Драматичен разказ за мечтания живот в Англия през погледа на едно русенско семейство

Тежките условия на живот в родната ни страна карат много хора да напуснат България и да търсят по-добри перспективи в чужбина. Такъв е и случаят на едно семейство от Русе, което решава заедно с двете си деца да емигрира в Англия. След едногодишен престой в Манчестър те осъзнават, че всъщност това не е мечтаният от тях живот и се завръщат у дома. Ето и драматичният разказ за живота на това българско семейство в Англия, пресъздаден пред “Дунав мост”. „Съпругът ми имаше уредена работа, където започна да работи веднага. Децата бяха предварително записани на училище и също стартираха учебния процес без проблеми. Аз нямаше как да работя, защото се грижех за сина и дъщеря си. Никога не сме оставали в безизходица там, но… Много неща в тази страна ни харесаха и ние можем само да се учим от англичаните. Но и много неща ме разочароваха, които накрая взеха превес. Например положително ме впечатли образователната им система в началното училище, което посещаваше дъщеря ми. Всичките им учебници стоят в класната стая и се носят само по 1-2 тетрадки. Обучението им включва много игри, състезания, арт работилници, могат свободно да се движат по време на час и да дават своите идеи. В много от случаите родителите присъстват на мероприятията. В други – всичко се снима и после се показва на родителите. Учителките и директорите участват активно в роли – маскират се, гримират се, обличат се в костюми. Редовно се излиза сред природата, дори да вали – слагат се дъждобрани и всички са навън. Помощни учители работят както с изостанали ученици в час, така и с по-напреднали от останалите. Наказват се ученици, които се държат лошо с другите, обиждат, не изпълняват указанията на учителите. Наказанията са лишаване от удоволствия – например да не играят с останалите деца на открито. Любопитно също, е, че ученически униформи могат да се закупят отвсякъде, дори и от кварталния супермаркет. Храната в училище се дава с пръстов отпечатък и ако някой се разболее в съответния ден, лекарят веднага може да разбере какво точно е яло детето. В училището на сина ми програмата е по-различна. Интересно ни беше, че имат ден, в който всички трябва да отидат по пижами. Без изключения. В България сме свикнали, че това е недопустимо и моето дете отказа… В друг ден пък трябваше да са облечени с дреха на бащата или по-голям брат. Идеята е да се учат на толерантност, търпимост към различните и съпричастност. Тоест няма значение кой как е облечен, а какъв е по природа. За съжаление обаче не мога да кажа, че учениците в гимназията са толерантни. Напротив – дискриминацията спрямо чужденците е явна. На сина ми още в началото започнаха да му задават следните въпроси: Ти откъде си? Къде ти е паспорта? Какво търсиш тук? Отивай си! Отношението към него беше доста негативно. Всичко това му повлия и скоро той започна да отказва да посещава занятия… Не се изучават православните празници. Като цяло англичаните ни изумяваха с небрежния си външен вид и с лошата хигиена. Да видиш майки по пижами, водещи децата си на училище, е обичайна гледка. Мръсни дрехи, мазни коси – също… Някои хора си позволяват да пазаруват в квартала …боси и то в студено време, не си обуват даже обувки. Социалните им отношения също са доста странни за нас. Например, ако видиш дете да пада и да се удря, нямаш право да го вдигнеш и да му помогнеш. Нямаш право да даваш храна и сладкиши дори на съседски деца. Да ги пипаш пък или да ги погалиш – напълно неприемливо. Разбира се, да се ходи на гости може само, ако е предварително планирано. Прието е за нормално и общуването с бележки – оставяш листче на вратата на съседа и разчиташ да реагира… Съпругът ми започна постепенно да се депресира, докато накрая емоционалното му състояние стана направо тревожно. Храната им също ни се стори далеч от родните вкусове. Много разпространено ястие е печен цял небелен картоф, сцепен отгоре и полят с масло. На почит са полуфабрикатите, което аз смятам за абсолютно нездравословно. Плодовете и зеленчуците им са „пластмасови“. В крайна сметка се оказа, че повече са нещата, които ни дразнят и травмират, отколкото тези, които ни очароват и са по-положителни в сравнение с България. Виждахме, че вместодецата ни да живеят по-добре там, те по-скоро се мъчат и не са щастливи. Ето защо преценихме, че въпреки ежедневните материални несгоди, които ни очакват, все пак трябва спешно да се върнем в родния дом – просторен и без влага.“ Като обобщение можем да кажем, че всички, които бленуват за живот в чужбина, трябва добре да помислят дали са готови за всичко това, което ги очаква там…