Преди ден решавам да се разходим с майка ми из нощна Атина. Отиваме до площад “Синтагма”.
За тези, които не знаят, това е един от най-централните площади, може би най-централният, точно над него се намира гръцкият парламент.
Вечерите там може да се насладите на различни изкуства – рисуване, танци, пеене, които се представят от хора от всякакви национални принадлежности.
Гледате ги и ако решите, че ви харесват, пред тях има кутия, в която може да пуснете пари.
Намираме се на площада, часът е около осем вечерта.
Търсим място, където да седнем и да погледаме светещия фонтан.
Оглеждам се и внезапно осъзнавам, че площадът е пълен със забулени жени, които или са бременни, или водят две деца и едновременно са бременни, а мъжете им вървят пред тях…
Прави ми впечатление, че тази вечер са много на брой, не че в Гърция не можеш да ги срещнеш всеки ден, но тази вечер ми се вижда прекален броят им.
Виждам и двама полицаи кротко да си стоят на една пейка, ама то пък винаги има по един полицай вечер на площада.
Вървим и си мисля: „Аз съм един широкоскроен човек, сега ще си купим сладолед и ще седнем на някоя пейка. Какво пък толкова ми правят хората и те са хора, нали?”…
Обаче усещам едно леко притеснение, дискомфорт, не знам дали ме разбирате.
Намирам се в европейска християнска държава и чувствам неудобство понеже съм заобиколена от други хора с различна религия от моята, но не е религията, това, което ми създава това чувство.
По-скоро е фактът, че те ми натрапват тяхната религия, длъжна съм да гледам забулени жени, длъжна съм да ги приема или поне да се опитвам да не ги гледам странно.
Трябва да се държа европейски, да приемам различните от мен. Нали така?
Ето я тънката разлика между нас – те ходят с дълги дрехи и със забрадки навсякъде: в обществения транспорт, по улиците, дори и на плажа, понеже това било част от религията им. Аз обаче не съм съм си сложила, например, огромен кръст на врата и на никого не натрапвам вярата и убежденията си. Не мисля, че има нужда. Не смятам, че вярата, в който и да е Бог трябва да включва демонстрации.
В крайна сметка сядаме на една пейка. Точно до нас седи семейство. Тя естествено е с бурка, той е мургав и с брада. Тя ни гледа втренчено и с любопитство, което лекичко предизвиква тръпки по тялото ми.
Дотук с широкоскроеността. С майка ми се съгласяваме, че е време да си ходим. Не ми е приятна разходката, стига толкова.
Запътвайки се към метрото, чиято спирка е точно на площада, чувам силна арабска музика, викове и подсвирквания.
Точно на стъпалата, водещи към парламента, виждам няколко мургави младежи, които са се хванали за ръце, пеят заедно с музиката и танцуват. Тъкмо да ги подминем и решавам да се спрем.
Когато някой танцува или рисува, обикновено пред него има насъбрана тълпа.
Пред въпросните младежи няма тълпа, освен хората точно зад тях, насядали по стъпалата, които очевидно бяха от една и съща национална принадлежност с танцуващите.
Пред тях не виждам никаква кутия, в която евентуално да пуснеш монети, те просто се забавляват и показват традиционни танци.
Решавам да ги снимам с телефона си, оглеждам се, никой друг не ги снима.
Докато снимам забелязвам, че лека-полека и други се престрашават да ги снимат и да се доближат до тях.
Забелязвам също и че никой от преминаващите гърци не беше притеснен от случващото се, напротив – някои им пляскаха и им се радваха, други пък си щракаха с пръсти и се поклащаха в ритъма на екзотичните арабски звуци.
Това поведение явно е нормално за гърците – не ги разбирам. Или са прекалено свободомислещи, или са прекалени наивници.
Това ме подсеща за онзи случай, в който грък отишъл с бус, пълен с храна и лекарства в бежанските центрове. Спрял бусът и се опитал да раздава на всеки, който има нужда, обаче бежанците се струпали на тълпа, която влязла в буса и започнала да граби и да се бута в битка за провизиите…
Така човекът си останал с добрата постъпка и със счупен бус.
После се оплакваше по новините, че само бой не е ял…
На това в България му казваме: “Направи добро, изяш лайно.”
