В сърцето на София, в непосредствена близост помежду си, се издигат храмове на трите религии, характерни за България – християнство, юдаизъм и ислям. В самия център на площада, който носи името му, е Катедралният храм на Софийската митрополия „Св. Неделя“. За съдбата на това духовно средище разказва дългогодишният му изследовател доц. Христо Темелски – директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия. Според него църквата не е възникнала през XII в., както се е смятало доскоро:
Храмът е много по-стар. Датира от началото на IV в., преди официалното приемане на християнството. Създаден е като семейна църква на тайни християни и няма данни какво е представлявала. През вековете претърпява 8 преустройства. В края на IV в. след арианските раздори е обновен и става официален градски храм. По времето на Асеневци (1187– 1280) е разширен. При потушаване на Чипровското въстание 1688 г. бил разрушен и опожарен от турците. В края на XVII в. около 1698 г. бил възстановен с помощта на бакалския еснаф и двама светогорски монаси. През 1820 г. са похарчени над 8000 гроша за цялостното преустройство, тъй като храмът бил с високи каменни основи, а нагоре с дървена обшивка. След Кримската война, 1856 г. софиянци решават да го обновят – старата църква, независимо, че била с каменни основи била вкопана в земята и не съответствала на Митрополитски катедрален храм. През септември 1858 г., когато София е разтърсена от земетресение, част от зидовете се срутват. Наложило се да се вложат нови средства, за възобновяването, но те били недостатъчни. Строителят Петър Казов от Пещера, направил временен покрив и си отишъл. Софиянци събрали пари и поканили майстора Иван Боянин. Като архитект и строител той повдигнал с няколко аршина височината на фризовете, направил покрив с три кубета и с две малки камбанарии и спазил обещанието да завърши църквата до Димитровден 1863 г. Изработването на иконостаса забавило освещаването до 11 май 1867 г.
В края на XIX в., 1898 г., църковното настоятелство поканило младия архитект Никола Лазаров да възобнови храма, който изглеждал неугледно с малките си прозорчета с железни решетки и бели варосани стени. Той извършил коренно преустройство – направил нов покрив с централен купол, рамкиран от четири по-малки, изградил камбанария и украсил външно стените с малки тухлички.
В този вид храмът просъществувал до атентата през април 1925 г. От взрива пострадал част от покрива и южната стена. 1933 г. е възобновен във вида, в който го познаваме и днес, от архитектите – Цолов и Васильов и е осветен на 7 април.
Доц. Темелски пояснява, че когато храмът е построен във възрожденския му вид стените остават варосани.
Дърворезбарят Антон Станишев завършил иконостаса през 1865 г. Големите царски икони, които и до днес могат да се видят, нарисувал възрожденският живописец Станислав Доспевски. Запазена е и негова икона от 1857 г., чийто ктиторски надпис свидетелства, че е заплатена от софийския благодетел и предприемач Иван Денкоглу. Другите икони от иконостаса са дело на различни зографи, които поради скромност не са се подписали. След възобновяване на храма от Никола Лазаров през 1906 г. Църковното настоятелство спазарило Иван Травницки, чех по произход, преподавател в Рисувалното училище в София, да направи нов иконостас. Към него той изработва владишки и царски трон – запазени и до днес. През 1971–73 г. с благословението на покойния патриарх Кирил храмът е изографисан цялостно от колектив под ръководството на Николай Ростовцев (бел.ред. български иконописец от руски белоемигрантски произход).
За по-старите жители на столицата, храмът е известен и като „Св. Крал“, заради мощите на канонизирания за светец сръбски крал Стефан Урош II Милутин. Те са пренесени около 1460 г. в София от Софийския митрополит Силваний.
След възобновяването на храма през XVII в., когато става Митрополитски, мощите са пренесени в него и от тогава до сега се пазят тук. Поради това нарицателно са го наричали „Св. Крал“, но храмът винаги е бил „Св. Неделя“ поради факта, че централният му престол е посветен на тази мъченица – заключава доц. Темелски.
Снимки: wikipedia.org и БГНЕС
