Българският народ може да се откъсне от оковите на бедността, ако държавата погледне сериозно на полезните изкопаеми, намиращи се на наша територия. Това послание отправят двама известни български геолози – проф. Детелин Дачев и ст.н.с. I ст. Вълко Гергелчев. На база многогодишни проучвания Гергелчев твърди, че в недрата на България се крият огромни залежи от злато – много по-големи от всичко, което сме си представяли досега. Анализирайки сателитни снимки Дачев от своя страна счита, че залежите от природен газ и нефт в Черно море могат да се окажат вторите най-големи в Европа, съпоставими с норвежките.
Дотук с добрите новини. Двамата геолози са на мнение, че полезните изкопаеми на България днес се разграбват от чуждестранни компании, а избраната държавна политика на концесии не съответства на интересите на българския народ. Страната ни следвало сама да разработва подземните си богатства, а печалбите от тази дейност да се използват за увеличаване на пенсии и заплати. Разбира се, за да стане това възможно, на първо място е нужна сериозна промяна в законовата ни база – тоест политически консенсус. Необходими са и сериозни държавни инвестиции за проучване и експлоатация. Казано накратко, за да се възползваме от природните си богатства държавната икономическа политика трябва да се завърти на 180 градуса.
Учените подчертават, че споделят откритията си не за да укоряват правителствената политика, а за да помогнат на правителството да намери изход от икономическата криза. Предложението им за държавен контрол на стратегическите ресурси, макар и практика в страни като Бразилия и Франция, противоречи на българския икономически модел през последните 15 години. То звучи непривично в уши, свикнали да чуват, че държавата е лош стопанин и чуждестранният инвеститор е благодетел. Но в същото време обещанията са внушителни: според Гергелчев златните залежи в България като стойност надхвърлят 1 000 милиарда лева. Затова най-малкото си заслужава да се замислим: какво става с българските полезни изкопаеми? Каква е стратегията на държавата за тях?
Колко злато има в България
По време на тоталитарния режим българските подземни богатства са подценявани заради концепцията за национална специализация в рамките на СИВ, както и поради използваната несъвършена методика за оценка. Специално златото се третира като секретен въпрос; това днес продължава да пречи на обществото да си състави картина за златното ни богатство. Междувременно наследената тайнственост улеснява получаването на апетитни концесии на безценица.
Според Гергелчев, който е завеждал Секция „Благородни метали” в закрития при правителството на Иван Костов Институт по полезни изкопаеми, в България има 13 хил. тона злато. Нека си представим това количество: борсовата цена на една тройунция злато на 13.09.2012 г. е около 1735 долара. Килограм злато струва около 56 хил. долара. Съответно 13 хил. тона злато струват 1.1 трилиона лева по курс на деня. На настоящото си равнище цялата българска икономика би произвела подобна сума след 15 години.
Горното заключение е достатъчно красноречиво, за да няма нужда да пресмятаме борсовата стойност и на съдържащите се според Гергелчев само в Западния Балкан 340 хил. тона сребро. Всъщност прогнозите на учения за скритото под земята злато са още по-големи: новите геоложки разкрития според него вече говорят за наличието на 20 хил. тона у нас. Това е само жилно злато, а не разсейки.
Че България е златоносна страна напоследък се говори доста често. Най-новата публикация от 2012 г., посветена на златните ресурси на България, е на проф. Илия Балтов и доц. Иван Дончев. Обобщавайки резултатите от експлоатираните и перспективните находища, авторите стигат до числото 442 тона злато и 3930 тона сребро. Сред индустрията се е наложило мнението, че общите златни запаси на страната са 500 тона. Това е внушително количество – и все пак то е 40 пъти по-малко от оценката на Гергелчев. Кой е правият? Ще отговори времето и специализираната дискусия. Редно е да се отбележи, че изданието на Балтов и Дончев е финансирано от българската минна индустрия, която няма интерес в населението да се формират прекалено високи очаквания. Тя няма интерес да си припомняме и Конституцията: полезните изкопаеми са собственост на държавата.
Акционерно дружество България
Преди 1944 г. германците са разработвали четири златни мини в Родопите, посочва Гергелчев. Като се позовава на мемоари за онова време, геологът отбелязва, че само среброто от едната мина било достатъчно да се покрият разходите по добива; останалият метал бил чиста печалба. Дори при по-ниските оценки на Балтов и Дончев се вижда, че златодобивът е твърде привлекателен бизнес: при сегашните борсови цени на метала от българско злато и сребро в следващите 30 до 50 години според авторите могат да се очакват 22 млрд. долара приходи. Разходите по добива са изчислени на 8 млрд. долара.
