неделя, октомври 20, 2024

Пиянството на един островен народ

Date:

Сподели новината.

 

“Акт на всенародна лудост” е начинът, по който определя стремежа на британците към излизане от ЕС (т.нар. Brexit) редакционен коментар на в. Washington Post от 1 май. Американският всекидневник, разбира се, отнася тази теза към очакваните силно неблагоприятни икономически последствия за Обединеното кралство, след като то реши да се отдели от ЕС. Корените на тази “лудост” наистина могат да се търсят в сътресенията, които Великобритания, наред с цяла Европа, преживя след финансовия срив от 2008 г. Оттогава до днес обаче обществените настроения ферментираха, до голяма степен под давление на първото правителство на консерватора Дейвид Камерън, в нещо различно и неподвластно на здравия разум. През първия му мандат националистическите страсти бяха разпалени от продължаващата стагнация, с която министрите му не можеха да се справят. Затова Камерън реши да префокусира гнева на избирателите си върху външен обект, който удобно можеше да бъде обрисуван като напаст, виновна за понижения стандарт на местното гражданство.

Отказът от преоценка на постколониалните реалности и островният ужас от глобализацията бяха дълго сдържани културни стихии, които чрез фокусирането на гнева към далечното “чучело” на ЕС, намериха бурен излаз. По същество Камерън изфабрикува “проблемът ЕС” през 2013 г., когато се опита да се представи като защитник на работническата класа от евтината работна ръка, прииждаща от Източна Европа след 1 януари 2014 г. Но събуденото чудовище на ксенофобията се обърна и захапа създателя си. От нишово хоби на неколцина ултраконсервативни депутати “миграционната заплаха” от най-новите членки на ЕС се превърна в свръхнапомпан политически казус, засенчвайки истинските проблеми на британската политическа система и безцеремонно врязвайки се в дневния ред на ЕС по време на автентичната криза с бежанците.

Британското общество живее под натиска на ред сгъстени политически и културни фрустрации, които от десетилетие потиска. Референдумът за преразглеждане на членството в ЕС е кулминация на екзистенциалните тревоги на народ, несвикнал на бърза промяна в обстановката и горд от мисълта, че винаги върши всичко по своя си начин. Именно затова колкото и факти да публикуваше кампанията Remain за ползите от членството в ЕС, толкова повече подкрепящите Brexit втвърдяваха позицията си. Всяко напомняне, че Великобритания не е самостоятелна, а обвързана със света отвъд Ламанша и очевидно зависима от купища континентални чужденци, бе повод за още по-силен гняв.

Референдумът на обърканите

Но освен гняв става дума и за култивирано невежество. Пълното объркване по отношение на това какво е ЕС и за какво се използва той бе напоително критикувано. Интересното е, че то е характерно както за желаещите да останат в ЕС, така и за мечтаещите да се отделят.

Гордън Етеридж, 67 г., е пенсиониран самолетен инженер и методистки проповедник от Уелс, който гласува Remain и призова енориашите си да останат с отворени към европейското обединение сърца. В разговор за ролята на британските медии в европейския дебат той прихва: “Какъв дебат? Британските медии в рамките на 40 години имаха нулев интерес към това що за животно е ЕС. Спомням си, че преди две години с изненада научих от приятел австриец какво всъщност работи Вивиан Рединг (тогава вицепрезидент на ЕК – бел. ред.). Вестник Telegraph упорито и презрително я наричаше “брюкселски бюрократ” през цялата й визита в Лондон!”

Джеймс Аксфорд, 73 г., е бивш банкер, който живее на престижна улица в Северен Оксфорд и е в отлични отношения със съседите си – португалци, гърци, унгарци и италианци. Кани ги често на вечеря и дори се грижи за градините им. Въпреки това изобщо не споделя мнението на колегите си от лондонското Сити и гласува за отделянето на кралството от ЕС. “Трябва да си върнем контрола и независимостта”, повтаря той думите на консерватора и водач на VoteLeave Борис Джонсън. “Как може заради Европейския съд по човешки права да не можем да екстрадираме терористи от родната си земя!” Реакцията му, когато изтъквам, че въпросният съд не е орган на ЕС, а съвсем отделна институция, е мигновена: “Няма значение, трябва да спрем имиграцията – не ме разбирай погрешно, харесвам те ужасно, но вратата не може да е постоянно отворена, няма място!”

