В най-тежките си дни Лютфи Бин Али изважда затворническата си униформа от Гуантанамо и я облича. Дрехата, която отдавна е изгубила първоначалния си ярък оранжев цвят, му напомня, че някога е живял и по-зле. Помага му да се успокои.
Въпреки това Али се чуди дали настоящата му ситуация не е по-страшна и от онези 13 години, които е прекарал зад решетките на прочутия затвор.
51-годишният тунизиец живее сам, в изолацията на казашката степ. Животът на свобода се оказва по-сложен от живота в Гуантанамо.
“Поне в Гуантанамо имаше с кого да си говоря. Тук си нямам никого”, казва Бин Али пред репортер на The Guardian. Новият дом на бившия затворник е Семей – прашен град в северен Казахстан, известен в миналото като площадка за ядрени опити за СССР.
Бин Али е арестуван през 2001 г. на границата между Пакистан и Афганистан. Твърди, че е прекарал няколко месеца в тайни обекти на ЦРУ, преди да го прехвърлят в Гуантанамо. Американското разузнаване го обвинява за връзки с известни активисти на Ал-Кайда в Афганистан. Той е заподозрян за член на тунизийска джихадистка клетка.
Бин Али отрича всички обвинения, като твърди, че заминал за Пакистан и Афганистан, за да си намери жена. Преди това е живял в Италия в продължение на десет години, като има криминално минало за дребни престъпления.
Изтекли данни от архива на Гуантанамо разкриват детайли от досието на Бин Али – властите препоръчват той да бъде прехвърлен в друга държава още през юни 2004 г. Преди това да се случи обаче минават повече от 10 години.
След като администрацията на Барак Обама започна да прави опити за затварянето на Гуантанамо, някои от задържаните лица бяха прехвърлени обратно в родните си държави или в трети страни.
Бин Али отказва да се върне в Тунис, защото рискува отново да попадне в затвора, след като веднъж е заклеймен като терорист от американците. Много от бившите затворници – граждани на Йемен, Тунис или Либия, бяха разпределени в трети страни, където бяха включени в програми за реабилитация.
Обикновено финансирането на тези програми се организира от държавата-домакин. Казахстанската програма обаче получава пари от Международния комитет на Червения кръст. Целта на двугодишния проект е да интегрира бившите затворници в казахстанското общество. Действителността няма нищо общо с плановете.
Бин Али страда от тежко сърдечно заболяване, заради което се налага да премине операция по поставяне на изкуствена клапа на сърцето през 1999 г. Неговият адвокат Марк Денбо твърди, че е убедил бившия затворник да приеме трансфера в Казахстан на базата на уверенията от американските власти.
“Те ми обясниха, че Казахстан е мюсюлманска държава, че има отлична система на здравеопазване и че програмата за интеграция ще се погрижи за Бин Али. След две години той трябваше да получи правото да си тръгне. Оказа се, че нищо от това не е вярно”, казва адвокатът.
В края на 2014 г. Бин Али е прехвърлен в Казахстан, заедно с още един тунизиец и трима затворници – граждани на Йемен. Петимата са качени на борда на военен самолет, с вериги на ръцете и краката. Два дни по-късно, след няколко смени на транспортните средства, Бин Али и един от йеменците пристигат в Семей. Градът се намира в близост до границата на Казахстан и Русия.
Останалите трима са изпратени в южния град Къзълорда, на стотици километри разстояние от Семей.
След дългото пътуване Бин Али е настанен във временно жилище навръх Нова година.
“Навън беше минус 30 градуса, а аз още бях с джапанките от Гуантанамо. Нито един чифт от обувките, които ми предложиха, не ми ставаше. Изобщо не очаквах подобно нещо”, разказва той.
Семей, наричан Семипалатинск до 2007 г., е мудно селище с порутени съветски панелки и население около 300 000 души. Намира се на повече от 800 км от най-големия град на Казахстан – Алмати. Градът е известен с това, че се намира в близост до “полигона” – обект, на който съветските военни правят полеви ядрени опити.
Радиационните нива все още са далеч над средните за региона, а доста хора са убедени, че изпитанията са довели до разпространението на всевъзможни здравословни проблеми.
Тук Фьодор Достоевски прекарва 5 години в усамотение. Изолираността и суров климат на града го потапят в депресия.
“Живея в Семипалатинск, което ме отегчава до смърт. Животът ми стана нетърпим”, споделя той в писмо от 1858 г.
Повече от 150 години по-късно Бин Али споделя оценките на писателя за града. Само шепа хора говорят английски език, а единствено имамът в джамията знае малко арабски. 198-сантиметровият Бин Али е най-високият жител на града и не може да си намери нормални дрехи и обувки.
След пристигането си в Семей, затворниците от Гуантанамо разбират, че нямат право да напускат очертанията на града-домакин. Бин Али не може да получи адекватна лекарска помощ за сърдечното си заболяване.
Четири месеца след трансфера в Казахстан един от йеменците в Къзълорда Асим Ал-Халаки се разболява.
