Николай Стефанов е роден през през 1978 г. във Велико Търново. В продължение на 2 г. учи философия във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, преди продължи образованието си в САЩ през 1999 г., когато заминава за Чикаго, където завършва и социология. Преди 10 г. започва работа в Трайтън Колидж (Triton College) в Чикаго, като до 2010 г. води и часове по творческо писане там. През 2011 г. излиза книгата му “До Чикаго и отзад”, която 2 г. по-късно е филмирана. Веднага й слагат етикета “скандална”. Героите са събирателни образи, но историите и разговорите са реални. 240-те страници са плод на 10-годишно наблюдение и са посветени на няколко поколения имигранти и техните преплитащи се съдби. Героите носят прякори като Вожда, Красьо Змията, Картофа, Плюнката и Балатума, Миро Бореца, Боби Гюлето.
С книгата си исках да разбия табуто за емигрантите, казва писателят Николай Стефанов
– Г-н Стефанов, постигането на американската мечта прави ли морето до колене?
– Наистина има хора, които успяват да реализират тази мечта, но зависи за какво е дошъл човек. Има такива, при които нещата стават много лесно, но болшинството се сблъсква с много трудности и в крайна сметка не смята, че си заслужават всичките тези усилия за някакъв монолитен успех. Успехът тук се постига много бавно и много трудно.
– Какви качества гарантират постигането на американската мечта? Какви са успелите българи в САЩ?
– Най-вече късмет е нужен. Както в България, така и в САЩ, има некомпетентни хора на високи позиции. Всичко, което го има в България, го има има в Америка. И тук има корупция. Всичко обаче е по-завоалирано и се прави с по-голям финес. Винаги съм казвал, че за да се успее в Америка, е нужен късмет. Индивидуалните качества, за съжаление, често са в ущърб на притежателя им.
– Какво ще посъветвате българите, които стягат багаж за Америка? Какво ги чака там?
– Да прочетат книгата ми “До Чикаго и отзад”, за да бъдат подготвени за реалността, която ги очаква. Зависи и с каква цел човек идва тук. Ако си на студентска бригада, нещата са различни. Ако идват със зелени карти, трябва да се подготвят за дълъг и труден път. Уверявам, че ще се питат години напред дали са взели правилното решение и не са направили грешка.
– Първоначално не сте имали за цел книгата да види бял свят..
– Така е. Беше като бюлетин във “Фейсбук”, но след няколко глави или няколко истории по-скоро бях посъветван от приятели да издам книга. Така и стана. Започнах на майтап, в интерес на истината.
– Защо избрахте заглавието “До Чикаго и отзад”?
– Това беше работно заглавие. Не го избрах. Бях против него, тъй като не исках да се прави паралел с Алеко Константинов и класиката. След като завърших книгата обаче, прочетох я и наистина открих паралели с неща, писани преди 100 г. от Алеко, Добри Войников и от други писатели, които отразяват психологията, бита, начина на мислене и манталитета на българина.
– Какво ви вдъхнови да напишете тази книга?
– Вдъхновението дойде след толкова години живот в САЩ и от нещата, които ние, емигрантите, виждаме, но никой не беше посмял да напише в книга или покаже във филм. Никъде нямаше описано какъв точно е животът на емигранта в Америка. Исках да се отвори тази врата и да се хвърли светлина върху това табу, което се знае от всеки тук, но се премълчава. Исках да покажа и на хората в България как точно живеем.
– Значи сте представили истинския живот на българите в Чикаго?
– Да, показан е истинският живот, почти на 100%. Образите в книгата сме всички ние, които живеем в Америка. Без изключение минаваме по идентични пътеки, случват ни се подобни неща.
– Книгата напомня мутренските години в България. Мутренска ли е вашата действителност?
– Мутренска е действителността, но с изключения, разбира се. Няма ги побоищата, убийствата и рекета, защото все пак живеем в чужда държава и нашите емигранти се страхуват от американските власти. Като манталитет и държание обаче, не виждам разлика, а аз помня мутренските години в България.
– Излиза, че българите нямат опитомяване дори отвъд океана?
