“Прокуратурата проверява Стоян Александров за лихварство за периода 2002 – 2016” – тази новина съобщи преди няколко дни говорителят на главния прокурор Румяна Арнаудова.
Поводът – трима души, взимали кредити от бившия финансов министър в правителството на Любен Беров (1992 – 1994 г.), се оплакаха в ефира на bTV, че той извършва лихварска дейност.
Ако видим фактите, можем да предположим и причината тази проверка да бъде назначена точно сега. Едва ли е само появата на тримата граждани по телевизията. Поне от 2008 г. прокуратурата знае, че Стоян Александров дава заеми, а в различните ѝ структури има поне четири преписки за тази му дейност. Защо сега? И дали има нещо общо факта, че Стоян Александров е общински съветник в София от партията на Татяна Дончева “Движение 21”? Бившата червена депутатка наскоро се кандидатира за президент, а движението й е сред острите критици на държавното обвинение.
И ако до този момент лихварството се асоциираше по-скоро с основната дейност на бароните в ромските махали, казусът със Стоян Александров го постави на нова плоскост – всеки ли, който дава заем срещу лихва, всъщност може да попадне под ударите на закона?
Неубедителната съдебна практика, оплетеният наказателен закон и прокуратурата, която не се свени да играе на “тука има – тука няма”, поставят под съмнение настоящата съдебна и прокурорска практика по този престъпен състав от Наказателния кодекс и налагат преосмисляне на въпроса какво точно защитава той.
Кредитодател по занаят
През октомври 2008 г. Бойко Борисов, към онзи момент столичен кмет, подава поредния си сигнал до Софийската градска прокуратура. Поводът – фирма на брата на тогавашния зам.-директор на ДАНС Иван Драшков – Петър, е купила голям терен в София, използвайки фалишифициран подпис на Борисов.
Прокуратурата започва ударно разследване, в рамките на което става ясно, че сделката на Петър Драшков е финансирана със заем, отпуснат от фирма на Стоян Александров, който към момента на отпускането на кредита е председател на надзорния съвет на Търговска банка D. “Парите преведох на Петър Драшков по банков път в Корпоративна банка. Заемът отпуснах за срок от три месеца, като малко преди изтичане на срока Драшков преведе на два транша цялата сума”, казва в разпита му тогава Александров.
Фирмата на Стоян Александров “Стал 2007” е регистрирана в БНБ като финансова институция и няма законов проблем да отпуска кредити. От Имотния регистър се вижда, че извън кредитирането през фирмата си, за последните десет години и като физическо лице Александров е отпуснал над 25 заема, обезпечени с ипотека. И това само в района на Агенцията по вписванията в София.
“Никога не съм крил, че давам заеми. Аз самият не съм имал и един лев заеми. Същото се отнася и за фирмите ми. А това означава, че давам назаем само свои собствени пари, при това с доказан произход и платени данъци”, каза той в интервю за “24 часа”.
Татяна Дончева, която защитава Александров, коментира, че прокуратурата проверява общинския съветник от поне пет години именно по преписки за лихварство. Тя изброява номерата на четири проверки срещу него, всичките прекратени – в Софийската градска и Софийската районна прокуратура, в Специализираната прокуратура, която се занимава с организирана престъпност, и дори в създаденото от Цацаров Специализирано звено “Антикорупция”.
Тезата на Дончева е, че Александров не нарушава закона, тъй като Наказателният кодекс инкриминира извършването на банкова дейност без разрешение. “Отпускането на заеми не е банкова дейност, която включва цял пакет от дейности, като набирането на влогове например.” Всъщност влогонабирането е единствената изключителна банкова дейност, коментира юрист, специализирал в областта на кредитните институции.
В същото време съдебната практика, която далеч не е консистентна, по-скоро показва, че ако бъде предаден на съд, съществува голяма вероятност Александров да бъде осъден за лихварство.
Практиката на съда
Отпускането на заеми срещу лихва съществува още в древен Рим, а днес е съвсем обичайно облигационно отношение. Кога обаче тази дейност става престъпление? В практиката на Върховния касационен съд има немалко потвърдени присъди, в които се приема, че системното даване на заеми срещу лихва от частно лице е престъпление по смисъла на чл. 252 от Наказателния кодекс, който предвижда затвор от три до пет години и конфискация до половината от имуществото за всеки, “който без съответно разрешение извършва по занятие банкови, застрахователни или други финансови сделки, както и платежни услуги, за които се изисква такова разрешение”.
Съдилищата приемат, че една дейност се извършва по занятие, когато е осъществявана системно (повече от три пъти) и едновременно с това служи като източник на основни или допълнителни доходи за извършителя.
Тази съдебна практика е обект на много критики от уважавани практикуващи юристи. Колко трябва да са точно раздадените кредити, за да е налице престъпление?
Според публикация в “Адвокатски преглед” на Васил Петров, днес доктор по административен процес и съдия в гражданското отделение на Софийския районен съд, за престъпно лихварство по занятие може да се говори едва след 30 сделки. Най-съществен е аргументът, че когато дейността по кредитирането е финансирана със собствени средства на заемодателя (както Стоян Александров се опита да подчертае преди седмица), а не с пари, събрани от влогонабиране, това по съществото си не е банкова дейност и не подлежи на разрешителен режим. Ако фирма раздава системно кредити, тя трябва да се регистрира в БНБ. Ако не го направи, ще извърши административно нарушение, което се наказва с глоба. Физическо лице няма как да се регистрира като небанкова институция. По тази причина, когато един гражданин се занимава с раздаване на кредити по занятие, той по дефиниция извършва нарушение, но дали това е престъпление?
