В началото на 70-те години Оскар Кристанов, Ивайло Манев и още няколко кинаджии излезли от премиера и решили да пият по едно вино и да обсъдят филма. Тогава премиерите се правеха в кино „Димитър Благоев“ на улица Алабин и те решили да тръгнат по Графа. В „Журналистите“ – претъпкато, в „Писателите“ – не са писатели, в „Хавана“ и „Преспа“ – няма вино“, в „Лясковска среща“, „Петлите“, „Стадион“, „Под липите“ – няма места… Времето напредвало и когато стигнали до „Тенекиите“ при Семинарията там вече затваряли. Тогава с мощния си глас Ивайло викнал: „Няма такава държава! Санитарните власти трябва да я затворят!“ И тук аз винаги си представям прашно шосе с червенобяла дървена бариера. В средата от външната й страна е прикрепен знак за опасност и надпис „няма такава държава“.
Само че такава държава имаше. И сега има.
Но да се върнем на кръчмите от миналото, такова какво аз го помня и местата, на които аз или моите приятели сме били.
За начало нека тръгнем по стъпките на Оскар и Ивайло – „Граф Игнатиев“ и близките пресечки.
Вечер е, улиците започват да се изпразват, трамваите тракат по релсите, а вятърът поклаща провисналите над уличното платно лампи.
Отляво е „Козница“ – едно от първите заведения за бързо хранене в София. Наричаха я закусвалня, а главният вход беше откъм „Алабин“. Имаше и друг – откъм Графа. Близо до вратите бяха касите и по няколко масички. Имаше и правостоящи. Щандовете бяха от двете страни на коридора, който сечеше ъгъла напряко. Взимаш си поднос, вземаш каквото ти душа иска – скара, готвено, десерти – слагаш храната, стигаш до касата и после се подпираш, където успееш. Най-голямото постижение беше да седнеш до витрината, да гледаш преминаващите и те да гледат теб. Беше модно.
Отсреща беше Клубът на Журналистите. Да се опише обстановката и публиката наоколо е работа за часове, а и вече съм писала. Наблизо, на „Ангел Кънчев“ 5, беше Клубът на писателите с кафене на нивото на улицата и стол-ресторант в мазето. А на ъгъла на „Солунска“ и „Христо Белчев“ – тогава „Васил Коларов“ и „Гаврил Генов“, се помещаваше Клубът на преводачите – горе кафене, долу „пивница“. Наричаха трите клуба „Бермудския триъгълник“, защото наистина човек можеше да се изгуби, пренасяйки се от клуб в клуб, или по-точно казано от кръчма в кръчма. Често цели компании се търсеха, губеха и намираха, за да се изгубят пак.
Много подигравки и злъч са се изливали върху тези заведения и хората в тях. Разбира се, както навсякъде имаше и завистници, и бездарници, и мижитурки, и доносници. Но имаше и умни и талантливи хора, до които ти се иска тихо да седнеш, да слушаш какво говорят и да се опитваш да запомниш. Имало е моменти (когато бях много, много млада) да искам да не ме забелязват, че съм там и интересното да не свършва. След това ми стана приятно да ме забелязват, а после вече си станах самостоятелна единица. Научих и видях много.
През 70-те години клубовете на интелигенцията започнаха да се множат – освен „Журналистите“, „Писателите“ и „Преводачите“, се появиха и „Филмовите дейци“ на „Екзарх Йосиф“ така нареченото „Киното“, „Художниците“ на „Шипка“, „Архитектите“ на сегашната улица „Кракра“, която толкова пъти смени името си, че вече се обърках как се казваше през 70-те. Да не забравяме и „Чешкия клуб“ до „Архитектите“. И тъй като това си е отделна безкрайна тема, предпочитам за тях да разкажа отделно.
Та да се върнем на „Граф Игнатиев“.