– Не става дума само за българина, защото в чужбина става ясно, че не сме уникален вид, а носим сходни с останалите нации черти. Италианците, ирландците и гърците са минали по същия път на емиграция. Предимството на българите е, че минават по утъпкана пътека, а смятам, че част от революцията на една емиграция е да мине по този път.
– В такъв случай както демокрацията се изпитва във времето, така и емиграцията се изпитва в него?
– Точно така. Трябва да се мине през определени етапи, които не могат да бъдат прескочени.
– Наричат книгата ви скандална. Търсен ефект ли е това?
– Скандална беше реакцията. В САЩ има обществени организации и хора, които искат да се представят като много успели. Искат да направят впечатление в България с нещо хубаво. Тази поза обаче в по-голямата си част е много изкуствена. Няма безкористен патриотизъм. Всяка организация се създава с цел, всяко училище се прави с цел. Обикновено става дума за постигането на лични политически цели. Именно за тези хора книгата ми беше заплаха, защото разкриваше техния живот и истинските им подбуди. Затова по скандален начин бойкотираха книгата и последвалия филм. Много и от медиите също се включиха в бойкота.
– Не си ли навлякохте неприятности, показвайки тъмната страна?
– Какви неприятности имате предвид?
– Най-малкото не привлякохте ли отрицателна енергия към себе си?
– О, да! Много отрицателна енергия привлякох към себе си. Мога да напиша книга не за това, което ми се е случвало. Много хора хора спряха да ми говорят. Разбрах поне кои са ми приятели и кои – не.
– Значи имате повод да напишете книга за това, което следва след казването на истината.
– Всъщност книгата има и втора част. А в момента приключвам друга книга, която е много по-мека като език, но пак отразява нашата емиграция. Работното й заглавие е “Криворазбраната емиграция”. В момента е в предпечатна подготовка и вероятно ще излезе това лято.
– А положителни реакции нямаше ли?
– Имаше и много положителни, но отрицателните изпъкват, тъй като хората обичат да се оплакват като цяло.
– Доста е вулгарен езикът в книгата ви. Търсен ефект ли е?
– Първоначално книгата излезе в цензуриран вариант. Езикът беше по-мек, а сексуалните сцени бяха орязани. След като обаче набра популярност в цензурирания вариант, реших да пусна оригинала. Честно казано, имаше по-голям ефект. Хората бяха както потресени, така и въодушевени.
– От позицията на времето, 4 г. по-късно, заставате ли зад това, което сте написал?
– Абсолютно! Нещата продължават да са си същите. Може би малки детайли са се променили. Това е нормално. Животът си върви. Има нови технологии. Нещата, описани в книгата обаче, все още се случват. Аз робувам на истината. Ако няма истина в това, което говорим, няма смисъл да си губим времето.
– Всъщност как изглежда българската емиграция в Америка без грим?
– Българската емиграция исторически преминава през няколко етапа. Аз говоря за най-новия тип емиграция, от десетина година насам. БГ емигрантът живее повече в България отколкото в САЩ. Дори смея да твърдя, че той живее повече в България, отколкото самите българи в страната. Той гледа българска телевизия, чете БГ вестници, интересува се от риалити шоута. Говори се само на български. Работи в български компании и пътува до родината постоянно. На най-новия тип емигрант Америка му е много чужда. Не живеят в Америка. Емигрантите, които сме тук от по-отдавна, трябваше да се мъчим да търсим работа сред други емигрантски групи или сред самите американци. Ние лека-полека усвоявахме тукашния начин на живот. Не, че сега е лесно за тези българи, но се оформя друг вид съзнание. Сега кръгът на българите е по-затворен. Хем са повече, хем са по-затворени. Едно затворено общество.
– Трябва ли да разбирам, че липсва желание за интеграция и българите живеят в капсула?
– Българите тук по-скоро искат да интегрират своите деца, които да бъдат като американци в тукашната действителност. В същото време те самите не искат да влязат в нея, а дори и да искат – не могат, защото в Чикаго наистина са си като в капсула. В другите градове е различно.
– Как би реагирал Алеко Константинов, ако беше прочел книгата ви?
– Мисля, че тя е естественото продължение, на това, което той е описал в Бай Ганьо. Ако погледнем сарказма в книгата му, моят е аналогичен. Не мисля, че щеше да бъде скандализиран от него.