“При всички случаи кредитиране, извършено от физическо лице, представлява нарушение на закона, но престъпление по чл. 252 от НК може да има само ако кредитирането е със средства, събрани от влогонабиране. Само тогава кредитирането представлява банкова дейност, която е подчинена на разрешителен, а не на регистрационен режим. В останалите случаи, когато кредитирането е извършено със собствени средства, то не е престъпление, а административно нарушение по Закона за кредитните институции” – това е тезата на проф. Пламен Панайотов, преподавател по наказателно право, ръководител на катедрата по наказателно право в Софийския университет.
Според него ключово значение в случая има обстоятелството, че действащият ЗКИ предвижда два режима на кредитиране – разрешителен и регистрационен. Разрешителен е режимът за кредитиране като банкова дейност със средства от влогонабиране. Но кредитиране може да се извършва и при регистрационен режим от небанкова финансова институция, при което средствата не са набрани от влогове. Престъпление може да е налице само когато системно се извършва по занятие финансова дейност (банкови сделки, застрахователни и други), за която се иска разрешителен (лицензионен) режим, а не регистрационен.
Масово съдилищата не правят разграничение между разрешителен и регистрационен режим при произнасяне на присъдите за лихварство. Това обаче прави ВКС в едно свое решение от март миналата година (№75/15, март 2015 г. на 3 НО) по дело за нарушение на Валутния закон, когато приема, че действията по обмен на валута не са престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, а административно нарушение, тъй като търговците, извършващи дейност като обменни бюра, подлежат само на регистрация в Министерството на финансите.
Всъщност в подкрепа на тази теза е и голямата картина – лихварството е обявено за престъпление с оглед защитата на паричната и кредитната система, а няма как един човек да застрашава банковата система или конкретна банка дори, когато извършва кредитиране със собствени средства и на собствен риск.
Васил Петров поставя друг въпрос – въобще за смисъла на тази забрана, защото тя “няма да премахне нуждата от парични средства, в която изпадат различни лица и която не може в пълна степен да бъде задоволена от кредитните институции и другите кредитодатели”. В същото време, отбелязва юристът: “Забраната, правейки дейността на лихварите нелегална, оскъпява заради внесената несигурност и заплаха от наказателно преследване допълнително лихвите по отпусканите от тях заеми и така всъщност уврежда интересите на лицата, които се цели да бъдат защитени, а освен това сериозно затруднява възможността държавата да упражнява ефективен контрол.”
Проблемът е другаде
Големият проблем от лихварската дейност идва от други, свързани с нея престъпления, които съставляват реална обществена опасност.
Според доклад на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) за пазарите на организираната престъпност лихварската дейност е трайно установена в почти всички градове на страната: “От малки градове, където има по няколко лихвари, до големи областни центрове, където има десетки такива. Някои общности с висок дял на безработица са диспропорционално засегнати – практически няма ромска махала без лихвари.” В доклада се описват моделите, някои оперират под прикритие на легитимни бизнес структури като финансови институции, заложни къщи или магазини за хранителни продукти, които “биват използвани за идентифициране на жертви”.
Според ЦИД другата група са тези, които действат изцяло извън закона. Организацията описва мрежи и йерархични структури от лихвари, при които “единствено лихварите на най-ниско ниво дават директно кредитите на крайния потребител, а те се отчитат на по-високо ниво. Капиталите на лихварите на най-високо ниво могат да надхвърлят суми от над 1 млн. лв.”.
Полицейски служител, работещ по линия на организираната престъпност и пожелал анонимност поради естеството на темата, разказа пред “Капитал”, че лихварството е обвинението, което най-често се “закача”, когато се разследват регионални престъпни групи, действащи в бедни райони като Северозападна България и ромските махали. Причината е съвсем прагматична и няма много общо със закона – тези престъпления “се доказват” много по-лесно от останалите.
Първо, това са средства, които в повечето случаи идват от друга престъпна дейност – търговия и трафик на наркотици, рекет, каналджийство, сводничество, трафик с цел сексуална експлоатация и данъчни престъпления, разказва източникът ни. Предоставянето им като заеми далеч няма само за цел генериране на печалба от лихви. Това е начин парите да бъдат легализирани, но освен това превръща лихварите в изключително влиятелни в общностите, в които оперират. “Те контролират длъжниците си, а това е от ключово значение, когато има избори”, коментира източникът. Лихварите много често са тези, през които се купуват гласове. В тази посока е и заключение на ЦИД: “Обвързаността на някои лихвари с (местни) политически партии създава предпоставки за политически “чадър” над лихварската дейност.”
Преследването на лихварите от правоохранителните институции е начин тези мрежи за контрол да бъдат поставени на ново подчинение. Показателно е, че след идването на власт на първото правителство на ГЕРБ има вълна от такива разследвания.
Инфографика
Увеличаване
Ако се съди по акциите на прокуратурата по линия на организираната престъпност, най-често задържаните за лихварство са окичени и с други престъпления – участие в организирана престъпна група, рекет, нанасяне на телесни повреди, палежи. Много често това са именно местни силови лидери. Обвинения за лихварство бяха повдигнати на кмета на Галиче Ценко Чоков, неговия опонент в региона Ангел Попов-Главестия, пернишката група “Килърите 3”, Камен Желев от бандата на Рижите от Ямбол и Бургас (свързан с ловеца на мигранти Господин Динев-Динко). Операции срещу лихвари е имало в ромската махала Филиповци и т.н. Най-вероятно съвсем скоро до тези герои на късния преход ще можем да добавим и един на ранния – Стоян Александров.
Това обаче едва ли ще реши проблемите, на които лихварството е функция – тежката криминална престъпност, данъчните престъпления, корупцията и купуването на гласове.
