В продължение на десетилетия Фидел Кастро беше считан от мнозина за нещо като вестител на новия световен ред, в който хората няма да са подвластни нито на Америка, нито на капитализма. Истината обаче е, че той предизвика истинска икономическа катастрофа в Куба.
Не, не са виновни САЩ, нито блокадата или ембаргото. Не търсете вина във външните фактори, за да си обясните какво се случи в Куба. Катастрофата се дължеше на идиотската икономическа политика, на социализма, който доведе до това почти нулев икономически растеж в продължение на 55-годишното управление на Кастро. Единствените проблясъци на напредък се случваха само тогава, когато някои от най-строгите му закони се разхлабваха.
Проява на възпитание, човещина и уважение към традициите е да се въздържаме от критика към мъртвите непосредствено след кончината им.
Но когато оставиш 11 милиона души много по-бедни, отколкото би трябвало да бъдат, в името на една фалирала идеология – това не е “подвиг”, който заслужава да се пишат похвални слова като за светец.
Ето как беше поднесена новината за кончината на Кастро:
“Бившият кубински лидер Фидел Кастро почина на 90-годишна възраст, съобщават кубинските държавни медии. Кастро, който взе властта след Кубинската революция през 1959 г., ръководи страната си близо 50 години”
Вярно, физическата слабост поради преклонната му възраст го принуди да отстъпи част от властта в последното десетилетие:
“Фидел Кастро управлява Куба като еднопартийна държава почти 50 години, преди брат му Раул да поеме властта през 2008. Поддръжниците му казват, че той е върнал Куба на народа. Той обаче е критикуван и заради потискането на опозицията”
През следващите дни ще попадаме често на подобни твърдения:
“Кастро преобрази Куба от място за забавления на богатите американци в символ на съпротива срещу Вашингтон. Докато той държеше властта в Куба, успя да “надвие” деветима действащи американски президенти. Той отблъсна организирана от ЦРУ инвазия в Залива на прасетата през 1961 г. и оцеля след безброй опити за убийство”
Проблемът е, че икономическата му политика, въплъщаваща социалистическите принципи, не постигна основната цел, която всяка икономическа политика би трябвало да постигне: да направи хората по-богати.
Смъртта на Кастро ще отприщи вълна от коментари като този тук:
“Днес светът загуби култовия революционен лидер Фидел Кастро, който освободи народа си от всички остатъци от империализма” (Имран Хан)
Ще се повтаря до втръсване, че “най-голямото наследство, което Фидел остави след себе си, е безплатното здравеопазване и образование, благодарение на които Куба е в челните места на класациите за човешко развитие в региона” (по The Guardian).
Интересното е, че огромна част от държавите по света разполагат както с безплатно здравеопазване, така и с добро образование, без да се налага да избиват политическата опозиция или да се опитват да налагат социализъм насила.
Неслучайно The Guardian отбелязва още в следващото изречение:
“Но Кастро е отговорен и за грешките на централното планиране и за затягането на административния контрол, който наред с ембаргото на САЩ задуши икономиката, постави мнозинството от кубинците в ситуация, в която не могат да се изхранват, поради което се стремят отчаяно към по-добър стандарт на живот”.
Именно това задушаване на икономиката е огромната катастрофа, оставаща след Фидел.
За да придобием представа колко лошо е било положението там, би трябвало да изпозваме данните на Ангъс Медисън. Тези данни са в международни долари, така че вече е направена корекцията за ценови разлики на географски принцип. Предварително са извършени и корекции за ценовите разлики и инфлацията;
През 1959 г., когато Кастро взема властта, БВП на глава от населението в Куба е около $2067 годишно. Това е близо 2/3 от средното ниво за Латинска Америка като цяло, 2/3 от стойностите в страна като Пуерто Рико ($3239), и приблизително идентична стойност в сравнение с Еквадор ($1975), Ямайка ($2541), Панама ($2322).
Въпреки че Куба е наричана “мястото за забавления на богатите американци”, по стандартите за времето си тя се държи относително добре икономически.
40 години по-късно, през 1999 г., няма почти никакъв напредък. БВП на глава от населението в Куба е в размер на $2307, докато в Еквадор има относителен ръст до $3809, Ямайка до $3670, Панама до $5618.
Същият показател в Пуерто Рико достига до $13 738.
Разбира се, брутният вътрешен продукт не е абсолютен мерител на всичко, но все пак е много важен фактор. По него може да се прецени каква е покупателната способност на населението в усреднени стойности.
Не, не смятаме, че Еквадор, Ямайка, Панама и Пуерто Рико се управляват особено добре през последните десетилетия на XX век, но поне правителствата им не са полагали умишлени усилия да поддържат бедността сред населението, както го е правила Куба.
И точно това е огромната икономическа катастрофа, гигантската грешка. Този научен социализъм от съветски тип прокламира една ключова постановка – или поне го правеше, преди хората да престанат да вярват на властите за каквото и да било. Тази теза е, че чрез планиране на икономиката, чрез премахване на експлоатацията на капитализма и хаоса на пазарите, социализмът ще направи хората богати.
Точно заради това се случи най-големият контролиран икономически експеримент в света, и именно той доказа, че социализмът се проваля.
Ако наистина държим да си затваряме очите за някои факти, можем да твърдим, че през 1959 г. никой не е предполагал, че ще се стигне до този печален извод.
Но дори да е така – към 1989 г. вече всички бяха наясно със ситуацията. Ето защо кубинската система наистина заслужава безпощадна критика. Както я заслужава и Фидел Кастро, който наложи въпросната система.
През 1991 г. Албания беше по-бедна от Куба (с БВП от $1836 на глава от населението, в сравнение с $2590), но с простия преход към пазарна икономическа система, колкото и хаотична да е тя, стандартът на живот се увеличи почти тройно само за 20 години ($5375 през 2010 г).
Резултатът от този контролиран икономически експеримент е, че имаме относително тесен спектър от социално-политически системи, които наистина работят. Под “работят” се има предвид, че увеличават стандарта на живот на средностатистическия човек.
И този спектър от държави варира от почти либертарианския свободен пазар на Хонконг до изобилстващия от данъци и преразпределение свободен пазар на шведската социалдемокрация.
Няма не-пазарни системи, които да работят.
Обърнете внимание на показателите за Пуерто Рико. Този карибски остров остава под американска доминация, в див капитализъм и насред хаоса на пазарите. Той никога не е бил обогатяван от научното планиране на социализма. Стандартът на живот там се е увеличил четири пъти, докато този в Куба е останал в застой за пет десетилетия. А кубинската система оправдава съществуването си именно с тезата, че е освободила Куба от американската хегемония.
Затова Фидел Кастро не заслужава прошка.
