Тогава Лосев току-що се е върнал от заточение в трудов лагер, където работи по изграждането на Беломорско-Балтийския канал. В същото време той е преживял още една катастрофа в своя живот: върху дома му в Москва пада фашистка бомба. Изгаря архивът му, унищожен е преводът на Енеадите на Плотин и още много дългогодишни трудове. Сякаш за пореден път животът му е белязан от трагичните зигзаги на историята.
Освен всичко в незавършената си повест Лосев произнася своята вдъхновяваща панегирика за Родината, в чиято съдба според мислителя надделява съпричастността на живота в неговото трансперсонално значение.
„Всички ние познаваме трънливия път на своята страна – казва героят на Лосев, – познаваме изтощителните години на борба, недоимък, страдания. Но за сина на моята Родина всичко това е свое, неотменно, свое, родно…“
Повестта на Лосев е концентриран израз на цялата му философия, от която той никога не се отрича: основният грях на човешката история е индивидуализмът, противопоставянето на индивида на рода, борбата с трансперсоналното начало в историята.
В навечерието на столетието от февруарските и октомврийските събития през 1917 г. президентът на Русия бе длъжен да намери онези думи, с които да изрази своето отношение към руската революция, към това, което се е случило със страната, когато буржоазният елит в съюз с градския плебс е сменил историческата власт в Русия, за да стане жертва на грандиозния исторически експеримент със създаването на безкласово общество. Експеримент, оказал се, в края на краищата, неуспешен.
Президентът, както и всички ние, прекрасно разбира, че нашето общество, което е ценностно интегрирано поради проблемите на настоящето, е непоправимо разединено в отношението си към миналото.
Дори в редиците на твърдите привърженици на анексирането на Крим през 2014 г. липсва съгласие относно случилото се преди сто години. Някои виждат в Николай II светец и мъченик, други – виновник за всички руски беди. Едни смятат, че мястото на Ленин не е на Червения площад, за други мавзолеят му има сакрален смисъл.
В тази ситуация президентът нямаше как да цитира любимия си Иван Илин, тъй като сред всички мислители от руската емиграция този философ е заемал най-твърди белогвардейски позиции и неговото отношение към съветската власт винаги е било крайно враждебно. Не можеше да цитира и „руската идея“ на Николай Бердяев – твърде просъветски, твърде „розов“ мислител, надяващ се на вътрешно прераждане на болшевизма и категорично осъждащ всички теории за връзка между установяването на съветската власт с помощта на външна интервенция.
В крайна сметка изборът на Путин падна върху един философ, останал в Русия, преживял болшевизма, изпитал всички тежести на миналия режим – но едновременно с това неотказал се от страната и народа си. Един човек, за когото съпричастността към общото като ценност винаги е била по-важна от личната свобода. За когото думата „род“ винаги е означавала повече от думата „индивид“.
Този антииндивидуалистичен елемент, разбира се, е много отчетливо разпознаваем в руската религиозна философия. През 1898 година в своя статия за Огюст Конт Владимир Соловьов развива тезата, че човекът е много по-незначим, по-нищожен от човечеството като всеобхватно цяло. Лев Карсавин пък казва, че човекът е длъжен да умре символично, разтваряйки се в „симфоничната личност“ на своя народ.
Основната идея във философията на Лосев е тази за онтологичната малоценност на индивидуализма, срещу всяко противопоставяне на отделната личност на цялото, за всяко възвисяване на човека над рода.
След отец Павел Флоренски Лосев първи възхвалява Средновековието и осъжда Ренесанса. Осъжда онова светоусещане, което, както смята той, в крайна сметка обрича Русия на „трънливия път“ на революцията. През 1978 година, когато в Москва излиза от печат Лосевата „Естетика на възраждането“, издателство „Наука“ пуска „Италианските хуманисти“ на Леонид Баткин, мислител и политически деец, починал два дни преди последното послание на Путин към Федералното събрание.
