за бъдещето на Кипър. Брекзит във Великобритания и гласуването за Доналд Тръмп в Америка показаха, че народът има свое мнение, което понякога и социолозите не разбират.
Когато през 2004 година кипърци гласуваха в референдум за обединение, масово гръцката част го отхвърли, въпреки подкрепата на турската.
Причината е, че и двете страни изпитват страх от промяната, култивиран от онези политически сили, които стоят срещу преговорите. Малките националистически партии и от двете части на Кипър увеличават подкрепата си и успяват да събуждат достатъчно страх и у двете общности, за да попречат на обединението. Последните социологически проучвания от двете страни на „зелената линия” показват нарастващ песимизъм към позитивен изход от преговорите на Анастасиадис и Акънджъ.
Има обаче една основна разлика между времето на референдума през 2004 г. и днешните разговори – и Анастасиадис, и Акънджъ държат на обединението и отдавна изразяват подкрепата си към идеята. И двамата държат да сложат край на разделението, оставило последната европейска столица след падането на Берлинската стена разделена на две.