Само през една къща от СБЖ се намираше „Вегетарианският ресторант“ – входът беше в безистена, а самият ресторант в мазето. Казват, че там готвели добре, но аз не съм се хранила. През 90-те години, търсейки с един приятел място където да седнем за кратко, влязохме там без да знаем къде попадаме. Беше рано, още не работеха, но ни се зарадваха, тъй като приятелят беше „публична“ личност. Поканиха ни с думите: „Заповядайте! След 9 часа ще пее Глория“ – имаше гордост в гласа на управителя, но въпросната „публична личност“ без да мисли, изтърси: „О, няма значение, ние дотогава ще сме си тръгнали“. Не посмях да погледна за реакцията, но явно човекът разбра и не ни пуснаха музика.
След площад „Гарибалди“ от дясната страна, през 1971 се появи „Златното пиле“ – на дваетажа, с големи витрини към Графа. На негово място преди е била кръчмата „Родина“, наричана още „Тунела“. Бях го забравила, но една приятелка ме подсети. Порциите бяха по половин бройлер с гарнитура пържени картофи и ароматизирана кърпичка да си избършеш ръцете. Това вече беше лукс. Имаше и супи, и салати. Ето как е рекламирано в пресата: „Основната цел се свежда до пропагандиране и внедряване в храненето на народа… ястие от птиче месо и по-специално от бройлери. В същото време тези ресторанти отговарят на нуждите и покупателните възможност на масовия потребител… Ресторантите „Златното пиле“ сочат и пътя за ограничаването и премахването на алкохолните напитки в някои заведения, което също е проблем на нашето обществено хранене“ – сп. София, 1971 г. Последното изречение подсказва защо не сме се заседявали особено там. Но иначе беше вкусно.
На отсрещния тротоар е имало студентски стол, един от няколкото в центъра. Отпред вечно имаше студенти, които задръстваха пътя на преминалите възрастта на удоволствието да спреш, да запалиш цигара – често една за няколко човека, така наречената „дай да си дръпна“ – и да обсъдиш университетските проблеми.
Продължаваме надолу към площад Славейков и стигаме до „Млечния бар“. Както и да го нарека – емблематичния, култовия, знаковия, модния – все ще е вярно. Наричахме го „Млекото“. Първите коктейли на млечна основа в неукрепналото ни социалистическо общество. Смучехме през сламките и ушите ни пращяха. За съжаление в началните най-модни години на съществуването му аз не бях още дорасла, но все пак понякога се вмъквах в него и попивах впечатления. Там ходеха Оскар Кристанов и Илка Зафирова, Еди Захариев, Веско Бранев, Наско Свиленов, Пальо Павлов, Иван Кирков, Владо Свинтила, Северина Тенева… Бяха по-възрастни от мен, все още неизвестни, но се отличаваха от другите. Тогава още не знаех, че в бъдеще с някой от тях ще станем приятели, с други ще работя, а трети ще гледам отдалеч с уважение. През прозорците зад тънките завеси се виждаше кино „Култура“, площада, хората, които любопитно поглеждаха, а отпред си определяха срещи млади и стари. Друго си е да кажеш „ще те чакам пред Млекото“.
След известно време много близко до Млечния бар се появи кафене „Колумбия“ – на днешната улица „Дякон Игнатий“, малко преди Немския център (станал впоследствие Френски). Преди това е била шкембеджийница. Каква шеметна кариера – от шкембе в кафе! Разказвали са ми, че там били първите залагания на черно за Спорт тото 1, а също и са се уговаряли продажби на дефицитни стоки като дънки, грамофонни плочи и други „глезотии“, идващи през Желязната завеса.
И тъй като вече нарушихме маршрута, нека сега свием на дясно от Графа. Ще споменаследващото модно заведение, което се появи някъде в края на 60-те – малък завой, няколко крачки по „Солунска“ и в ляво беше „Шапките“. Ето там в дъното на кадъра едва се виждат колоните, под които се намираше. Сигурно никой не помни истинското му име. Казаха ми, че над кафенето имало надпис „Динамо“. Не го помня и не зная дали се е отнасял наистина за него, но да кръстиш кафене на съветски футболен отбор е толкова абсурдно, че може и да е истина. Отгоре в кооперацията живееше писателят Камен Зидаров и затова някои зевзеци се опитваха да го наричат по френски маниер „Ше Кам?н“ т.е. „При Камен“, но не се получи. Отсреща през улицата по същото време отвори и един магазин за шапки – бомбета, капели, каскети, та от фразата „къде? – срещу шапките“, отпадна всичко освен „шапките“ и така си остана.