Ако Лосев пише за „титанизма на Възраждането“ като предпоставка за моралната катастрофа на XVI век, както и за онази идеология, която е направила възможно не само меценатството на Медичите, но и на всички престъпления на Борджиите, то Баткин доказва, че италианските хуманисти са първите свободни европейски интелектуалци; че именно от тях започва летоброенето на прогресивната история на съвременния Запад.
Това, което за Лосев е със знак „минус“, за Баткин без никакво съмнение заслужава „плюс“.
Задочният спор между Лосев и Баткин с пълна сила пронизва цялата сложна история на съветската интелигенция. При това всички най-известни културни дейци от постсъветското време са обект на полемики и от двете страни.
Как да се оценява „Доктор Живаго“: като апологетика на интелектуалеца отцепник, който не желае да участва в боричканията между „белите“ и „червените“ орди, или като апологетика на пушкинския „Онегин“, която предполага единствено права за личното щастие на Евгений; а може би като пророчество за бъдещото възкръсване на Русия, в което руският интелектуалец би могъл да изкупи греха за революционното си отстъпничество?
Как да разбираме „Андрей Рубльов“ на Тарковски – като призив към възсъединение с народа или като утвърждаване на жестокия антагонизъм между интелектуалеца и звероподобната маса? В този спор Лосев е отчетливо консервативен, изискващ единство и съпричастност в противопоставянето на правото на личностна независимост.
Любопитното е, че в социално-икономически план посланието на президента за 2016 година утвърждава приоритета на частното и личното. Това послание е в защита на личното пространство и поощряване на частната инициатива – като Владимир Путин недвусмислено застава зад гледната точка на Лосев.
Разбира се, като цяло Лосевото разделение е твърде фундаментално: интелектуалната класа на Русия днес се състои от два сегмента – тези, за които личното благо и това на Родината са едно цяло, и онези, които са в състояние да получат лично щастие в загиващото Отечество. На такива, които не могат да не изпитват болка, когато Отечеството им страда, и на други – които са готови да пируват по време на чума.
Това разделение помежду ни се случи през 1991 година. Тогава за едни от нас настъпи епохата на новите възможности, на новите културни хоризонти, на бързото и лесно забогатяване, а за други – дългата нощ на продължителното цивилизационно опустошение.
След 1991 година всички ние, като в сага на Сергей Лукяненко, се разделихме на две раси – на тези, които торят енергията на „общото дело“, и онези, които мислят само с категориите на „личното благополучие“ .
Мисията на Путин в някаква степен е била и продължава да бъде в това да ни даде да разберем какви сме, колко по-различни бихме били, ако историята не беше ни разделила. Да осъзнаем, че всички принадлежим към една нация и задачите пред нас са общи – независимо дали словосъчетанието „общо дело“ предизвиква киселини в стомаха при едни, или сърцебиене при други. Някои от нас се хранят от светлата енергия на принадлежността към рода, а други – от тъмната енергия на култивирането на своите личностни различия.
Само че това проникващо в социалния ни живот и съществуващите конфликти име на Лосев е именно нашето име, то е водата именно в нашата – условно казано – консервативна мелница.
Тоест това е начин на мислене, според който индивидът, отделящ себе си от цялото, се превръща или в ницшеански злодей, или в дребно човече. И само този, който повярва, че чрез неговите уста говори цялото, говори нещо много по-голямо от самия него, единствено той е способен да възстанови прекъснатата връзка на времето.
Алексей Лосев вероятно е последният немарксистки мислител в страната на победилия марксизъм, каторжник от ГУЛАГ, монах в света и скромен труженик на науката, чието име ще бъде произнасяно от главата на неговата страна в навечерието на столетието от революцията, превърнала го в емигрант в собствената му Родина, почти в част от лагерния прах.
Въпреки това се случи именно това, което предизвиква не само присмеха на историята, но и нейната дълбока Мъдрост, чието рицарско смирение винаги е носил този човек, споделил руската история и целия й „трънлив път“.
