27 май 1960 г.
Това е първият военен преврат в историята на Република Турция. Той е организиран от 38 млади турски офицери, които отказват да изпълняват заповедите на генералния щаб.
На 27 май 1960 г. генерал Джемал Гюрсел организира преврат, който сваля от власт президента Джелал Баяр, премиера Аднан Мендерес и кабинета му, като се стига и до разпускане на парламента. Няколко души от правителството са обвинени в злоупотреба с обществени средства, нарушаване на конституцията и държавна измяна. Мендерес и още двама министри са екзекутирани след присъда от съвместен цивилно-военен трибунал.
Превратът от 1960 г. се случва в момент на ескалация на напрежението между правителството и опозицията, което заплашва да премине в гражданска война. Избраният през 1950 г. Мендерес се опитва да либерализира законодателството, което ограничава правата на малцинствата и ролята на исляма в държавата – политика, която среща силен отпор от страна на кемалистката опозиция.
През 1959 г. враждата между симпатизантите на двете страни ескалира и се стига до насилие. През април 1960 г. серия от големи студентски протести парализира университетските общности и води до кървави сблъсъци с полицията. Налагането на извънредно положение в Истанбул на 1 май 1960 не успява да възстанови реда.
Една седмица по-късно командирът на пехотата генерал Джемал Гюрсел е накаран да излезе в принудителен отпуск. В последното си обръщение към войниците Гюрсел призовава да не се поддават на “алчната политическа атмосфера, която цари в държавата”.
Генерал Джемал Гюрсел
На 27 май в обръщение към нацията Джемал Гюрсел се обявява против диктатурата и обявява, че правителството е свалено от власт, за да се наложи честен и демокративен ред.
Ден по-късно военният кабинет излиза с позиция, в която обещава да спазва човешките права и да отмени всички закони, противоречащи на Кемалистката традиция.
Военните остават на власт до 1965 г., като междувременно се сменят няколко коалиционни правителства, ръководени от бившия президент Иньоню.
Когато свободните избори са разрешени отново, Сюлейман Демирел печели вота със своята Партия на справедливостта. Демирел остава на власт, докато турската армия не го принуждава да подаде оставка през март 1971 г.
12 март 1971 г.
Кабинетът на Демирел е принуден да подаде оставка, след като командирите на армията поставят ултиматум на президента с искане за “силно и способно правителство”, което да се справи с “анархистичната ситуация” в страната.
Армията заплашва, че при отказ от изпълнение на ултиматума, ще завземе администрацията със сила.
Решението на висшето командване идва след 3 години на политическо насилие и все по-сериозни икономически пробеми. Още през 1968 г. протестите в страната стават толкова мащабни, че Демирел предупреждава “враговете на държавата”, че правителството няма да позволи “унищожителите на законовия ред да удушат демокрацията на улицата”.
Политическата нестабилност води до обезценяване на националната валута и тежка икономическа криза. Към юни 1970 г. в Истанбул отново е въведено военно положение.
Върховното командване се противопоставя на използването на въоръжените сили в разчистването на протестите.
Сюлейман Демирел (в средата) преживява два военни преврата
Ръководителят на ВВС генерал Мухсин Батур публикува два меморандума до президента Сунай през 1970 г., с които настоява за провеждане на реформи и предупреждава за тежките последствия от неспособността на правителството да поддържа обществения ред. Началникът на Генералния щаб също заплашва с наказание “всички, които се опитват да разрушат националната цялост на републиканския режим и реформите на Ататюрк”.
Въпреки всички предупреждения, кабинетът не успява да възстанови реда. Първите месеци на 1971 г. се характеризират със серия от убийства, бомбени атентати срещу правителствени сгради и др.
Това, което предизвиква военния преврат, е отвличането на четирима американски военнослужещи на 4 март и последвалите кървави сблъсъци между студентите и полицията.
На 12 март 1971 г. началникът на Генералния щаб връчва на президента меморандум, в който обявява, че парламентът и правителството са вкарали държавата в анархия. Демирел подава оставка, а президентът публично благодари на върховното командване, като заявява, че военните са действали отговорно и призовава всички турци да подкрепят новото правителство.
