Резултатите от Brexit са ясни: британският народ предпочете да гласува за напускане на Европейския съюз в референдум с историческо значение.
Това все пак не означава, че Великобритания излиза от ЕС още днес, но решението от националното допитване ще влезе в сила рано или късно.
За разлика от федералните държави, ЕС наистина има процедура за доброволно напускане, която е посочена в основополагащия му договор. Никога досега тя не е била задействана, така че практическото й приложение все още е твърде неясно.
В най-общи линии, референдумът задава началото на 2-годишен период за преговори по прекратяването на членството в ЕС. През това време британското правителство и ЕС би трябвало да разтрогнат фискалните си връзки и да изработят нова рамка за отношенията на Великобритания с икономическата общност.
Това на практика може да означава всичко: от крайно близките отношения на Норвегия с ЕС до партньорството на една ръка разстояние, което съюзът поддържа с Австралия или САЩ, например.
Ето кой печели и кой губи от този изход:
Печеливш: Южните държави-членки на Еврозоната
Интересен аргумент даде британският икономист Андрю Лилико, който обяви, че Великобритания трябва да напусне ЕС, за да позволи на останалата част на Европейския съюз да се интегрира по-дълбоко.
Еврозоната е странно “животно” – една група от държави споделят обща валута, но не и обща данъчна система или система за социално подпомагане. Това означава, че ако една или друга страна изпадне в икономическа криза, тя няма изход.
Истински независимата държава, която се сблъска с подобна загуба на външни инвестиции като Испания, например, ще бъде ударена от бързо обезценяване на валутата си. Внезапно “поевтинялата” държава ще стане по-атрактивна туристическа дестинация, по-атрактивен производител на стоки за износ и по-привлекателен “магнит” за нова вълна чуждестранни инвестиции. Това й помага да излезе от финансовата криза.
Обратно – държава-член от интегрирана социална система, която претърпява скоростен срив на местния имотен пазар (спомнете си за Флорида през 2008 г.), може да бъде стабилизирана с непрекъснат приход на инвестиции от федерално ниво към местната здравна, пенсионна и осигурителна система.
Това не означава отписване на дълговете, натрупани от националните власти, а помощ за гражданите в затруднение, която ще им помогне да стъпят на краката си и да спасят бизнеса си.
Членовете на Еврозоната обаче са в плен на странна смесица между тези два полюса – нито са напълно независими, нито са интегрирани в обща социална система. Това означава, че при криза мерките за икономическо възстановяване са ограничени.
Преходът към интегрирания модел е огромен проект и очевидно няма да се случи скоро. Но ако Великобритания напусне Европейския съюз и изгуби възможността си да блокира новите мерки на Брюксел, вероятността за сбъдването му е много по-голяма.
Все пак Великобритания е по-богата от средностатистическата страна-членка на ЕС, което означава, че повечето от гражданите й вероятно плащат по-високи данъци за по-малко услуги. Великобритания е твърдо скептично настроена спрямо призивите за по-дълбока евроинтеграция. Още повече – тя не е член на Еврозоната и поради тази причина няма особено отчайваща нужда да крепи стабилността на валутата. Европа без Великобритания ще тръгне по бързата писта за по-дълбоки форми на фискална интеграция.
Губещ: Британската икономика
Накратко, вотът за напускане на ЕС ще сложи началото на период на сътресения и несигурност, при който преките чуждестранни инвестиции във Великобритания ще спрат временно, докато инвеститорите изчакват да видят каква ще е дългосрочната ситуация.
Това от своя страна, ще доведе до обезценяване на лирата и вероятно ще предизвика рецесия, чиято тежест и продължителност ще зависи от краткосрочните политически решения на британското правителство и на централната банка.
Тази вероятност беше обсъждана непрекъснато по време на кампанията, но по всичко личи, че избирателите решиха, че краткосрочната печалба е по-важна от евентуалните дългосрочни проблеми при излизането от ЕС.
В момента, голяма част от големите мултинационални компании предпочитат да позиционират централите си в Лондон.
Лондон е прекрасен град за живеене, населението е англоговорящо, данъците са по-ниски от европейските стандарти – всичко това го прави привлекателна база за работа, тъй като единният пазар на ЕС означава, че можеш да правиш бизнес, където и да се намираш на континента.