Днес в минния бизнес се приема за верую, че държавата не трябва да организира мащабен добивен проект сама. Главният геолог на „Болкан Минерал енд Майнинг” инж. Данко Желев посочва: „Без чужди инвестиции държавата няма възможност да работи подземни богатства.” Според геолога държавата няма работа да влага пари в рискови проекти. Желев дава пример с инвестираните от компанията 8.1 млн. долара за проучване на 20 площи, в повечето от които не е намерено почти нищо.
Действително, рисковото финансиране не е типична дейност за днешната българска държава, но в интерес на истината посочената сума от 8.1 млн. долара на фона на държавния бюджет е незначителна. Нещо повече – България има традиции, или поне доскоро е имала, в разработката на полезни изкопаеми. Инж. Огнян Кованджийски, един от първите директори на златния рудник в Челопеч, си спомня: „В периода 1960 – 1990 г. правителството инвестираше годишно между 130 и 150 млн. долара в проучвания за полезни изкопаеми: както на рудни, така и на нефт и газ”. Общо в епохата на социализма в геоложки проучвания са вложени 5 млрд. долара. Именно тези народни пари позволиха на страната ни да създаде минна индустрия, в която беше предвидено да работят до 300 хил. души. Отрасълът беше приватизиран и заетостта драстично спадна.
„През последните 20 години младите ‘технократи’ не построиха никакви индустриални мощности, а напротив, разрушават ги с тъпия лозунг, че са наследство от комунизма”, възмущава се проф. Дачев. Той все пак има план как да се сдобием с техника и ресурси. Парите за превръщането на България в златна мина могат да се намерят в хвостохранилищата: в остатъчния продукт след извличането на металите от рудата. Ще помогне и отколешната грешка на българската минна индустрия да третира поликомпонентните руди като монокомпонентни. Само в стария хвост на Челопеч според Гергелчев има метали на стойност 7.75 млрд. лв. Милиарди се крият и в хвоста на Кремиковци и Медет. Що се касае до техниката и технологиите, решението според двамата учени е в създаването на Национална геоложка агенция, която да възроди високото ниво на българската геология.
Безценно бунище
Какво получава България от все по-ясно очертаващия се факт, че е страна, богата на природни ресурси? През последните години от концесионни такси в бюджета влизат около 50 млн. лв. годишно, което е приблизително 0.2% от държавните приходи. През 2010 г. най-голямата златна мина в Европа – в Челопеч, собственост на канадската „Дънди Прешъс Металс”, плати такса 6.6 млн. лв.. Наистина, според Алекс Нестор, директор „Корпоративни и външни отношения” в компанията, публичните ползи многократно надхвърлят концесионната такса. Паричният поток към държавата включва и корпоративен данък, данък върху доходите на заетите, социални и здравни осигуровки – в допълнение към милионите, давани за околна среда и социални програми.
Аргументите на минната индустрия са солидни: инвестициите са големи и рискови, а пазарът на метали е силно цикличен, така че размерът на концесионната такса е нормален. Но обективността изисква да отчетем, че в момента цените са рекордни, което не се отразява в ръст на публичните приходи от подземни богатства. Минните компании също така далеч не винаги са толкова добри стопани, колкото обичат да изтъкват. Да вземем отново за пример рудата от Челопеч. „Дънди” твърди, че извлича от нея само злато и мед и съответно плаща концесионна такса само за тези метали. Дори да е така, налице е сериозна загуба за обществото.
Разчети за съдържанието на компонентите в рудата, правени преди приватизацията, показват, че годишният добив на 1.1 млн. т. руда освен 5.25 тона злато и близо 17 хил. тона мед съдържа почти 12 хил. тона цинк и над 6 хил. тона олово, които не се таксуват. Обобщените от Гергелчев данни говорят и за 88 тона германий (при концентрация 80 гр./тон) – метал с важно приложение в оптиката и електрониката. В света германият обикновено се извлича при разработване на находища на сребро, олово и мед – но не и у нас. Основен производител на метала е Китай. Китайската суровинна политика вдигна цените до над 1600 долара на килограм. Следователно с отработената руда на Челопеч (евентуално) се изхвърлят над 140 млн. долара само под формата на германий. Губят се също и значителни количества платина, паладий, галий и редица други елементи, твърди геологът. Борсовата стойност на нетаксуваните компоненти в рудата е почти съпоставима с тази на основните.
Както може да се очаква, „Дънди Прешъс Металс” има различна информация за елементите в полиметалната руда. Например съдържанието на германий според фирмата е не 80, а между 6.7 и 9.3 грама на тон. В официално писмо до Минно – геоложката камара от 2008 г. компанията заявява, че „няма абсолютно никаква възможност за обогатяването и извличането на никой от тези елементи под формата на минерален продукт с физически процес на обогатяване” – т.е. без използването на цианидна технология.
