Годините 1993 и 1994 са едни от най-мъгливите в историята на българския преход, годините на правителството на Любен Беров. За по-младите, които не помнят това време, ще обобщим: правителството на Беров остана известно с това, че всички се облагодетелстваха от властта, без никой да носи отговорност.
Това са времената на югоембаргото, през които цели влакови композиции с горива влизаха в западната ни съседка. Времето на Г-13 („национално отговорния капитал“) и входно-изходната икономика за източване на държавните активи. Времето на аферата „Акрам“ и източването на държавните банки. След Беров на власт дойде БСП, а по време на мандата на Виденов България за втори път след 1989 г. фалира.
2016 г. изглежда много далеч от 1994 г. (не само във футболен смисъл). Но опитите да се състави правителство в рамките на сегашния парламент много напомнят на опити да се състави правителство тип „Беров 2“.
Залогът изглежда е главно икономически, разбирай корупционен – довършване на множество обществени поръчки, довършване на придобиването на по-големите активи на КТБ, подкрепяно досега от Делян Пеевски и Бойко Борисов, нов цикъл от програмата за саниране за 1 млрд. лв, която помага на структурите на ГЕРБ по места.
Задачата изглежда сложна, но не и невъзможна. Зад дима на изкуствено предизвиканата криза с бежанците се търси още от същото – политическа наглост, брандирана като висш патриотизъм. Нужда от „стабилност“ и хора, които берат плодовете на страха.
Патриотичният фронт веднага излезе напред, за да се представи като възможен мост, по който да мине тази сделка. Засега поне тя бе отхвърлена. Но особеното усърдие, с което тя беше предложена, означава, че опитите едва ли ще спрат дотук.
