5 ноември 2001 г. Денят, който президентът Петър Стоянов няма да забрави никога. Mоментът, в който изборите бяха преобърнати за около една минута телевизионно време в ефира на бТВ.
Само седмица преди президентските избори, един телевизионен “цирк” преподрежда пластовете по такъв начин, че лидерът в класирането се оказва губещ. Липсващият играч става неочакван победител. 15 години по-късно, някогашните решаващи фактори отдавна вече нямат думата. За сметка на това – фигурите от миманса заемат стратегически позиции във властта.
Историята на прословутия президентски дебат от 2001 г. може да се опише много просто като история за предателство и провокация. От днешна гледна точка – кампанията на Стоянов изглежда като тотално обречен опит, изначално миниран от “своите”. Катастрофата от 5 ноември е само видимата проява на тази обреченост.
Преди всичко този дебат трябва да влезе в учебниците като пример за щетите, които нанася включването на ченгетата в политиката.
Той е и едно от обясненията защо през последните 15 години лидерите на най-големите политически сили избягват преките медийни сблъсъци с цената на всичко.
Как се случи всичко?
За да стигнем до ключовия 5 ноември, се налага да си припомним как изглежа политическият пейзаж в онзи момент.
Годината е 2001, България все още не е член нито на НАТО, нито на Европейския съюз. Само преди 4 години страната е преживяла финансова криза, срив на банковата система, хиперинфлация и такива улични протести, на чийто фон акцията с Белия автобус изглежда като лека туристическа разходка.
За пръв път в новата си история България е успяла да удържи легитимно правителство с пълен мандат – кабинетът на Иван Костов, подкрепян от коалицията ОДС. Успешното приключване на мандата обаче е пирова победа.
На 17 юни 2001 г. се провеждат парламентарни избори, на които току-що създаденото НДСВ на Симеон Сакскобургготски получава близо 2 млн. гласа или 42.7% от доверието на избирателите.
На този фон ОДС на Костов взема 830 000 бюлетини (18,1%), които му отреждат второ място в парламента. По ирония – почти същият е резултатът на БСП, въпреки че от последния им политически фалит са минали едва четири години. Последният от класиралите се играчи в парламента – ДПС – държи козовете в играта.
Формира се коалиционно правителство на НДСВ и ДПС, в което участват и министри, членуващи в социалистическата партия (бившите кметове на Благоевград и Русе Костадин Паскалев и Димитър Калчев).
Изолацията на СДС от властта щеше да е почти абсолютна – ако не беше едно изключение.
Петър Стоянов продължава да държи президентството, но 5-годишният му мандат изтича само след няколко месеца.
Ако в първо действие на стената се появи пушка…
Сривът в СДС е започнал поне две години по-рано – през 1999 г., след изненадващо слабото представяне на местните избори.
Костов решава да преформатира не само кабинета си, но и ръководството на партията. За целта възлага на контраразузнавателната Национална служба “Сигурност” (предшественик на ДАНС) и НС “Борба с организираната престъпност” да изготвят доклад за корупционните практики по високите етажи на властта. Ръководителите на двете служби – ген. Атанас Атанасов и ген. Кирил Радев – са инструктирани да не информират вътрешния министър Богомил Бонев за работата си по разработката.
Всъщност Бонев се оказва едно от главните действащи лица в Доклад 226 (носи името си от броя на “разобличените” корумпирани функционери).
В него се описва схема на престъпна групировка под контрола на руснака Майкъл Чорни, която не просто се ползва с протекциите на висши политици и служители на държавната администрация, но и държи службите за сигурност чрез вътрешния министър на Костов.
“Посредством предвидените в закона правомощия на МВР за прилагане на репресивни действия министърът на вътрешните работи налага контрол и упражнява влияние в няколко основни области на икономиката, свързани с големи печалби и бързо обращение на вложените средства, а именно: телекомуникации и мултимедии; производство и търговия на акцизни и лицензирани стоки (цигари, алкохол, кафе, CD), търговия с оръжие и специална продукция, хазарт и развлекателен бизнес. Тъй като съществува пряка зависимост, към тази област трябва да се причислят и интересите на туризма”, се казва в онзи доклад.