В думите на много по-младия Тимъти Патмор (33 г.) се усеща истинският пулс на тази трудна за формулиране фрустрация, която средната класа във Великобритания изпитва. Тимъти е син на индустриалци в Нортхамптъншир. Признава, че е влюбен в българка и би се оженил за нея, за да й даде гражданство, ако Brexit успее – той дава своя вот именно за това. На въпроса защо би гласувал за бъдеще, в което за любимата му вероятно ще стане трудно да пътува и да вижда семейството си, и защо е сигурен, че тя би се отказала от европейското си гражданство заради британско той поглежда с неразбиране: “Всички хора по света искат да са британски поданици. Пък и, честно казано, писна ми да ме обвиняват, че мразя мигрантите. Нищо подобно – просто ние, британците, отдавна не сме имали референдум. Време е да ни чуят.”
Звездният миг на средната класа

Джеймс, Тим и мнозина като тях живеят с мисълта, че плащат сметката на цялата държава и разнообразните й социални инициативи, но въпреки това им е отказана политическа видимост. Тяхната класа плаща послушно данъци, не роптае, стриктно политически коректна е и размахва знаменца за юбилея на кралицата. Но има чувството, че правителствата са в плен на мрънкането на работническата класа и малцинствата, защото те могат да причинят размирици. За Тимъти и Джеймс, горди консерватори, е табу да потърсят вината за фрустрациите си в двете консервативни правителства на Камерън. Затова ентусиазирано проектират необходимостта си от бунт срещу системата върху далечната, мъглява мишена на ЕС – за тях това е звезден миг на политическата сцена, епохален момент, в който тяхното мнение е от значение за Уестминстър и за цял един континент отвъд Ламанша. Изкушението е прекалено силно.

Сред българите, живеещи на Острова, също има такива, които подкрепят Brexit като израз на истински независим демократичен процес. Петър Петков, дългогодишен натурализиран емигрант, работещ в енергийния сектор в Лондон, гласува Leave и е безтрепетен в мотивите си: “Ако една система като ЕС не е гъвкава (приема реформи и се вслушва в електората), ще се счупи под натиска на нерешени проблеми – гръцки и други дългове, безконтролно движение на хора от бедни към по-богати или толерантни/цивилизовани (например гей приемащи) страни. Примери има – неадекватната реакция към бежанците и едностранната покана на Ангела Меркел, която доведе почти до затваряне на границите. Британците винаги са имали демокрация, и ценят възможността да избират или изгонят политиците си – нещо, което не могат да правят с евробюрократите. Тоест проблемът е не във Великобритания, а в нежеланието за реформи и липса на лидерство и ясна стратегия от страна на ЕС.”

В Уинчестър срещам Розмари Харис, 52 г., която гласува Remain. Споделя, че не би го направила, ако не беше природозащитничка. “ЕС направи повече за биоразнообразието и чистотата на въздуха в Англия, отколкото което и да е национално правителство. Разбира се, много хора не знаят това, защото няма кой да ти го каже, докато не се сблъскаш с някаква частна компания, която иска да срути тунел и да изтреби редки прилепи, живеещи там, и не се наложи някак да ги съдиш. Тогава ползите от ЕС стават внезапно ясни.”

Розмари изтъква, че може да разбере приятелите си, които гласуват против, защото се боят от “имиграционно цунами”: “Та ние сме толкова мъничък остров – ето, ти си от България, която има население толкова по-голямо от нашето…” Налага се да обяснявам, че нито териториално, а още по-малко като население се доближаваме до Великобритания. Отбелязвам, че дори взети заедно, народите на Румъния и България пак не биха “удавили” Великобритания. Това я шокира за момент, след което я разсмива. “Ето, виждаш ли, това наше блажено невежество относно Европа ни прави толкова нелепи. Аз, за голям срам, от три години имам български наематели в една от къщите си!”

