В една юнска събота през 2015 г. над 10 хиляди германци участваха в необичаен експеримент: да се снимат, докато правят най-обикновени неща. Клиповете бяха изпратени на режисьора Зьонке Вортман, който ги монтира в 100-минутен филм.
Филмът на Вортман, озаглавен “Германия – вашият автопортрет,” дебютира на 14 юли. Той е напълно лишен от тревоги и показва семейства на увеселителни влакчета, закусващи пенсионери, и тийнейджърки, които се прегръщат пред камерата.
“Приятелството е важна тема в този филм. Домашни любимци. Спорт. И коли, естествено”, коментира Вортман.
Но докато режисьорът се опитва да направи позитивен филм, сякаш създава ода за една Германия, която е на ръба на изчезване.
Критиците побързаха да изтъкнат колко остарели изглеждат вече тези кадри – като архивни материали от друга ера.
През последното десетилетие Германия се радваше на епоха, която вероятно някога ще се счита за златна ера.
Икономика започна да расте след 2005 г. и устоя на последните кризи по-добре от повечето други. В политически аспект страната изпъкна като лидерът на Европа. Националният футболен отбор се усъвършенства до такава степен, че спечели Световното първенство през 2014.
И, вероятно най-важното, страната стана привлекателно място за живот. Всеки човек, израснал в суровите години на Хелмут Кол през 80-те години, може да потвърди, че днес Германия е станала по-либерална, по-толерантна и добра.
Сега обаче този напредък изглежда подложен на съмнение. Обществените нагласи се промениха драстично след навлизането в страната на стотици хиляди бежанци, което оказа сериозен натиск върху ресурсите и институциите. Дясната партия “Алтернатива за Германия” (AfD) отбеляза ръст на одобрение, възползвайки се от всеобщите опасения от масова миграция и тероризъм.
Ангела Меркел, която беше в пика на популярността си, докато се снимаше филмът на Вортман, сега изглежда слаба и уязвима.
Икономиката също показва някои признаци на нестабилност, като особено засегнати са големи играчи като Volkswagen и Deutsche Bank. А после дойде и насилието: нападение с брадва край Вюрцбург, масова престрелка в Мюнхен, самоубийствен атентат в Ансбах.
Само за няколко дни тази поредица от събития разтърси държавата, която и без това е на крачка от дебалансиране. Всички усещат, че нещо добро е на път да приключи – и никой не знае какво предстои.
Златната ера на Германия до голяма степен съвпадна със заемането на канцлерския пост от Меркел. Когато тя се кандидатираше за канцлер през 2005 г., държавата тъкмо излизаше от криза. Икономическите реформи на тогавашния канцлер Герхард Шрьодер бяха започнали да дават ефект, но германците, които не чувстваха, че вървят към по-добро, все пак го свалиха от поста.
И когато икономиката тръгна нагоре, Меркел беше тази, която пожъна позитивите. Сега мнозина се опасяват, че добрите времена са приключили.
Опряла се на силната си производствена база, Германия излезе почти незасегната от финансовата криза. Докато други членове на Европейския съюз бяха разтърсени от евро-кризата – обвинявайки за трудностите си принудителното съкращаване на разходите, наложено от Германия – ориентираната към износ индустрия на страната продължаваше да работи, печелейки освен друго от отслабената валута. Но доколко устойчиво е това? Когато по-голямата част от света е в криза, икономиката, зависима от износа, ще понесе щети.
А на преден план излиза и демографският въпрос. Във Франция и Великобритания, застаряващото население е повод за опасения; в Германия то е тиктакаща бомба със закъснител. ООН прогнозира, че към 2030 г. само половината от гражданите на страната ще работят.
Меркел смяташе, че е намерила решение на проблема. Когато тя отвори границите за бежанците, това със сигурност беше хуманитарен жест, но и опит да осигури приток на по-млади работници.