В близост до кино „Славейков“ имаше и една малка бозаджийница, която иначе бих прескочила, тъй като е далеч от темата, но случката ми в нея бе типична за плиткоумието на онова време. Беше 1965-6 година, когато Кока-кола вече се беше появила и в България. Аз, още ученичка, наперено влизам с сладкарничката и казвам: „Една кока-кола, моля“. Следва свиреп поглед и дебелият чичко зад тезгяха просъсква презрително: „Ние спиртни напитки не продаваме“! А после се чудим на карикатурите с пияни американски моряци.
След площад „Славейков“ на ъгъла с „Раковски“ беше кафене „Хавана“ – същият тип архитектура като „Прага“ по-надолу, но публиката бе коренно различна. Пълна скука с преобладаващи ОФ пенсионери и лелки с пазарски торби за „по едно кафенце“. Ще го прескоча и ще продължим в посока Канала.
Първата спирка е великата шкембеджийница малко преди „6-ти септември“, която някои софийски гъзари наричаха „шкейса“. Колко пъти ранна сутрин преди да се приберем след напоителни приказки сме минавали от там „за по едно шкембе“ преди лягане! Масите бях без покривки, лелките забърсваха с един парцал трохите и мазните капки, в центъра се мъдреше панерче, където да си слагаш хляба, а до салфетки цивилизацията тук все още не беше стигнала. Само че горещото вкусно шкембе с лют пипер и чесън, парчетата току-що донесен обикновен хляб, студената бира (трябваше специално да си кажеш, иначе ти пробутваха топла от касите) правеха чудеса. Клиентелата беше най-разнообразна и варираше от хамали и общи работници, през студенти, художници и поети до истински интелектуалци. Обединяваше ги не само махмурлукът, но и непревзетият поглед към живота и малките удоволствия. А също и вечното безпаричие. Казват, че чорбата струвала колкото един трамваен билет.
„Преспа“ – сладкарницата, в която можеш да пиеш кафе, да хапнеш торта или нещо по-завъртяно. Струва ми се, че отдясно на Преспа имаше още едно заведение, което също си личи на снимката, но не мога да се сетя какво. Или може би всичко е едно?
Малко ми се губи и точното местонахождение на любимата за по-младите от мен сладкарница „Ну, погоди“. Доколкото си спомням беше на ъгъла на „Графа“ и улица „Преспа“. Преди това там имало хубава кръчма „Славия“. Забележителност на заведението е била една сервитьорка Ани, която живееше наоколо. Обличаше се в черно – с минижуп и черен клин и още по-ужасен тежък черен грим и много ярко червило. Беше жива до скоро и се обличаше точно по същия начин.
Но със промяната на типа заведение и изчезнаха и келнерите и типичната публика. Настана времето на майките с деца и на детските тържества.
Защо не съм посещавала „Ну, погоди“ си личи от снимката – даже когато бях слаба едва ли бих се чувствала удобно в тези столчета. Боза, лимонада, пасти с много крем, полуразтопен сладолед, блудкаво кафе за майките, лепкави стъкла на масите, дъвки по пода и нацапани седалки. Не, прекалено стара бях за тези бебешки радости.
„Лясковска среща“, бе на ъгъла на „Графа“ и „Шишман“ – с двата си салона, нацупените келнери, „битовото“ обзавеждане и посуда. Покривките бяха със закоравели от старост петна, гледжосаните чаши миришеха на мастика или ракия, а чиниите троянска керамика притежаваха една постоянна мазнота. Въпреки това, като закъсвахме за свободни места, сядахме и там.
До него беше „Дивите петли“, но по времето, когато е правена снимката ги бяха слели и даже рекламата е над Петлите. След Промените бе направен опит тази част от механата да се възроди и ако не се лъжа я бе наел тежкоатлетът Нуаир Нурикян. Работеше като ресторант и кафене и там ходеха кинаджии, които живееха в района – и въпросният Оскар също. Само че бизнесът нещо заглъхна, нивото позападна и те се пренесоха в друга кръчма. А „Дивите петли“ изчезнаха. Засега.