Лидерите на кампанията за напускане на ЕС казват, че след Brexit ще предоговорят ново търговско споразумение с Брюксел, което ще запази този вид достъп. Няма обаче никакви гаранции, че това ще се случи.
Френското правителство може да реши да ги блокира, с оглед на възможността да привлекат големите компании в Париж.
Най-голямата експортна индустрия на Великобритания е клъстърът на финансовите услуги, позициониран в Лондон. Благодарение на ЕС, лондонските банки обслужват пазар с мащаба на целия континент, така както го правят банките в Ню Йорк.
Ако след Brexit Великобритания успее да договори дълбок достъп до пазарите в ЕС, всичко това ще се запази. Но ако не успее, европейските банкови услуги вероятно ще мигрират във Франкфурт или Амстердам. А правителствата на Германия и Холандия вероятно ще направят всичко възможно това да се случи.
Губещ: Дейвид Камерън
Ако се чудите как се стигна до тази цялата история с референдума, то отговорът е, че британският премиер Дейвид Камерън имаше проблеми още по време на изборите през 2015 г.. Той, както и повечето от лидерите на Консервативната партия, отразяват предпочитанията на британския бизнес за оставане в ЕС.
Все по-голям брой избиратели на Консервативната партия обаче биват движени главно от антиемиграционни настроения и респективно са изкушени да гласуват за националистическата партия на Найджъл Фарадж – UKIP.
Решението за Камерън беше да обещае референдум за членството в ЕС, за да не позволи отклоняването на гласове за UKIP и лейбъристите.
Това си беше чист трик, при това зашеметяващо късоглед като ход. Защото макар че успя да постигане изборна победа за торите, референдумът и самата кампания раздели Консервативната партия между Камерън и останалата част от партията, която беше за “напускането”, предвождана от бившия кмет на Лондон Борис Джонсън и министрите от кабинета на Камерън – Майкъл Гоув и бившият министър на труда и социалната политика Иън Дънкан Смит (той напусна през март заради несъгласие с последните съкращения на социални помощи, обявени в актуализацията на бюджета).
Камерън остава премиер и след референдума, въпреки поражението на неговия екип в гласуването и засега по-скоро възнамерява да остане на поста си, но позицията му вече изглежда много по-несъстоятелна.
Той току-що беше унижен, а амбициозните про-Brexit политици, които спечелиха референдума, ще се стремят да го свалят с подкрепата на по-непопулярните депутати от Консервативната партия.
В края на краищата аргументът, че напускане на ЕС би трябвало да бъде проведено и договорено от хора, които действително вярват в този политически ход, изглеждат доста убедителен.
Губещ: Джордж Озбърн
Още по-ясно за Джордж Озбърн, отколкото за шефа му Дейвид Камерън, е, че като министър на финансите неговата лична политическа кариера е поставена на карта.
Озбърн е по същество ковчежник на Великобритания, като постът му е по-висок спрямо тези на министрите на външните работи и на отбраната.
Дори повече от това – Озбърн е ефективно Камерън номер две (Великобритания много рядко има официално назначен заместник министър-председател и сегашният случай не е такъв), както и потенциален наследник на Камерън като лидер на Консервативната партия.
Загубата на референдума застрашава способността на про-европейската фракция да запази контрола в страната. Победата създава среда за много повече проблеми и вътрешни борби, но е малко вероятно Озбърн да изплува над тях.
Губещи: Скандинавските страни и Централна Европа
ЕС е разделен по няколко различни линии. Едно от вътрешните напрежения е между страните, чиито политически класи са дълбоко проевропейски – това са предимно шестте държави основателки – Германия, Франция, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург.
Към тях се присъединяват и страни като Испания и Гърция, които гледат на ЕС като гаранция стабилността на техните политически системи – и по-дифузен набор от страни, които предпочитат по-свободен съюз.
Последната група включва Дания и Швеция, които (също като Великобритания) не са членки на общия валутен съюз, както и източно- и централноевропейските страни като Полша и Чехия.
Великобритания е най-значимата страната в това хлабаво обединение и излизането й от ЕС значително ще отслаби тежестта им в Брюксел, което означава, че привържениците на теорията за “все по-тесен съюз” ще печелят бъдещите политически битки.