Страх и омраза в Средна Англия

Проучвания на Euractiv сочат, че най-евроскептични са западналите индустриални и туристически зони на север и по крайбрежията, където населението е застаряващо и предимно коренно и бяло. Във въображението на тези хора, които не виждат много мигранти в ежедневието си, чужденците завладяват Острова парче по парче. Иво Върбанов, пианист, обиколил малки градове в скорошно турне, потвърждава: “Разликата между настроенията в Лондон – Бристъл – Манчестър и по-малките места е огромна. В провинцията нещата са по-зле. Пълно е с огромни постери LEAVE. Хората показват истинската си природа, която до този момент беше доста прикрита. Сега им се дава възможност да изразят това, което чувстват. Страх, омраза, липса на знания, агресия – всички тези неща са доста по-явни.” Въпреки или може би именно за това Иво не се притеснява от Brexit: “Няма да излязат, защото се страхуват. Именно това ги води до по-голяма агресивност, тъй като де факто нямат избор. Излизането е, меко казано, неразумно.”

Обратно в Лондон, Жулияна Боянова, журналист на свободна практика, споделя, че не се тревожи за бъдещето си и е оптимист. Но не пропуска да открои и мрачните тенденции към разделение и нетърпимост между оформилите се лагери, които ще се задълбочат, независимо от резултата на референдума. “Притеснява ме разединението между хората – фактът, че отново след толкова години обединение се говори за откъсване, при положение че Великобритания е пример за мултикултурализъм. Тревожи ме ответната реакция след референдума и вероятността от радикализация сред желаещите Brexit. След убийството на депутатката Джо Кокс (от самопровъзгласил се ултранационалист – бел. ред.) миналата седмица не са изключени подобни развития.”

Изолационистко-ксенофобската демагогия, нажежила страстите около референдума, не е уникална за Кралството и набира сила из цяла Европа. В това отношение България и Великобритания имат сходна обществена динамика, отбелязва Елена Божинова, психолог в Лондон. Тя намира прилики в подхода на части от българския и британския политически елит. Употребата на ирационални националистически страсти за вътрешнополитическа изгода от хора като Найджъл Фараж и Борис Джонсън, стремящи се към властта след неизбежния крах на Камерън, тя оприличава на “опорки, доста сходни с родните – и британците ги плашат с Турция в Европа като извор на всичко мрачно, мюсюлманско и нецивилизовано, и с вълна от мигранти, която ще ги помете.”

И все пак не всички възрастни бели хора на Острова искат изолация – някои от тях помнят добре мизерията на разпокъсана Европа. Родителите на Розмари я впечатляват, като самостоятелно се регистрират при първа възможност да гласуват по пощата – и двамата твърдо за оставане в ЕС. За 90-годишния Андрю и 93-годишната Вайълет няма колебание: “Ние тая война за какво я водихме, Боже мили? Шест години нямах един чифт прилични чорапи, за да можем най-сетне да живеем в мир и разбирателство”, казва Вайълет. “Разбирателството го пооплескахме малко”, горчиво се усмихва Андрю.

* Мария Спирова е журналист, криминолог и редактор в юридическо издателство

Сподели статията:

Популярни

Още новини
Related

Опасни детски играчки са изтеглени от пазара в ЕС

Маска на клоун за Halloween е забранена за продажба...

“Фондацията”: Стана пред очите ни, за секунда! Благодаря, Кирчо! Чакай ни!

С емоционално съобщение от "Фондацията" се сбогуваха с Кирил...

МВР проучва схеми за купуване на гласове чрез фирми за бързи кредити

МВР проучва една от новите схеми за купуване и...

Автомобил удари тир в самоубийствена маневра край Добрич

Млада жена загина след катастрофа в Добрич, предаде БТА, позовавайки...