Къщата на Якоб ван Бейлен, или Яп, както го наричат познатите, е една от най-живописните в Търново. Намира се срещу дома-музей на Петко Славейков, но е пет пъти по-голяма, а цветното й наметало от бръшлян и лоза неизбежно приковава погледа на всички минувачи. Строена е в края на XIX век и има статут на паметник на културата. “Много ми харесва формата й – няма нито един прав ъгъл. Майсторите го мразят това, но на мен ми харесва”, разказва роденият в Холандия Яп на доста приличен български. Той е на 71 години и по думите му 52 от тях е свързан с България.
Яп не е обичайният “експат” с безгрижен живот и холандска пенсия, който е купил и освежил стара къща: освен че е силно интегриран – говори езика, чете новини на български, регистриран е като местен жител и гласоподавател, той е и социално ангажиран с проблемите на Велико Търново и България. До степен, че решава да се включи в политиката. Тази година Яп се явява за втори път на местните избори като кандидат за общински съветник от листата на “Демократична България” (резултатът от гласуването излезе след интервюто и Яп не беше избран – бел. авт.). Преди да стигне до този момент, Яп е познат като активен общественик и се появява в медиите най-вече заради любовта си към българския фолклор и традиции и опитите си да ги популяризира в Западна Европа. Над 10 години той води групи с чуждестранни туристи в България, за да ги запознае с природата и традициите ни, подпомага местните общности – най-вече в Котел (където се установява за пръв път при преместването си в България през 2007 г.) и в Търново и региона; работи като хореограф и продуцент на народна музика, а през 1999 г. основава хор Chubrica в Нидерландия. През лятото на тази година той организира уникална изложба във Велико Търново на 230 старинни килима от личната си колекция – най-богатата в България. Най-старите са на 200 години и са от Чипровци и Котел.
България вместо Индия
“Познавам България от 52 години. През 1967 г. бях тук за пръв път на път за Индия (защото тогава беше модерно). Аз бях единственият, решил да включи България в маршрута си”, казва Яп. Придвижването му не е било лесно: стопаджия без пари по българските пътища, по които рядко се срещат коли. “Имаше трабанти и москвичи, но пълни до тавана, нямаше как да ме качат. На камионите им беше забранено да качват стопаджии, вървях по 20 – 30 км. Но когато пътуваш бавно, имаш време да се срещаш и да говориш с хората. Имах много хубави срещи и трябва да отбележа, че милицията ми помагаше: да си купя хляб и мляко, да си хвана стоп. Запитах се: защо да ходя в Индия, тук ми харесва”, разказва Яп. Той си спомня, че останал месец, на следващата година се върнал, на следващата пак.
През 1975 г. се сприятелява със семейство танцьори на народни танци от Бургас, с които все още са приятели. “По-късно разбрах, че те са поели риск, като са ме канили в къщата си, защото съм от Запад. Поканих ги в Холандия и те успяха да дойдат – и двамата едновременно, макар че беше много трудно. В края на режима – през 1985-1986 г., реших, че повече няма да идвам тук, че не ми харесва вече. На ход беше “възродителният” процес. С моите приятели говорихме много по темата. Тук и на Запад се появяваше различна информация, спорихме. Имах проблеми с милицията и с приятелите ми и реших, че ще замина за Португалия”, продължава разказа Яп. Но съдбата отново го среща с България – около 10 години по-късно той се връща по молба на екип от Холандия, който снима филм у нас и се нуждае от “човек с опит”. “Реших да купя къща на Черноморието и да я ползвам, след като се пенсионирам”, казва Яп. Той обаче успява да се пенсионира рано и вместо да се изживява като холандски пенсионер на морето, решава да купи две къщи в Котел и да развива собствена туристическа дейност. Яп измисля 4 програми за културен и природен туризъм: етническа седмица, седмица “на паша с овцете в планината”, екопътеки и програма с уроци по народно пеене и народни танци.
“Останах 4-5 години в Котел. Много ми харесваше, особено през лятото, но през зимата беше изключително тежко”, спомня си Яп. От една страна, снегът отцепвал изцяло Котел и ставало трудно да се придвижваш и пазаруваш, от друга страна, немотията в малкото населено място ставала още по-непоносима през зимата. “Котел е много беден град, хората живеят с това, което природата им даде. Но през зимата не е лесно. Помагах с каквото мога, но започнах да се тормозя и реших да се преместя в по-голям град. Избрах Велико Търново преди точно пет години”, казва Яп.