Нито през 1999 г., нито през следващите години прокуратурата не е потърсила наказателна отговорност на Бонев за тези твърдения. Вместо това Бонев се опита да осъди ген. Атанасов за уронване на престижа – без резултат. В крайна сметка, съмненията за нерегламентирани връзки между ръководителя на МВР и руската групировка, описани в документа на НСС, останаха да висят без отговор.
Малко по-късно Костов прави опит за “безболезнена” изолация на онези лица от ръководството на СДС, които той публично обвинява за “демонстративния господарски манталитет, необяснимия скок в семейния и жизнен стандарт, изкористяването на властта и ориенталската партизанщина”, но все пак не назовава поименно.
Сред “анонимните” засегнати от атаката на Костов е дългогодишният главен секретар на СДС и бъдещ “сив кардинал” на ДПС Христо Бисеров, който по това време владее целия партиен апарат. Вместо Националния Изпълнителен Съвет да се изчисти от обичайните заподозрени, те запазват местата си, при това – вкарват подкрепление (като Йордан Цонев, например).
Макар че прословутият Доклад 226 не произведе нито една осъдителна присъда, той заживя свой собствен живот – до онзи превратен 5 ноември 2001 г., когато взриви скандала на първия президентски дебат.
“Иване, кажи им, те ще те разберат”
Набеденият за покровител на мафията Богомил Бонев решава да отговори на удара с удар – през април 2000 г. започва остра кампания срещу Костов, когото обвинява директно в прикриване на корупционни схеми и настоява името му да бъде изчистено.
Вместо премиера, се намесва вторият “читател” на Доклад 226 – президентът Петър Стоянов.
Но вместо да го защити от критиките на Бонев – той обвинява Костов в това, че е на път да пропилее не само своя авторитет, но и този на СДС, защото не разкрива реалните причини за уволненията на 10-те министри.
“Министър-председателят не назова нещата с истинските им имена и сгреши. Бонев каза това, което трябваше да стори Костов преди 6 месеца. Иване, кажи им, те ще те разберат”, призовава Стоянов пред микрофоните на всички медии.
Само няколко месеца преди предстоящите парламентарни и президентски избори, конфликтът в СДС се превръща в интрига между “Дондуков” 1 и 2. Раздорът няма как да бъде спрян.
През септември 2000 г. Петър Стоянов заявява, че обмисля да се кандидатира за втори президентски мандат, но този път не като партийна номинация на СДС, а като независим кандидат с подкрепата на “Раковски” 134.
“Бил съм президент на всички българи и искам да остана такъв. Една партия може да се идентифицира със своето ръководство и това обикновено става след успешни избори. Но преди избора, СДС трябва да се идентифицира преди всичко със своите избиратели”, пише той в статия пред в. “Демокрация”, в която отново обвинява партията си в занимание с “компроматни войни и политически разправии”.
Шамарът за СДС е оглушителен – точно когато кабинетът се мъчи да запуши пробойните по всички фронтове, включително и вътрешнопартийните, откъм президентството се отваря цяла бездна.
В съзнанието на тъмносините симпатизанти Петър Стоянов се превръща в неблагодарник и предател, който веднъж използва ресурсите на партията, за да влезе в президентството , но сега не се поколеба да се откачи от нея, когато изведнъж тя се превърна в тежест за личната му кариера. При това – до онзи ден се кълнеше, че е горд “седесар”.
Десет дни преди парламентарните избори на 17 юни 2001 г. Стоянов обявява официално, че ще се кандидатира като независим. А само няколко часа, след като СДС губи с почти тройна разлика от Царското НДСВ, президентът нанася последния си удар.
