Никой от умиращите с коронавирус няма възможност да бъде изпратен от деца, братя и сестри в Италия. Затова много от болните поверяват предсмъртните си послания на медсестри и лекари, които ги предават, или им помагат да видят на видео за последно близките си.

Кметът на Волвера Иван Марусич публикува в профила си във фейсбук разказа на медицинска сестра от торинската болница “Сан Луиджи ди Орбасано” за последните мигове от живота на една майка на 4 сина.

“Влизаш при пациентката, познаваш я и я поздравяваш. Тя има на главата си каска, нарича се C-pap и ѝ помага да диша по-добре, но няма надежда да живее и мониторът, с който е свързана, го потвърждава. Пациентката обаче е в пълно съзнание, с бистър и ясен ум, ориентира се добре във времето и пространството, и най-вече знае, че ще умре. Усеща го и не яде от дни. Тази сутрин обаче иска да закуси. Има неконтролируем диабет, но дали той сега е най-големият ѝ враг? Този неин умоляващ поглед те убива. Отвреме навреме си отклоняваш погледа от нея, за да не умреш вътре в себе си. Моля я да опише какво чувства.

“Имам 4-ма сина и винаги са били мамини синчета. Имаме прекрасни отношения, защото съм им била и баща, и майка, тъй като от млада съм вдовица. Не ме е страх да умра, не искам обаче да страдам. Един ден един от синовете ми дойде да ме види, но не го пуснаха.

Не можах повече

да видя внуците си,

снахите си. Аз съм тук, те – вкъщи… Обаждам им се всеки ден, чувам ги и те страдат, защото не могат да бъдат с мен до края ми.”

Влиза лекар, звъни един от синовете и докторът му описва ситуацията. Казва на госпожата, че трябва да бъде интубирана и не ѝ остава много да живее. Синът моли да я види за последно, но това не е възможно. Лекарят излиза от стаята и госпожата плаче отчаяно. Докато е на телефона с майка си , синът ѝ плаче заедно с нея. Тя е с вечно умоляващ поглед към теб, сякаш те моли да направиш нещо.

Госпожата има стар телефон, не можеш да го доближиш до ухото си, затова не знаеш какво казва синът ѝ, но този поглед те пробива и ти не си само медицински работник, а майка, дъщеря. Казваш на сина да се съберат с другите братя и да се обадят с видео на твоя телефон. Така могат да видят майка си за последно… След около час отговаряш от твоя телефон на видеообаждане и виждаш и четиримата синове. Пациентката прелива от щастие. Те си говорят, казват си колко се обичат, и ти не си в състояние да искаш от тях да приключват.

Обаждането продължава около половин час и все едно, че кръгът се е затворил… Тя беше устояла до сега само заради тях, за да ги види, да се сбогува. Сърцето ти се къса. Мислиш си за теб и за собствените ти синове. Взема ти ръката, благодари ти, казва ти, че ще бди над теб за това, което си направил. След това пациентката угасва. Решаваш да излезеш и да оставиш на колегите си да извършат процедурите – поливат я с дезинфектант, обвиват я в чаршаф и

я отнасят към

моргата. Сам-сама,

всичките ѝ лични

вещи се поставят в

троен черен чувал,

който ще бъде изгорен. В неделя сутрин погребалната агенция идва да вземе трупа. Само един от синовете присъства, но от разстояние. Дава указания на погребалния агент и си отива – неговата кола завива надясно, а трупът наляво, сам.”

Вълнуващо е и писмото за сбогом на жена от Пиченца до съпруга ѝ, който гасне с коронавирус в болницата. За него разказват доброволци от Червения кръст, които разнасят лекарства по домовете. На тях намиращата се под карантина жена се обажда, за да повери плик с “лекарство” за мъжа ѝ. Но опипвайки го, доброволците разбират, че е писмо. В гъсто изписаните редове

жената излива

любовта и живота

си, изживян заедно

с обичания човек

Доброволците отнасят до мъжа последното “лекарство” от жена му.

На 12 март почива с коронавирус в Рим Марко Трикарико – бизнесмен в сферата на оптиката, съпруг и баща от Ферентино, област Лацио. На 26 март в профила му във фейсбук е публикувано след смъртта му писмо, което е написал приживе.

“Бях обещал на близките си, че през първия ден след излекуването ми ще публикувам нещо във фейсбук. Но щом съм получил всички ваши съобщения и прекрасни мисли, значи, не съм успял. Гледам ви всички отгоре. Разбира се, между един и друг клиент, защото и тук съм много ангажиран…

Преди да продължа, исках да ви съобщя, че днес всичките ми близки излизат официално от принудителната карантина.Те са здрави, нямат симптоми и никога не са излизали през тези 14 дни. Страдали са тихо, физически са сами и все още не могат да повярват.

През тези дни се пуснаха какви ли не слухове, прочетох много коментари и никой не си беше помислил как могат да се чувстват близките ми в един толкова деликатен момент. Звярът (искам да го нарека точно така) влезе в дома ми тихо и ми отнесе най-скъпото, което имах – ЖИВОТА.

Елизабета, Аличе и Матия, не тъгувайте! Знам, че болката е огромна и неописуема, но аз ще бъда с вас ВИНАГИ. Винаги съм ви обичал до полуда! Вие ми давахте сили през тези години. Вие бяхте чист кислород!

Аличе с усмивката си и амбицията си, Матия, толкова малък, но винаги е бил голям и ми доказа това, карайки ме да се гордея (видях, че е окосил и тревата в градината), Елизабета – моята спътница в живота от 36 г., която обичах ден след ден, все повече и повече и ще продължа да те обичам. Както се казва в една от любимите ми песни „стана, каквото стана, късметът тепърва ще те срещне”.

Нашите животи се разделиха физически, но ви доказах, че МЕН МЕ ИМА. Не унивайте, даже напротив, посрещнете живота с гърдите напред, както съм ви учил и преследвайте винаги мечтите си. Вие можете. Винаги ще бъда до вас и ще ви подкрепям.”