През 2014-а един от символите на Лом навърши 120 години. Това е пивоварната в града, една от най-старите в България. Съществуваща все на едно и също място – там, на стотина метра от Дунава, на стария път към Враца.
Местоположението е избрано от двама братя – чехите Малотин и Хозман, които са и основателите на фабриката в далечната 1894 г. Те правят проучвания и се спират точно на този парцел в северозападната част на града, независимо от това, че районът е свлачищен. И решението им се е доказало като правилно с течение на годините. Вече над век… Малотин и Хозман са
пристигнали в Лом по време на разцвета на града,
който е бил вторият по големина български търговски център по реката, след Русе. Последните десетилетия на ХIХ век са били „златни“ за Лом. Още през 1869 г. там са преброени около 120 магазина, 148 търговски кантори, 175 бакалници, 34 кафенета, 6 хотела, 2 мелници… Корабите са идвали и отпътували натоварени със стока. И с търговци. Двама от тези предприемачи са били и чешките братя. Които, живеейки в Лом, първо усещат липсата на любимата напитка на тяхната нация – бирата, а след това стигат до извода, че на този град му липсва пивоварна. Според „История и развитие на пивоварната промишленост в България“ (авт. Величко Петров, Йордан Платиканов и Стамат Минчев), двамата братя са взели на помощ своя роднина Мамер, който е бил пивовар-технолог в Чехия и Австрия. С него са направени и първите варки на пиво в Лом през 1894 г. Тъкмо Мамер е изготвил и плана за строителство на фабриката. Изпълнението е поверено в ръцете на ломския майстор-строител Русин Петров. Доказателство за неговото умение и за качеството на работата е видно и в наши дни. И до днес стои запазена главната административна сграда на пивоварната, която е в сравнително добро състояние. Преди 20-ина години обаче тя е продадена на частни собственици, което спъва идеята на сегашното ръководство да превърне къщата в музей, в който да бъдат изложени експонати и снимки, свързани с историята на фабриката. Все още стоят непоклатимо и дебелите над метър тухлени стени на старата сграда, в която е извършван ферментационният процес.
Изграждането трае около година и приключва през пролетта на 1895 г. Тогава започва и масовото производство на пиво. Отначало на работа са наети между 15 и 20 души. Имало е само най-необходимите машини, а пивоварният малц се е обръщал на ръка, след което също е бил сушен ръчно. Същата е била картината и при почти всички останали манипулации. Така продължава много, много години наред. По-възрастни служители на завода си спомнят, че дори в края на 70-те години на ХХ век
бутилките са се сваляли на ръка
и са се слагали в касите. Или пък, че находчивостта на местните пивовари довежда до сглобяването на инсталация, на която е бил препичан малцът за нуждите на популярната в миналото ломска портър-бира, характерна със своя висок алкохолен градус.
В първите години на пивоварната бирата се пласира основно в ломските пивници, както и в близките Белоградчик и Берковица. Постепенно за качествата на пивото се разчува и по-надалеч, а пласментът се разширява. Правят се и доставки за чужбина, благодарение на речния транспорт по Дунав. В началото производството достига до скромните по сегашните стандарти 200 000 литра годишно. През 1906 г. са отчетени 400 000 литра, а през 1911-а извършената реконструкция и модернизация дават своя количествен израз в 1 млн. литра. За сравнение – през 80-те години на ХХ век годишната продукция стига до 30 млн. литра.
Първите две десетилетия на миналия век се считат като пик в ерата на „Малотин и Хозман“. Работниците се увеличават. Доведеният от Чехия главен технолог пък решава да се установи трайно в Лом и се жени за българка.
Разцветът обаче приключва през 1927 г.
Тогава влиза в сила т.нар. бирен акциз, който оказва пагубно влияние върху пивоварната промишленост в България. Винарите, стреснати от настъпващата конкуренция на бирената индустрия, успяват да убедят правителството да насърчи винопроизводството, като вдигне двойно акциза върху бирата и го съчетае с изискване това увеличение да не се последва с поскъпване на пивото. Като резултат по-малките фабрики масово затварят. А специално тази в Лом не спира работа, но се превръща в клон на софийската пивоварна „Македония“ и не произвежда собствени марки. Наследниците на Малотин и Хозман обаче запазват собствеността върху предприятието до юни 1950 г., когато то е национализирано. Първият му ръководител след това става Страти Иванов. Годините са били трудни. Не е имало възможност да се внедри нова техника и се е работило с наличната. Така например пивоварната каша се е хвърляла с лопати, за задвижване на бъркачките е използвана парна машина, миенето на бутилките и буретата, както и бутилирането се е вършило ръчно. Но фабриката си е функционирала… Малко по-късно тя влиза в системата на Стопанско обединение „Българско пиво“ и се
преименува в „Дунав“ в края на 60-те години.