“Нашият президент”, зад когото не стои никой
18 юни 2001 г. Петър Стоянов решава да направи обръщение към нацията по повод изборите за 39-то Народно събрание. Това е денят, в който разказва прословутата притча за “разбитите авари”, победени от хан Крум през 805 г. Вместо да ги унищожи до крак, “мъдрият хан предпочел да чуе горчивите истини на победените”, след което ги включил в своята армия.
“Историята оттук насетне е ясна – тогава започва периодът на най-големия възход на българската държава”, заключава Петър Стоянов, докато СДС още не може да се осъзнае какво се случва.
Метафората е ясна: Симеон II е в ролята на мъдрия владетел, Костов – в ролята на аварския първенец, довел държавата си до упадък заради изолационизма си, а единствената му разумна маневра би било пълно подчинение.
Причината за притчата, разбира се, е предизборна тактика: Стоянов е безспорен фаворит за втори мандат, но му трябва партийна подкрепа, за да си гарантира победата. Надеждата му вече не е в СДС, а в Симеон Сакскобургготски.
В онази реч присъства още едно признание за играч, който успява да натрупа мощна подкрепа чрез агресивна кампания срещу “разбитите авари” – коалицията ВМРО-Гергьовден на Красимир Каракачанов, Любен Дилов-син и Петър Курумбашев – идеолозите на “Ку-ку” и “Хъшове” на Слави Трифонов, които от две години водят “война” с Иван Костов.
С 3,63% протестната коалиция остава на крачка от парламентарното представителство. В замяна обаче получават друг излаз към властта.
Петър Стоянов кани Каракачанов, Дилов и Курумбашев в предизборния си щаб, ръководен от Иван Станчов. Дилов е със статут на зам.-председател на кампанията – наред с бившия външен министър на Костов Надежда Михайлова. Бъдещият депутат от БСП Курумбашев играе ролята на медиен съветник – наред с Нери Терзиева, която цели 5 години е била “гласът на президента”.
Едва месец преди изборите, през октомври 2001 г., когато Стоянов се регистрира в ЦИК, той получава и официално потвърждение за подкрепата на Симеон Сакскобургготски.
Подкрепата обаче идва след 3-часово заседание в парламентарната група на НДСВ, след което се оказва, че царските депутати съвсем не са съгласни да агитират в полза на синия президент, докато едновременно с това “громят” СДС от парламентарната трибуна. Под натиска от страна на коалиционния партньор ДПС депутатите настояват движението да играе самостоятелно на изборите.
Самият Сакскобургготски дебело подчертава, че прави “лична саможертва” в името на общия интерес, заставайки зад президента Стоянов.
Само няколко месеца по-рано бившият цар е смятан за най-сериозната заплаха за втория президентски мандат на СДС, но е отстранен “служебно” от играта с решение на Конституционния съд (поради неприсъствие в страната през последните 5 години).
“Нашият президент”, какъвто е слоганът на кампанията на Петър Стоянов, се оказва ничий – мостовете със собствената му партия са почти изгорени, връзките му с новата власт са твърде колебливи, в щаба му има повече чужди играчи, отколкото доверени лица, а срещу него стои не само опозицията на БСП, а и Ахмед Доган, решен да си разиграе картите докрай.
“Побеждаващите воини първо печелят и след това отиват на война”
На президентските избори се явяват само шест кандидатски двойки.
Председателят на БСП Георги Първанов решава да се включи в тандем с ген. Ангел Марин, навремето дисциплинарно уволнен от Стоянов, автор на репликата “Команда бегом към НАТО е противопоказна за България”. Впрочем, на парламентарните избори през юни 2001 г. Ангел Марин е водач на листата на ДПС в МИР-Стара Загора.