“Той се влошаваше с всеки изминал ден, но никой не му вярваше. Беше отслабнал. Не можеше да излиза, трябваше аз да му купувам храна. Не ми разрешиха да остана, за да се грижа за него. Той ставаше все по-нещастен и гневен. Не можеше да върви, не можеше да ходи до тоалетната”, разказва неговият сънародник Адел Хкими, който също е настанен в Къзълорда.
Когато най-накрая става ясно колко е тежко състоянието на Ал-Халаки, го прехвърлят в болница. Той умира на следващия ден.
Бин Али се притеснява, че това ще се случи и с него. Заради влошаващото се заболяване, той претърпява още една сърдечна операция в Астана, столицата на Казахстан. През цялата седмица, в която лежи в болницата, е охраняван от полицията.
“Арестуваха го, пречупиха го и го захвърлиха”: така адвокатът Денбо описва начина, по който американските власти са се отнесли спрямо Бин Али. “Толкова бързаха да изпразнят Гуантанамо, че разхвърляха хората на места в нечовешки условия”, добавя той.
Властите в Казахстан не разбират от какво се оплакват бившите затворници. За тях Бин Али е потенциален опасен терорист, който се ползва от държавна издръжка, достъп до медицински услуги и просторен апартамент, който минава за луксозен по местните стандарти с мебелировката от изкуствена кожа и колони с имитация на малахит.
Жилището на Бин Али обаче не е нищо повече от позлатена клетка. Единственият му документ за самоличност е удостоверение, написано на ръка, в което се казва, че той е “лице, кандидатстващо за бежански статут”.
Изрично му е забранено да излиза извън града, дума не може да става да напусне Казахстан. Когато екипът на The Guardian го посещава в дома му, полицията се явява на вратата след половин час.
“Мисля, че имат добри условия в ежедневния си живот. Проблемът е, че нямат бъдеще тук и този проблем е свързан с ограниченията, наложени от правителството на Казахстан”, казва Йенс-Мартин Мелер от регионалната делегация на Международния комитет на Червения кръст в Централна Азия.
Напълно разбираемо е защо казахстанците са подозрителни. Според доклад, публикуван преди седмица, деветима от бившите затворници от Гуантанамо са се върнали към групировките си за периода след 2009 г.
Липсата на съдебни процеси срещу тях води до това, че местните власти не могат да направят разлика между истинските терористи и арестуваните по погрешка.
Бин Али твърди, че няма нищо вярно в твърденията, че е свързан с Ал-Кайда. Той веднага признава, че е имал проблеми със закона, преди да бъде арестуван, но те са били свързани с дребни престъпления, а не с екстремистки прояви.
Роден през 1965 г. в Тунис, той напуска училище още на 12-годишна възраст и започва да работи като дърводелец. На 20 години емигрира в Италия, посъветван от приятели и близки. През 1998 г. решава да се премести в Пакистан. Твърди, че е мотивиран от парите, а не от Исляма.
“Работил съм с много пакистанци, бях чул, че там може да се прави добър бизнес”, казва той.
Когато пристига в страната, се сблъсква с полицията и решава да избяга в Афганистан. Прекарва само един месец там, като през това време не е имал контакти с терористи и не е притежавал оръжие.
В крайна сметка, осъзнава, че цялото му начинание е безсмислено и решава да се върне обратно в Италия през Пакистан. Арестуван е от местната полиция, веднага щом преминава границата.
Напълно възможно е разказът на Бин Али да е прикритие, но почти нищо в досието му от Гуантанамо не показва да има сериозни доказателства срещу него. Никога досега не е изправян пред съда, за да му бъде търсена наказателна отговорност за каквото и да е престъпление.
В новия си дом в Семей няма почти нито един близък с изключение на Сабри Ал-Кураши, вторият затворник от Гуантанамо. Опитал се е да научи малко руски, но местните хора се боят да разговарят с него.
Когато е в добро настроение, обича да готви – но няма за кого.
“Кулинарията е страстта ми. Мечтая си да сготвя за 10 или 20 души. Иска ми се да отворя малък ресторант тук, би било прекрасно. Менюто ще е от италианската кухня. Сабри можеше да прави десертите, тортите. Но местните власти казаха, че не може да се случи. Не искат да се набиваме на очи”, казва Бин Али.
Засега запълва свободното си време с рисуване. Иска му се да напише и мемоари за времето, прекарано в Гуантанамо, но има проблеми с концентрацията и не може да използва компютър заради влошеното си зрение, съсипано по време на престоя му в затвора.
“Не съм гневен, просто искам да ме оставят на мира. Аз съм на 51 години, сърцето ми е слабо като на пиле, непрекъснато изпитвам болка. Постоянно мисля за семейство, за деца. Но дали някога ще имам възможност да живея нормален живот?”, пита се той.
Понякога си представя как отново облича оранжевата си униформа, залепя устата си с тиксо и излиза на площада, за да обяви гладна стачка, докато не го прехвърлят на друго място.
Решава да не го прави, защото най-вероятно бунтът му ще приключи в затвора в Казахстан, а и едва ли някой ще му обърне внимание.
