От “Франкенщайн” на Мери Шели, до “Скайнет” на Джеймс Камерън, научната фантастика е пълна с етични притчи за това какво се случва, когато хората изобретят неща, които не могат да контролират.
И въпреки че от много години културата ни подготвя за най-крайните сценарии, все още се шокираме от предсказуемите места, където може да се крие ужасът.
Например в live-стриймингът на социалните мрежи.
В последните седмици имаше серия черни събития – атентатор се взриви на летището в Истанбул, полицаи застреляха поредния чернокож в Америка, последва нападението с камион в Ница, а след това опитът за преврат срещу турския президент Ергодан. Всички тези събития нямаха никаква последователна връзка, но бяха обединени от факта, че стотици хора предаваха “на живо”.
Даймънд Рейнолдс снима смъртта на годеника си с камерата на телефона, докато седи на съседната седалка. Нещо повече: тя излъчва видеото на живо във Facebook. През прозореца се вижда пистолета на полицая в Минесота, който още стои в позиция на прицел.
Безкраен брой зрители в социалните мрежи проследиха какво се случва с разкъсаните и обезобразени тела на крайбрежния булевард в Ница, още преди да пристигнат линейките.
24 часа по-късно те станаха свидетели на среднощен парад на танкове и изтребители.
Не е странно, че след тези порции ужас, в понеделник повечето журналисти по света вероятно реагираха по следния начин на новината за убийството на полицаи в Батън Руж, Луизиана:
“Само трима убити? О, това вече не е новина.”
По същото това време, сякаш като евтина пародия, пристигна информация, че някъде в Казахстан, в Алма-Ата полудял човек застрелял седем души, сред които поне трима полицаи.
Интересът вече е повече от нулев – повтарящо се събитие със сходен сценарий – при това без нито един човек, който да е снимал “на живо” не може да грабне закоравелите ни сетива.
Дотук ли стигнахме?
Очевидно нивото ни на търпимост към всякаква информация, свързана с масови убийства, става вече много високо.
Когато през 2001-ва година телевизиите излъчваха “на живо” разрушаването на кулите близнаци в Ню Йорк, светът беше шокиран не толкова от дързостта на тероризма, колкото от факта, че всичко се случваше “тук и сега”.
Днес интензивността на това усещане е многократно по-голяма.
Само в последните няколко месеца станахме свидетели на много повече мъртви или умиращи хора през Facebook, отколкото бяха загиналите в Световния търговски център.
Смъртоносните терористични атаки в Пакистан, Багдад, Бангладеш и навсякъде, извън западния свят, отдавна не могат да ни разтревожат. Мина времето, когато изпитвахме гузно чувство, че десетки ранени в Кения, не е същото като десетки ранени в Париж.
Но лошото е, че и атаки като тези в Ница ни разтърсват за все по-кратко време. Единственото, което остава в главите ни за малко по-дълго от няколко дни са силните кадри… И страхът.
И ако само преди година снимката с удавеното сирийско дете на брега ни беше разтърсила и бяхме обвинили медиите, които я бяха пуснали, в излишно желание да шокират, то сега подобна снимка, но от Ница, беше разпространена буквално минути след случилото се. Този път тя не “изтече” чрез информационните агенции, а чрез хората, от които не можем да искаме да спазват професионални или етични граници, когато снимат със собствените си смартфони.
Това е истината – поне от две десетилетия вървим необратимо към възможността да излъчваме всичко и навсякъде от достъпен мобилен телефон.
Изглежда, че сега вече сме достигнали целта.
Непосредственото влияние на медиите, които се крият в джоба на всички и навсякъде, очакването, че можем да видим всичко тук и сега, променят начина, по който изживяваме кризите – и дори собствената си смъртност.
“Истинските” телевизионни новини естествено се възползват от това изобилие от свободно достъпно видео. Възползваме се и всички ние, чувствайки се по-близо до събитията отвсякога.
Истината е, че медиите вече са осъзнали силата на социалните мрежи, но никога не са си и представяли, че ще трябва да съществуват в среда, която подкопава концепцията на “редактирано” и монтирано изживяване.
Ориентирането в отговорностите на новия модел за публикуване действа шокиращо на всички.
Facebook разполага с екип за политика и модерация на съдържанието, който се състои от близо 20 души, концентрирани върху сериозното предизвикателство да запазят позиция на декларирана неутралност в изключително сложен свят.
Защото и Facebook започва да се пита какво е да бъдеш издател, въпреки че предпочита да се преструва, че не е такъв.
И докато новинарските организации се опират на “live-стрийминга”, взаимстван от социалните мрежи, за да допълнят своите новини, Facebook се движи в обратната посока. От неутрална платформа, той трябва да се насочи към мътните води на издателската отговорност.
А “традиционните” медии вече имат собствени сериозни дилеми, когато предават терор или политически театър – и тези дилеми са дълбоко лични и все по-малко подлежащи на етичен контрол.
Докъде ще ни отведе този нов и сложен път на споделено предаване на информация все още не е ясно, но със сигурност цената му ще включва все по-осезаемото омаловажаване на човешкия живот.