Два дни след регистрацията на Петър Стоянов, Богомил Бонев също обявява, че ще се кандидатира за президент. Името му се спряга за потенциална номинация на НДСВ месеци преди началото на кампанията. В крайна сметка, Бонев се включва в надпреварата през Гражданската партия за България (на журналиста Асен Сираков), като избира за кандидат-вицепрезидент земеделеца Атанас Железчев.
Младият Яне Янев – по това време активист на БЗНС – е назначен за председател на предизборния щаб на Богомил Бонев.
След известно колебание дали да не даде официална подкрепа на Бонев, ДПС все пак решава да агитира за алтернативен кандидат-президент – Ренета Инджова.
“Много е важно да тълкувате правилно нашите послания. Аз няколко пъти подчертах, че страната има нужда от нов президент. Направете си сами извода”, казва Ахмед Доган на въпрос кого би подкрепил на евентуален балотаж.
Пейзажът се допълва от кандидатурите на Жорж Ганчев и бившия председател на СДС Петър Берон.
Всички социолози отчитат сериозна преднина на Петър Стоянов заради високия му личен / институционален рейтинг и обещаната подкрепа от НДСВ. Очаква се сравнително висока избирателна активност – над 55%, което означава, че с малко повече усилие Стоянов може да спечели изборите още на първи тур.
Дебатът, който не се случи
От комфорта си на лидер в класирането и заради недоглеждане в медийния закон, което дава двойно повече време за изява на Георги Първанов като единствен кандидат на парламентарна партия, Петър Стоянов отказва да участва във всички предварително договорени ТВ дебати в БНТ.
Отказва и всички покани на Богомил Бонев да излезе лице в лице срещу него – Стоянов упорито избягва да го легитимира като сериозен конкурент, доколкото с него делят общ електорат. За сметка на това активно призовава Георги Първанов да се престраши и да участва в пряк дебат срещу президента, но в частна медия.
Получават се конфузни ситуации, в които Стоянов се оказва единственият събеседник на два “диспута” по Дарик и Канал 3, на които Първанов не се явява заради “срещи с електората”.
Вместо това председателят на БСП кани президента на “неутрален терен, например НДК” (по същия сценарий течеше задочния спор на Цецка Цачева и Румен Радев преди седмици).
И докато Стоянов се надбягва с Първанов по студиата, на втора линия Богомил Бонев води ожесточена офанзива срещу действащия президент. Критиките му варират от злоупотреба с президентските задължения по време на кампанията, до обвинения в намеса в съдебната система и т.н.
Стратегията му се оказва печеливша – за три седмици потенциалните му избиратели се увеличават двойно в сравнение с началната фаза на кампанията, като дори успява да се изравни с Първанов по обществено одобрение (около 15-19%).
Междувременно, рейтингът на Стоянов започва да се топи – не само заради агресивната кампания, но и заради резкия срив на доверието в кабинета “Сакскобургготски” през първите сто дни от управлението му.
Няколко дни преди изборите Бонев минава в най-острата фаза на акцията си – заявява, че Петър Стоянов е получил 1,5 млн. лева от Майкъл Чорни за организацията на събора в Рожен през 2000 г., както и че руснакът му е съдействал за организирането на президентска среща с Борис Елцин.
Стоянов отрича всяко от твърденията му, като дори не крие изненадата си от натиска на Бонев по руска линия.
“Никога по време на кампанията никъде не съм казвал, че Богомил Бонев е свързан с Майкъл Чорни. Не съм го казвал – не казвам дали е истина или не”, оправдава се Петър Стоянов на 3 ноември. Само два дни по-късно ситуацията се променя драстично.
Remember, remember the 5th of November
Пети ноември, понеделник. Остават само няколко дни до ключовия първи тур на президентския вот.
Новосъздадената частна телевизия бТВ се готви за първия си голям политически проект: 2-часов президентски дебат, в който се очаква да се появят всички участници във вота, включително липсващият досега Петър Стоянов. Първият му сблъсък с кандидата на социалистите Георги Първанов се очаква именно в тази вечер.