Меркел смяташе, че германците ще я разберат. Те обаче не го сториха. Дългосрочните ползи от масовата миграция в най-добрия случай наистина надделяват над краткосрочните трудности. Но много от хората в страната – особено по-възрастните и консервативни гласоподаватели – виждаха само минусите. “Можем да се справим,” казваше им Меркел, а милиони отговаряха в унисон: “Не, не можем.”
Решението на Меркел вдъхна живот на AfD.
Основана през 2013 от група евроскептици, партията изглеждаше в безпътица. Членовете й недоволстват по какви ли не поводи – някои от тях, защото Германия замени дойче марката за еврото, други, защото вярват, че сексуалната просвета в училищата развращава невинните деца. Това, което ги сплоти, беше миграционната политика на Меркел.
Лидерите на партията не са умели политици. Те са лишени от харизма и допуснаха много грешки. Но събития като тези във Вюрцбург и Ансбах, където наскоро пристигнали бежанци извършиха терористични нападения, подкрепят тяхната кауза и добавят аргументи към техната теза, че ходът на Меркел е повишил риска от тероризъм. Икономическият упадък би дал на партията допълнителен тласък.
Какво би се случило, ако се появи германски Доналд Тръмп и поеме властта?
Преди няколко години журналистът Тимур Вермеш публикува романа “Той пак е тук”, в който Адолф Хитлер се завръща в съвременен Берлин, превръщайки се първо в медийна знаменитост, а после и в политик. Това беше сатирична книга и тя накара доста от читателите си да се посмеят добре. Но сега когато елитът е в криза, “Той пак е тук” изглежда не толкова като шега, а като предупреждение.
Връзката между Меркел и германците е най-добра, когато националният футболен отбор излезе на терена през плейофите на голям турнир. Томас Мюлер вкарва, германците ликуват. Камерата се завърта, за да покаже Меркел, аплодираща от ВИП ложата – германците също я аплодират.
Но на европейското първенство това лято Меркел не присъстваше, когато отборът стигна до полуфиналите. Може би тя знаеше, че хората повече няма да й ръкопляскат. Германците са объркани и разочаровани от своя канцлер. След като шокира консервативните гласоподаватели с политиката си за бежанците, тя отчужди и новите си поддръжници в левицата с противоречивото споразумение с Турция.
Никой не знае какво мисли тя, а тя не говори. Резултатът се вижда по рейтинга й.
За Германия, изобразена във филма на Вортман, Меркел беше перфектният лидер. Когато нейните съграждани се увличат по спорт, домашни любимци и коли, тя би могла да ги води безопасно през малки и големи кризи. Особено я бива в късни нощни спешни срещи с други световни лидери, при които Меркел успява да постига сложни компромиси, които удовлетворяваха германците дори и те да не разбираха напълно детайлите около тях.
Но Меркел има и много слабости – и в наши дни те проличават отдалеч.
Тя не е талантлив оратор, не знае как да предава емоциите си. След последните терористични атаки тя трябваше да обясни с прости понятия какво според нея се е случило през последната година. Трябваше да каже на германците как се е чувствала миналия септември и как се чувства сега. И трябва да признае, че вероятно ще има и още атаки, че е сгрешила, защото не ги е предвидила.
След това ще трябва да постигне нов компромис, като каже, че въпреки насилието най-важното е да се оказва помощ на хората в нужда. И че завръщането към свят с крепостни стени не е отговор на заплахата от тероризма.
Но Меркел не е лидер, който си позволява да прави емоционални изказвания.
И това е тъжно, защото Германия започва да се поляризира. От едната страна стоят обхванатите от чувство за вина поддръжници на Willkommenskultur, които смятат, че германците имат морален дълг да държат границите си отворени за всички и че могат да винят единствено себе си, когато тероризмът нанесе удар. От другата страна е гневната крайна десница.
От дебата липсват всички тези обикновени германци, които участваха в позитивния проект на Вортман. Време е някой да им каже, че е техен ред да проговорят. Те трябва да разберат, че Германия, в която са живели – тази, която е либерална, толерантна и изпълнена с живот – не може да бъде приемана за даденост и има нужда от тяхната подкрепа.