В следствие се извършва и така очакваната модернизация. Изгражда се ново ферментационно отделение, доставя се полуавтоматична линия за бутилиране. А старите дървени бъчви се заменят с железобетонни, снабдени с охладителни серпентини. Но за качеството на старите бурета достатъчно красноречиво говори фактът, че те дълго време след „пенсионирането“ си са стояли здрави и насмолени. Сякаш готови отново да влязат в услуга на благоугодната кауза по направата на пиво. Тези години носят спомена и за ръководители на завода, обвити с почти митична слава. Като г-н Русинов, известен сред служителите си като „цар Гиги“, чийто модерен за времето си въртящ се дървен стол още се пази. Или пък дошлият от Благоевград Недялко Младенов, известен като Македонеца. Той се задържа около година, преди да приеме друг пост. Но през този кратък период извършва неща, за които дотогава само се е мечтаело. Прави се цялостна канализация и асфалтиране на завода, където дотогава работници и камиони са газили в калта. Фабриката се разширява и „стъпва“ върху мястото, където дотогава е имало стара мелница и ледник. Поставя се ограда, каквато близо половин век е липсвала. Създава и помощно стопанство, в което се гледат крави и телета за нуждите на служителите.
Един от следващите директори – Дамянов, пък настоява да се произвежда бира, тип портър, за която вече стана дума. Тя много бързо се прочува далеч, извън пределите на Лом. За нея се носят легенди, че пяната й е била толкова гъста, че
върху нея можела се задържи монета от 5 стотинки.
За нейния плътен и богат вкус, пък се използвали направо бонбони „Карамела Му“, които се влагали по време на производството. Работници от завода си спомнят, че дълги, дълги години след това са идвали хора от различни краища, дори от София, за да питат за любмия си портър.
Другото легендарно питие от този период е т.нар. „Син Алмус“ (заради цвета на етикета), който е бил със забележителните 14% екстракт, придаващи му особено плътен вкус. Вече по-късно се прочува и марката „Алмус Лукс“, отличена с три бронзови медала на световното пивоварно изложение в Белгия „Монд селекцион“. Размахът на производството и популярността са позволили на фабриката да си позволи да отвори цехове в Монтана и Перник, където да се извършва бутилиране. В Лом пък се вкарва нова и нова техника. При доставянето на нова пълначна машина в началото на 80-те години се стига и до забавна случка. Дошлият майстор от ГДР, който е трябвало да извърши инсталирането, както го е бил направил вече в няколко пивоварни в България, се научава как машината може да работи и „по български“. Защото в един момент му свършва уплътняващата тефлонова лента, нужна при свързването на тръбите. И той изумен вижда как местните работници вкарват в употреба кълчища, които… вършат същата добра работа.
През 1989-а настъпва критичен момент за пивоварната в Лом. В тогавашното обединение „Българско пиво“ започват да се двоумят дали да преместят фабриката на мястото на захарния завод в града или направо да я закрият. За щастие на пивоварната (и нещастие на „Българско пиво“) централизираното обединение е раздържавено, плановете са разтурени и биреният завод продължава дейността си безпрепятствено. За да се преименува в „Ломско пиво“ през 1992 г. То после става собственост последователно на приватизационен фонд „Екоинвест“ (Козлодуй), „Агроинвест Инженеринг“ и понастоящем най-крупен акционер е „Би Джи Ай проджектс“. Но, каквото и да се случва, „Алмус“ си остава марката, с която в Лом се гордеят, а регионът предпочита по дълголетна традиция. Не е нужно да се проверява, достатъчно е да се пита първия срещнат местен. Което не пречи на пивото да добие известност и в чужбина. Дори и в САЩ. Да, в САЩ, където е внасяно през един период от 90-те години. По-точно в Лас Вегас. И е прието възторжено от живеещите там българи. Като дори служители на пивоварната, са научили от роднини зад Океана, как в столицата на хазарта ломското пиво се е изчерпало светкавично. А сънародниците ни са разказвали на своите американски познати как тази бутилка идва от много далеч, от една фабрика край брега на Дунав.