Прогнозите са, че около 2 милиона зрители ще проследят предаването във вечерния праймтайм, като ще имат възможност да задават собствени въпроси и да оценяват представянето на кандидатите.
Първанов обаче отново предпочита да играе “пас” и избира да замине за срещи с избиратели в Русе и Силистра, вместо да излезе в националния ефир. Ко-водещият на дебата Иво Инджев твърди, че екипът му е очаквал председателя на БСП в студиото до последния момент.
Защо Първанов пропуска точно този дебат при положение, че е участвал в останалите срещи в държавната телевизия – тогава все още никой не може да предположи.
Така или иначе, срещу президента има друг дразнител, който вече изглежда по-сериозна заплаха от Георги Първанов.
Стоянов решава да заложи на самоубийствена стратегия – да смени консенсусния стил с агресия. Да атакува по най-острия начин онзи, който се осмели да го обвини в престъпни обвързаности. Да удари ченгето с активно мероприятие.
И вади прословутия Доклад 226 срещу Богомил Бонев насред дебата по бТВ, като връчва декласифицирано копие на водещия Иво Инджев.
“Хайде, прочетете доклада. бТВ, откакто съществува, според мен не сте получавали копие на такъв доклад. Ето го доклада”, настоява Петър Стоянов и връчва папката в ръцете на единия водещ на дебата Иво Инджев.
“Имам ли право на това?”, пита журналистът.
“Да, да, аз ви го давам. Оставете на мен да нося отговорност. Прочетете го”, отговаря президентът.
Докато Жорж Ганчев репликира, че това било манипулация на вота, водещият изчита няколко пасажа от разработката, при което изговаря от името на Стоянов най-сериозните обвинения срещу бившия вътрешен министър на Костов.
Докладът се превръща в скандала на вечерта, Бонев и Стоянов влизат в двубой по болезнената тема за корупцията в десницата.
“Рискувате най-големият победител от диспута да е Георги Първанов”, предупреждава ко-водещата Светла Петрова. Точно това се случва.
Реакциите след предаването са еднозначни: пълна демобилизация и разочарование от решението на Стоянов да намеси службите за сигурност в предизборната кампания. Бонев губи доверие, но президентът губи изборите.
На първия тур на 11 ноември 2001 г. се явяват само 41,6% от хората с право на глас. Дори премиерът Симеон Сакскобургготски си намира оправдание да не гласува – решава да замине в Будапеща на среща на неформалната организация Тристранна комисия, вместо да активира симпатизантите си за обещаната подкрепа за Стоянов.
За всеобща изненада – действащият държавен глава не просто не печели, а изостава на втора позиция с 34,95%. Първенец в гласуването се оказва не друг, а “липсващият” от скандалния дебат – Георги Първанов. Четири години след края на кабинета “Виденов” БСП получава неочаквана политическа реабилитация.
Резултатът от балотажа е предизвестен. Кампанията продължава под мотото “Всички срещу Стоянов”. Ахмед Доган официално подкрепя двойката Първанов-Марин – помощ, за която ще получава “благодарности” в продължение на десетилетия.
Царят предава за втори път президента, като заявява, че нямал време да иде да гласува чак до село Баня (там се води адресът му по лична карта). Иван Костов отдавна е подал оставка като лидер на СДС и е излязъл от публичното пространство. В крайна сметка, на 18 ноември 2001 г. Георги Първанов печели изборите с малко над 2 милиона гласа (54%).
Това е краят на СДС като единна национална партия на десния електорат.
История без добри герои
Доколко поведението на Стоянов в онази нощ е основната причина за загубата – може да се спори. Но че този дебат съсипа надеждите за втори президентски мандат, е повече от сигурно.
От днешна гледна точка, всеки може да прецени, че Доклад 226 не е единствената, а по-скоро последната грешна стъпка в предизборната му кампания.