След налагането на директната си власт, военните решават, че ролята им е да напътстват турския демократичен процес. Новият коалиционен кабинет, създаден след консултации с лидерите на всички големи партии, се ползва с подкрепата на военните. Напрежението стихва, въвежда се законодателство, което ограничава радикалните сили както от левия, така и от десния спектър на политическото пространство.
12 септември 1980 г.
Новоизбраното правителство на Сюлейман Демирел е свалено от власт. Пет дни по-късно началникът на Генералния щаб Кенан Еврен обявява, че военните са отговорили на вътрешната политическа анархия.
Планиран месеци по-рано, превратът е посрещнат с одобрение от повечето турци като реакция срещу предходните години на икономическа и политическа стагнация.
В предходните години враждуващите екстремистки организации отново се заемат с политически убийства и други форми на насилие, а партийните лидери не вземат адекватни мерки за противодействие. Демирел оправдава акциите на крайно-десните екстремисти, докато Бюлент Еджевит разглежда левичарските атаки като “легитимна реакция срещу социалната несправедливост”.
Икономиката отново е в криза, инфлацията през 1979 г. достига 117,4 процента, безработицата нараства от 20 до 25 на сто.
Анкара се принуждава да предоговори споразуменията си с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и МВФ, като обещава да въведе мерки за либерализация на законодателството за чуждестранни инвестиции.
Междувременно нарастват притесненията от радикалните искания на ислямската фундаменталистка Национална партия на благото на Неджметин Ербакан и на крайно-дясната Партия на националното действие на бившия генерал Алпарслан Тюркеш. Политическата криза води до там, че парламентът провежда над 100 неуспешни опита да избере нов президент след края на мандата на Фахри Корутюрк.
Въоръжените сили също са засегнати от нестабилността. От 1978 до 1980 г. двадесет турски провинции са поставени във военно положение. Шест месеца преди преврата нападенията на фундаменталистите се насочват и към служителите на армията.
Към септември 1980 г. около 25% от 475-хилядната армия на Турция е ангажирана в различни операции по поддържане на обществения ред. Идеологическите сблъсъци навлизат и сред редовите военнослужещи.
На 27 декември 1979 г. Върховното командване на армията изпраща писмо на президента, в което настоява държавните ръководители да “потърсят решения и да приложат мерки в рамките на националната програма на Ататюрк и парламентарния демократичен режим”.
На 1 януари 1980 г. е публикувано писмо от генерал Еврен, в което той изисква спешно формиране на широко коалиционно правителство и бързо приемане на антитерористично законодателство.
Генерал Кенан Еврен на пресконференция
Седмица по-късно Еврен публикува списък с над 60 политически изисквания, които въоръжените сили поставят като задължителни цели. Демирел приема ултиматума, но не успява да ги прокара през парламента.
Несигурността продължава през следващите 9 месеца, а междувременно социалистът Еджевит и Неджметин Ербакан започват преговори за общи действия, които се приемат като заплаха за налагане на антизападна и проислямистка власт.
На 6 септември 1980 г. Ербакан призовава за връщане на Шериата в Турция по време на митинг. На следващия ден Еджевит призовава всички членове на синдикатите да използват сила, ако смятат, че са жертви на политическа несправедливост. Правителството не успява да отговори адекватно на провокациите.
Кенан Еврен и още четирима командири решават да свалят цивилното правителство на 12 септември. Слабата съпротива срещу военните им позволява да завземат административния контрол над държавата чрез 5-членен Национален съвет за сигурност. Назначен е цивилен кабинет. Военното положение е разширено до цялата територия на Турция.
През 1981 г. Съветът за сигурност налага забрана на лица като Демирел и Еджевит да участват в политическия живот на страната. Преходът към цивилно управление започва, когато новата конституция на страната е одобрена с национален референдум през 1982 г. Краят на военната власт идва на 6 ноември 1983 г., когато се провеждат парламентарни избори и на власт идва Отечествената партия на Тургут Йозал.
18 юни 1997 г.
Тогава се случва т. нар. “Постмодерен преврат”. На тази дата премиерът Неджметтин Ербакан, определен от противниците си като заплаха за светския курс на страната, се оттегля под натиска на армията, бизнеса, съдебната система и политиците.
Армията предприема действия с аргумента, че защитава светската държава, основата от Мустафа Кемал Ататюрк.
При разследването, последвало преврата, бяха задръжани и изпратени в затвора десетки военни, арестувани по време на три вълни от операции.