Да се върнем на танцуващите на площада.
Гледам ги и се чудя, дали пък не ставам параноик?
Само аз ли правя връзката?
В навечерието на празника на Голяма Богородица, ти, живеещ в християнска държава, най-демонстративно си дошъл на централно място, пуснал си твоята ислямска музика и танцуваш твоите танци, показваш ми същността и религията си.
На тази същата държава, която ти е дала дом и храна, ти излизаш и ѝ казваш: “Не ми пука коя си, не можеш да ме промениш, аз съм си този. Имам права, ако искам ще си танцувам, ако искам ще си ходя с бурката и ти не можеш да го промениш. Пука ми, че е някаква си Голяма Богородица днес”…
Ядосвам се на гледката.
Виждам един от танцьорите да слиза по стълбите уморен, най-после.
Избутвам хората около мен, стигам до него, хващам го за рамото, слагам си фалшива усмивка и най-любезно го питам на английски какво е това, което правят и защо го правят. Той ме гледа тъпо и неразбиращо. Още повече се изнервям. Ставам още по-любезна, виждам, че го плаша.
С най-широката си усмивка го питам на гръцки дали говори гръцки, получавам положителен отговор.
– О, ти грък ли си?, правя се на изненадана.
– Не, от Египет съм – отговоря ми с половин уста и бърза да се махне от мен.
– Чакай де, искам само да те питам, че ми стана интересно. Какво е това, което правите с твоите приятели и защо го правите?
– Не ги познавам, видях ги, че танцуват и аз реших да се присъединя.
– Нещо като някаква програма ли е това, което правите, импровизации някакви, всяка вечер ли сте тук или само днес?, питам.
– Не знам, не ги познавам, аз тази вечер ги видях.
Изобщо не съм разбрала, че някаква жена стои зад мен, докато не ме заговори на перфектен гръцки:
– Да, той говори гръцки, от Египет е и просто видя момчетата и се включи – отговор за който не съм молила нея.
– О, вие сте заедно!, пак се правя на неразбрала.
– Да, заедно сме – отговаря ми и го побутва настрани.
Питам я защо го правят това, отговаря ми, че нямало причина, просто ей, така. Задава ми въпроса защо питам, отговарям, че е от чисто любопитство.
Общо взето, тя го измъкна от ситуацията с мен.
След това, виждам как един от останалите танцьори кара момчето, което допреди малко не ги познаваше да танцуват отново, побутва го и му се смее.
На моя герой обаче не му е нито до смях, нито до танци, леко ме поглежда и се отдръпва.
Минава около минута, в която и момчето, и жената са вече са изчезнали от погледа ми.
Сещам се, че не съм дошла сама. Поглеждам към майка ми – пребледняла е и ме гледа уплашено, набързо ме нахоква, че действам необмислено и рисковано и че е време да си ходим.
Съгласявам се, няма смисъл да стоим повече, разбрах каквото исках, но видях нещо, което ми беше натрапено, просто нямаше как да го подмина.
Чакайки метрото, осъзнавам, че краката ми треперят и че всъщност аз съм била по-уплашена и от момчето, което разпитвах с такава смелост.
Нещо обичайно за мен – първо говоря и действам, после мисля.
Пътуваме в метрото, заобиколени сме от забулени и брадати и осъзнавам, че може би хората, които днес танцуваха са същите хора, които се самовзривяваха, стреляха на обществени места, наръгаха с нож други хора и крещяха колко велик е техният Бог и тяхната вяра.
Говорим си с майка ми, казвам ѝ:
– Представяш ли си, постоянно да живееш по този начин, да е така навсякъде, където отидеш. Те да са повече от нас и на теб да ти е неудобно, че се намираш между тях?!
Както и да го погледнем и двете сме на едно мнение – това, което видяхме не беше демонстрация на талант или изкуство, а беше демонстрация на религия и принадлежност в нощта преди такъв голям християнски празник.
Нещо като послание, че твоята религия не може да засенчи моята.
И какво? Вече си мерим религиите ли?
На кой е по-голяма, на кой е по-значима, кой ще я демонстрира повече, борим се за надделяване ли?
Много, много ми се иска да греша за снощи, да преувеличавам.