Би трябвало щабът му да си е давал ясна сметка, че има само една полезна стратегия за успех на изборите – да се направи опит за сигурна победа от първи тур. Всеки друг сценарий би довел до логичния финал: беззащитна позиция под атака от всички страни.
Кой и защо е посъветвал Стоянов да извади компромата – не е ясно, но със сигурност го е подвел жестоко. Самият той признава лична вина за гафа от дебата, без да я прехвърля на други лица от щаба си. В интервю за Иван Гарелов преди години, той твърди, че не е издържал на безпочвените обвинения в корупция.
“Десният човек винаги реагира на такъв тип обвинения. Мен това ме извади малко от равновесие. Това беше и моята грешка. Сега като се замисля, бил съм твърде емоционален. Ако бях чиста проба политик – в смисъл, опитен, ловък – най-вероятно щях да си спестя това”, казва той.
Стоянов намеква, че малко преди дебата се е “подсетил” за доклада на Атанасов, който е изтекъл през страниците на партийния официоз на БСП в. “Дума”. Това действително се случва, но не през есента на 2001 г., а една година по-рано.
Случайно или не – компроматът изтича от НСС, докато “Дума” все още се издава от фирмата на Димитър Иванов (т.нар. Митьо Гестапото), бивш началник на Шести отдел в идеологическото VI управление на Държавна сигурност.
Тънката ченгеджийска линия сякаш опасва невидимо цялата предизборна кампания. Едва няколко години по-късно ще стане ясно, че Красимир Каракачанов от щаба на Петър Стоянов е посрещнал демокрацията през 1989 г. като секретен служител на Шесто управление на ДС с псевдоним “Иван”.
Чак през 2006 г. ще се разбере, че и Георги Първанов е бил съпричастен към тоталитарните служби за сигурност по македонското направление.
До ден-днешен остават съмненията, че Първанов е бил предупреден от вътрешни хора в щаба на Стоянов за готвения компроматен удар и че отсъствието му от дебата на 5 ноември е добре премислен ход, а не случайно съвпадение в програмата.
Няколко дни след провала на изборите, един от “медийните съветници” на Стоянов – Петър Курумбашев – напуска движение “Гергьовден”. Впоследствие той влезе в СОС като общински съветник от листата на БСП, а от 2009 до 2014 г. изкара два мандата като депутат от Социалистическата партия.
Някогашният колега на Курумбашев в студентското предаване “Ку-ку” и съавтор на прословутата “козлодуйска” серия Нидал Алгафари също участва в кампанията – и то, в щаба на Георги Първанов. Една година след изборите Алгафари беше назначен за изпълнителен директор на БНТ. Впоследствие беше осветен като сътрудник на Шесто управление на ДС, вербуван през 1988 г. като агент “Наско”.
Без да бъдат изяснени обстоятелствата от онзи доклад на НСС, Богомил Бонев сложи край на политическата си кариера и започна да се занимава с хотелиерство и туризъм. През 2009 г. беше назначен за директор на Пловдивския панаир на мястото на кума си и шеф на БСП-Пловдив Георги Гергов. Самият Гергов е един от приближените хора на Първанов.
Атанас Атанасов беше съден за престъпление по служба заради Доклад 226 в подължение на повече от 5 години, но делото приключи с оправдателна присъда във Военния съд. Един от разузнавачите, участвали в писането на доклада – Иван Драшков – беше назначен от Сергей Станишев за зам.-председател на ДАНС през 2008 г. Друг от екипа на НСС, отговорен за доклада, е Цветлин Йовчев – бъдещ шеф на контраразузнаването при Бойко Борисов и вътрешен министър в кабинета “Орешарски”.
Като председател на СДС от 2005 г. Петър Стоянов направи неуспешен опит да съживи остатъците от партията, след като “духът напусна тялото” с отцепването на Иван Костов. Всичко останало е история.
История за предателство и провокация, история без добри герои. Ченгетата започнаха да преразпределят властта без съпротива. А последните станаха първи.
