Надписите на съкровището край банатското село Наг Сент-Миклош доказват не само принадлежността му на първия български владетел, но и че той, кан Аспарух, е бил кръщаван в християнски купел. Съдовете са седем кани, две от които са богато украсени с ритуални историко-митологични сцени, седем двойни чаши, две двойки походни тасчета, чаши с високо столче, малки чашки с ритони, патери, чаши, наподобяващи черепи, и т.н. Върху два от тасовете има врязани кръстове.
Няма никакво съмнение, че съкровището е принадлежало на кан Аспарух. Според проф. Казимир Попконстантинов, то не е изработено наведнъж, а е сборно – както Рогозенското и Вълчитрънското.
Съкровището е открито преди 217 години от българи градинари. През 1799 г., на 3 юли, край банатското село Наг Сент-Миклош (тогава в границите на Австрийската империя, днес в Румъния) двамата братя градинари Христо и Кирил Наковиго намират при изкопни работи. Братята са от Северна България, но се заселват в Банат и при обработване на градината си на дълбочина 50-60 см се натъкват на един златен предмет. Разравят внимателно почвата и намират общо 23 съда, изработени от злато, с общо тегло 10 кг. Братята подаряват съкровището на австрийския император Йосиф Втори, за което са богато възнаградени. Владетелят им дава благородническа титла, която нарича на името на селището “Наг Сент-Миклоши”. Синът на Христо е кръстен Шандор и получава графска титла. Той се жени за графиня Терезия Фештетич. По тази история писателят Моор Йокай написва романа “Цигански барон”, а композиторът Йохан Щраус създава популярната едноименна оперета.
Съкровището се пази в Музея на история на изкуството във Виена и е известно като българското съкровище от Наг Сент-Миклош. През 70-те години на миналия век, по времето когато Людмила Живкова е министър на културата, австрийският канцлер Бруно Крайски подарява на българската държава копие на съкровището.
Съкровището е изключително интересно с надписите, които са врязани върху повечето съдове. Доц. Ждраков заедно с доц. Антоанета Делева установяват, че тези надписи са на гръцки и прабългарски език. При четенето им са правени много опити, но надписът върху съд №21 дава ключ за осмисляне на текста му. Това дължим на проф. д-р Иван Добрев (преподавател по съвременен турски език в академията “Г.С. Раковски”) – неговото четене звучи най-правдоподобно: “Чашата, за която Жупан Буила повели, като направят, да изпишат, и от която да пие наздраве Жупан Бутаул”, посочи проф. Попконстантинов.
С гръцки букви е записана годината на изработване на съкровището – 6021 г. от сътворението на света,т.е. 693 г. от раждането на Христос. Тя е написана и на прабългарски език “ален дилон” (“година на змията”). Действително по прабългарския календар 693 г. е Годината на змията. Но през същата 693 г. България е управлявана от кан Аспарух (665-701). Това означава, че съкровището е изработено по негово време и действително в един от надписите ясно се чете името Есперих – така, както е записан владетелят в “Именника на българските канове” – първият български исторически летопис.
Християнските кръстове върху патерите не бива да ни заблуждават, че съкровището е изработено след християнизацията на страната по времето на цар Борис (852-889). Тази теза – кановете от рода Дуло са били “християни”, пръв разви Божидар Димитров. За кан Кубрат и внука му Тервел това е сигурно. Тервел дори е канонизиран като християнски светец под името Свети крал Тривелий.