Офертата на Мефистофел
Така стигаме до въпрос, който явно е убягнал на геолозите, повдигнали дискусията за количеството и собствеността на природните богатства на България. Каква е цената – социална, екологична, икономическа – на превръщането на България в златна мина? Балтов и Дончев твърдят, че увеличаването на златодобива в България е уместно само с цианидни технологии. Но историята на златодобива в Румъния, а и в американския щат Монтана показва, че последиците от масовото използване на цианиди в мините могат да бъдат пагубни за здравето и околната среда. Решението е действително стратегическо, но не трябва да очакваме България да продължи да се радва на всички предимства на туризма и земеделието, ако се превърне в цианидна площадка, от която, по сметките на проф. Гергелчев, годишно ще добиваме 50 тона злато. В тази връзка екологът Даниел Попов отбелязва: Златица бе един от основните региони за едър рогат добитък в страната, преди добивът на мед и злато там стихийно да се разрасне. Не е „и – и”, а „или – или”.
„На всеки липсва нещо, то се знае. България от злато се нуждае”, да перифразираме Гьоте. Надали е случайно, че великият писател слага тези думи тъкмо в устата на Мефистофел, който във втората част на „Фауст” омагьосва младия император: „Ще имаш злато, колкото желаеш”. В момент на икономическа депресия съблазнително е да повярваш, че ще станеш богат за миг, без тежък труд – само да се наведеш и да вземеш „всичко, дето без хазаин лежи заровено в земята.” Но както е казал народът, не всичко, което блести, е злато. И не всичко, което е злато, е богатство.
Всъщност със сегашния модел на предимно чуждестранна собственост на мините увеличаването на златодобива няма да има особен ефект върху жизнения стандарт в България. Нито пък концесиите за добив на газ в Черно море ще намалят по-значително цената на горивата – нещо, което демонстрира съседна Румъния. Напротив, България ще затвърди очертаващата й се роля на ресурсен придатък на Европа. За производство на високотехнологични продукти от благородните и редкоземните ни метали дори не става дума; перспективите ни са само за по-голям износ на концентрат. Дори да е прав проф. Гергелчев когато твърди, че в България може да се крият до една трета от златните залежи на Европа, тъй като тук се пресичат два от големите златоносни пояси, формиращи „златен триъгълник”, това в крайна сметка може да се окаже национално проклятие. Известна теория в икономиката е „холандската болест”, според която страните с изобилни природни ресурси се „разболяват” от корупция, липса на иновации, разхищения.
Стратегически ресурс или борсова стока
И за това има лек, според Дачев и Гергелчев: да се издейства специална законова база за охрана на стратегическите ресурси на България. Златото и природният газ , както и редкоземните елементи, следва да се обявят за стратегически полезни изкопаеми и добивът им да се превърне в национален приоритет. Тази мащабна визия, която включва учредяване на силна национална геологическа агенция, в момента рязко контрастира с „дирекцийката” в МИЕТ. Но залогът според геолозите си заслужава усилията – стотици тонове злато и милиарди кубични метри природен газ.
Алекс Нестор е повече от скептичен: държавата чисто и просто е лош стопанин. Когато в средата на миналия век започва разработването на рудника в Челопеч, хвостохранилище няма; целият отпаден продукт от мината е изливан в реката. А тогавашният металургичен комбинат „Георги Дамянов” изхвърля през комина си арсен в най-отровната му форма. Държавата е отговорна за тежките екологични поражения в този регион. „Ако погледнете сега „Аурубис”, „Челопеч”, „Елаците” – ние работим за възстановяване на околната среда. Ние гледаме на минния бизнес балансирано, да има баланс между индустрия и природа. Минната индустрия през последните 20 години не е това, което е била преди”, твърди Нестор. Сега минните компании са „отговорни корпоративни граждани на България”.
И все пак: макар че природните изкопаеми са държавно богатство, приходите от тях са приватизирани. Населението и бюджетът по никакъв начин не усещат рекордните цени на суровините. А развитието на минната индустрия в България подозрително прилича на сценария, описван от противниците на неолиберализма: първата задача на всяко неолиберално управление е подземните богатства на „завладяната” страна да бъдат предоставени на конкретни сътрудничещи фамилии. Следват комуналните услуги – електричество, ВиК, комуникации, железници. Жителите на уж демократичните държави в крайна сметка стават заложници на Големия капитал, намерил удачна нова форма на колониалните си стремежи.
Природните ресурси и по-специално редките елементи, за които България днес не получава нито стотинка, с времето ще стават все по-важни и оскъдни. Трябва да се съгласим, че държавата нехае, когато те се изхвърлят като отпадък; тя няма стратегически подход към тях. Налага се и заключението, че сегашната форма на концесиониране не защитава в достатъчна степен обществения интерес.
Публикувано в сп. ТЕМА
