Когато през 1879 г. Учредителното събрание във Велико Търново избира за столица на България София, градът определено не може да бъде наречен бляскав. Той за малко се е разминал с опожаряването от Сюлейман паша, но населението е паднало до около 11 700 души, от които 6500 българи, 3500 евреи, 800 турци и 700 цигани.
Самият град, на свой ред, притежава красива природа, но определено не отговаря на стандартите за столица на една млада държава.
“Криви улици между ниски къщи от дърво и глина, ориенталски дюкянчета, страшна кал, огромни гьолища…” – така описва града роденият във Виена Константин Иречек, който пристига тук през зимата на 1879 г., а по-късно обобщава в дневника си: “София е българската Венеция, само че потънала в кал”.
Народният поет Иван Вазов описва в спомените си София така: “Цялата половина на София от конака на изток не съществуваше – това бяха празни места, бунища, бостани, стари къщурки, обкръжени с локви.”
“Хубава, красива природа, ала всичко в най-първобитен вид. От източната страна, по Цариградското шосе, чак до Перловската река – турски гробища. Зад тях мера. На западната страна пак гробища – християнските. До тях – еврейските. Край реките Перловска и Владайска – бостани”, описва София друг съвременник на тези времена.
С руската армия в града обаче е дошъл и един смел чех – Антонин Колар. Макар днес той да е известен като първия главен архитект на София, неговата кариера в началото поема по доста по-буен път.
Млад и буен гимназист в Прага, той се записва като доброволец в в полското въстание срещу Русия, където участва в сражения и дори достига до чин лейтенант. В крайна сметка обаче въстанието е потушено грубо, а с военната кариера на младия Антонин Колар е приключено, след като той насила е изпратен в родното си село Башнице.
Той обаче не се задържа там особено много и не след дълго заминава от дома на родителите си, без да им каже къде. Две години по-късно те най-сетне разбират, че той работи като чертожник при местен строител в Белград. Следват още известни перипетии и той бяга в Румъния, където отново работи като чертожник.
Именно там успява да си спечели държавна стипендия, която му позволява да учи инженерство в Париж и Виена, където изгражда и стила си като архитект. След завършването си се връща обратно в в Букурещ, където работи няколко години в Румънското министерство на благоустройството.
Неспокойният му дух обаче го праща обаче към войската на руския император, която се готви да пресече Дунава и да навлезе в Османската империя. Той се присъединява към нея и заедно с войниците пристига в новоосвободена България, а впоследствие с ген. Пьотр Алабин отива в София.
Алабин е назначен за губернатор на Града и една от първите му задачи е да бъде изработен План на града.
Два месеца по-късно Градският съвет съобщава на чешкия архитект Антонин Вацлав Колар, че го определя за “Градский архитектор” и го призовава да започне техническите си дела, които да превърнат мястото от ориенталско градче в истински европейски град.
Преди да започне със строителството обаче, първата му задача е да изчисти улиците на града, които са затрупани в кал. Паралелно с това той се заема и със събарянето на множество малки къщи, на мястото на които след това ще се появят големи здания.
С първата си задача Колар си спечелва име на “опитен и енергичен човек”, който умее без притеснение се справя с непочтените търговци, дори и това да означава, че “бастунът му често ще играе по техните гърбове”.
Няколко години по-късно София вече е столица на Третата Българска държава, а в общинския бюджет са заложени 33 000 франка за не леката задача да се изготви “нов план на града, по който да се води новото направление на улиците”.
Със задачата отново се заема Колар. Оттам нататък започва планът на чешкия архитект за превръщането на града в истинско европейско бижу – разглеждат се кварталите на града, коментира се нуждата от “украшението му като столица”.
Проектопланът е подготвен и изпратен за утвърждаване на княз Александър Батенберг. На следващата година в общинския бюджет са предвидени 47 700 лв. за технически персонал, а заплатата на главния инженер е определена на 18 000 лв., което показва важността и значимостта на работата му. За сравнение, заплатата на кмета на София (по това време Иван Хаджиенев) е 9600 лв.
Паралелно с градоустройството и поставянето на чисти, широки и прави улици в града и паркове, Колар се занимава и с проектирането на сгради.
Сред тях са паметника-обелиск на Васил Левски в столицата (1879 г.), основната сграда на Военната академия и парка около нея (1888–1894 г.), сградата на Военния клуб (1895-1897 г.), стария Грандхотел “България” (днес сграда на Насърчителна банка), Министерството на войната, разширяването на княжеския Дворец (1894-1896), първоначалната сграда на Централна гара и други емблематични сгради на следосвобожденска София.
Неговите сгради са издържани във “виенски стил”, а самият той като архитект застъпва строгите ренесансови форми, с богато разнообразие от класически и барокови детайли и орнаменти.
Така за по-малко от 10 години той успява да заложи началото на европейския облик на София. С помощта на други архитекти и инженери българската столица изоставя източното си излъчване и се превръща в една своеобразна “малка Виена”.
За това говорят и думите на английският писател Ратмел Уилсън, пропътувал цяла Европа, голяма част от Африка и Близкия Изток:
“Преди войните за София се говореше като за град, където се cрещат Изтока и Запада. Сега обаче този град се е така изменил, че Ангора, ако смята да се модернизира, трябва да взима пример от него, а Цариград е изостанал много назад. С други думи, аз приемам София като град, в който западът казва сбогом на Изтока.”