Ако продължите по левия тротоар се стигаше до ресторант „Троян“ – чудесна скара с уханни кебапчета, а също и дреболии. Там, където сега са куп „бутици“, се събираха старите лъвове – Богдан Томалевски, Христо Коев, Стефан Савов, Симеон Пиронков, Тодор Панайотов, д-р Андрей Сахатчиев, проф. Гълъбов… все интересни, знаещи и можещи хора с чар и невероятно чувство за хумор. Имаха си определен ден за срещи и около тях винаги беше шумно. Бе удоволствие да минеш и да ги видиш!
Но аз предпочитах „Стадион“ – хем по-близко, хем по-вкусно! А имаше и „Загорка“. Управител беше бай Коце, който поддържаше не само добро снабдяване, но и добра кухня. А също и добра клиентела, привлечена от вкусната храна, качественото обслужване и непретенциозния интериор. В малкото фоайе с гардеробна портиерът продаваше изпод тезгяха цигари и дефицитно кафе в кутии, но трябваше да си стар клиент и да ти има доверие. Беше женен за една от най-сръчните келнерки там – Фани. Все още ги виждам, вече повече от 25 години след затварянето на ресторанта, продават на малка подвижна сергийка на „Графа“ различни дреболии. И двамата са много остарели, но все така любезни и желаещи да услужат.
Да се намери свободна маса в „Стадион“ беше събитие. Всеки сядаше където има място и не капризничеше. Келнерите сервираха бързо и сръчно, познаваха клиентите си и не цепеха басма на никого. Веднъж един от по-сопнатите промени рязкото си държане към мен. Бях ужасно учудена, докато в един момент той не се наведе и не ми каза: „Много уважавам и съм благодарен на баща ви. Когато беше шеф на боксовата федерация ме спаси от голяма беля“. Не разбрах какво точно се е случило, но не беше единственият, когото татко е измъквал след кавги с милиция. Оттогава все се намираше стол за мен. Връзки! Даже ми даваха бира за вкъщи.
Ето тук бяха „Троян“ и „Стадион“. Сега са магазини.
Ако човек продължи по Толбухин (сега Васил Левски) в посока Университета се стига до „Разширените вени“. Това разбира се, не е истинското му название, а хашлашки прякор, идващ от факта, че там се пиеше на крак. Както казва една приятелка – „срещата на Попа, а бирата във Вените“. Понякога там влизаше и Генко Генков и продаваше неподписана или недовършена картина срещу пиене. Често след това си ги прибираше, за да ги довърши, а „притежателят“ им никога повече не ги виждаше. Така е като се опитваш да купиш евтино.
По диагонал на „Стадион“, където сега е сградата на Булгартабак, дълги години имаше празно място, но повдигнато на метър и нещо над нивото на тротоара – явно остатък от плочата на предишната къща. Там през 70-те бяха наредени будки-магазинчета, но не помня какво продаваха. Една година в началото на 80-те преди Коледа направиха базар с чевермета и наливно вино. Беше фурор.
Веднага след това в дясно имаше сладкарница – наричаше се „Люляци“ – тип бозаджийница, но това се приемаше за по-долна категория. Там през Лукановата зима започнаха да продават и „храна“ – питки, банички, милинки. По-късно реституцията върна всичко на книжарници „Чипев“, но и те не се справиха с конкуренцията и сега са се нанизали едно след друга ред малки магазинче, непрекъснато сменящи фирмата и асортимента си.
Камионът на снимката зарежда ресторант „Бистрица“. Не го помня, но са ми разказвали за него – входът му е бил отстрани в прохода между кооперациите, имало е и изнесени маси отзад в двора. Бил е любима кръчма на доста хора от махалата. Доколкото зная, съществувал е до към края на 60-те или началото на 70-те години. Аз си спомням месарница „Родопа“, която се настани на нейното място.
И какво остана по „Графа“? Май само Студентския стол до пекарната преди Канала.
…
Но ние тръгнахме по следите на софийските кръчми. И по стъпките на Оскар и Ивайло, търсещи място да пийнат по едно вино.
А тъй като те не са приключили маршрута си и все още продължават, но вече по „Драган Цанков“, ще ги последваме и ние.
